Навън бе тъмница, пропаст. Воят на вятъра се сливаше с ужасното бучене и сякаш оръдейни изстрели отекваха в нощта.
— Потапяме се! — сигнализира от подводницата капитан Южин.
В лагера бурята не се чувствуваше толкова силно. Огромните скали правеха завет. Но все пак при някои от силните пориви на вятъра къщите потреперваха, сякаш се колебаеха дали да се откъснат от своите места и да затанцуват, носени от бушуващата стихия.
Тази нощ Лена не можа да заспи. Тя остана дълго в леглото си с отворени очи и книга в ръце, без да може да чете, нито пък да заспи. Мислите й сякаш гонеха вятъра и отиваха далеч, далеч… Дали над София сега също имаше буря или градът се събуждаше в спокойно лятно утро? По улиците вече бързаха леки коли, а горе в небето блестяха телата на хеликоптерите. Витоша издига снага, огряна в слънце — по-красива от новите постройки на почивните домове…
Градът започваше своя трудов живот… А ето те, малка групичка от милионния