Експлозиите, които са ставали от допирането на огнетечната лава с водата, са разрушили част от старите скали, изграждащи морското дъно. Но това от своя страна е дало нови съчетания. В пукнатините вероятно са се отложили метали, руди… Жалко, че островът е толкова малък… — забеляза професор Соловьов.
Професор Иванов го слушаше, като разглеждаше жилата, която се откриваше в подножието на една извисена и гладка като стъкло скала. Той се наведе, зарови пръсти и подхвърли в ръка някакво камъче.
Диамант!
Не беше ли невероятно?
Още първата стъпка на острова разкриваше такова богатство. Професор Иванов се взря в малкия кристал, сигурен, че се лъже, че държи в ръцете си някакво кварцово парче и нищо повече.
Не! Това, което изглеждаше като приказка, бе действителност. Професорът с трескави ръце затърси из джобовете си малката геоложка лупа, която носеше винаги със себе си, намести очила и заразглежда кристала…
Съветският геолог потвърди откритието. Действително бе намерен диамант.
Сега като стоеше в приемната на министъра на мините и подземните богатства, професор Иванов си спомняше тези мигове. Та можеше ли да ги забрави! Решаваше се може би съдбата на неговия живот за следващите няколко години. Дали на магмения остров нямаше диамантно находище? Дали правителството щеше да разреши изпращане на геоложка експедиция?
— Другарю професор, другарят министър ви чака — съобщи секретарят.
Иванов бързо влезе в просторния кабинет. Министърът го посрещна усмихнат:
— Преди малко получихме съобщение от Съветския съюз. Мога да ви поздравя. Образува се комплексна съветско-българска експедиция. На ваше разположение е дадена една от най-новите презокеански атомни подводници, снабдена е модерни съоръжения. Ще имате възможност да изследвате не само острова, но и подводната част около него.
— Кога ще тръгнем?
— На 27 август подводницата тръгва от Владивосток. Имате на разположение 12 дни. Вярвам, ще ви стигнат. Дотам ще отидете с реактивен самолет. Можете да си подберете трима сътрудници между вашите колеги или асистенти. Изборът ще правите сам — вие ще работите е тези хора, ако сбъркате нещо, на себе си ще се сърдите.
— Благодаря!
Професор Иванов бързо слезе по стълбите. Пред колата, един от най-новите модели „Стрела“, нервно пушеше неговият приятел от детинство, доцентът Хаджиев. Целият външен вид на Хаджиев изразяваше отегчение от дългото чакане. Дребен, с тъмна коса и зеленикави очи, той беше почти пълна противоположност на своя приятел. Докато Иванов беше спокоен, търпелив, доверчив и весел по нрав, то Хаджиев беше припрян, нервен, избухлив, но винаги справедлив и честен.
Двамата приятели много добре си познаваха характерите. Те често спореха, но това не пречеше да ги свързва здрава и искрена многогодишна дружба.
— Най-сетне, какво стана?
— Ще има експедиция?
— Кога тръгва? С кои?
— Тръгваме от Владивосток след 12 дена. Но да вървим при Лена — каза той и отвори вратата на автомобила.
— Да й съобщим по радиофона — предложи доцентът.
— Вярно.
Професорът завъртя няколко номера от циферблата, който се намираше на командното табло на автомобила. Малкото екранче светна и на него се появи лицето на Лена.
— Какво стана, татко? — попита веднага тя. — Щом сте така весели, вярвам, всичко е благополучно.
— Позна — отговори професорът. — След 10 дни заминаваме, готви се за път.
— Вие тръгвате за в къщи, нали?
— Да, след един час сме у дома.
След като изведе колата от чертите на София, професорът увеличи скоростта. Машината полетя по широкия аутобан. Циферблатът на скоростомера отчиташе 160 км. Доцентът седеше на задното седалище. За да не го припича слънцето, той натисна едно от белите бутончета, монтирани на пулта встрани от седалището. До стъклото се спусна бяла пластмаса, която, без да прониква слънчевите лъчи, позволяваше в колата да прониква достатъчно светлина. Той натисна друго копче и под прозореца изскочи малък поднос с цигари, пепелник и запалка, Хаджиев запали машинално цигара и разсеяно се загледа през прозореца. Мисълта му беше заета другаде — в експедицията, която им предстоеше.
На 23.VIII в 6 часа сутринта атомната подводница „Буря“ напусна пристанището и взе курс на югоизток. Пред нейния остър нос водата отскачаше като жива, пенеше се и оставяше назад дълга бяла ивица. Скоростта надхвърляше 100 морски мили. Лодката сякаш хвърчеше по тъмната повърхност на водата. Времето беше хубаво. В салона пред големия телевизионен апарат като на кино моряците и участниците в експедицията наблюдаваха второто полувреме от футболната среща в Москва „Динамо“ — „Спартак“. Звукоизолационните пластмаси, от които бяха направени стените, не позволяваха шумът да излиза навън. Иначе Лена и професор Иванов щяха да чуят отдалече виковете на зрителите от стадиона и зрителите от салона за новия гол, който вкара „Динамо“.
Когато Лена открехна вратата, говорителят съобщаваше: „В 19-та минута на второто полувреме резултатът е променен два на един в полза на «Динамо»“.
На стъкления правоъгълник като на филмов екран се виждаше развълнуваният стадион. Чуваха се виковете на малчуганите, които горещо викаха за своя отбор.
„Въпреки надмощието на «Спартак», «Динамо» вкара гол. Това беше една хубава атака, която изненада изтеглената напред отбрана на «Спартак». Двамата крайни защитници на «Спартак» останаха срещу трима нападатели на «Динамо»…“ — продължаваше говорителят.
В салона доцентът Хаджиев спореше с един моряк, как бе вкаран голът.
— Закъсняхме! Като ти казвах да побързаш, ти… — сърдеше се Лена ядосана, загдето беше пропуснала такъв интересен момент.
— Нищо, нищо… — професорът добродушно поклащаше побелялата си глава.
Двамата седнаха в креслата и загледаха играта.
Топката отново полетя… Дори сега, на толкова километра в океана, далеч от бреговете, тези хора не се чувствуваха откъснати от света. Наравно с всички те участвуваха и културните и спортни тържества, слушаха концерти, гледаха театрални и оперни представления, вълнуваха се заедно със зрителите от стадионите. Далечната цветна телевизия им даваше възможност да се пренасят на хиляди километра и без билети, „гратис“ — както се шегуваше Хаджиев — да влизат в стадионите и театрите.
На другия ден в 10 часа сутринта, когато професор Иванов, облегнат на перилата на командната кула, гледаше бягащите назад водни ивици и морският вятър го духаше в лицето, а от бистрото бледосиньо небе грееше ослепително слънце, професор Соловьов лежеше на един шезлонг и преглеждаше някаква книга, един тревожен глас по радиофона наруши спокойствието:
— Ръководството на експедицията да заповяда в каютата на капитана!
Професор Иванов бръкна в джоба си извади малката, прилична на табакера металическа кутийка, от която идваше гласът. Като натисна едно миниатюрно копче, той отговори:
— Професор Иванов идва веднага.
Той сложи апарата в джоба си и пъргаво слезе по белите стълби. След него, като поставяше малко листче на страницата, на която беше стигнал, идваше професор Соловьов.
Няколко минути по-късно цялото ръководство се събра в каютата на капитан Южин. На пръв поглед като че нямаше причина за това бързо извънредно заседание. По строгото лице на Южин, обрулено от морските ветрове, човек не би могъл да разбере нищо. Само сините му очи блестяха необикновено. След като изчака да влезе професор Соловьов, камандирът на „Буря“ стана и започна:
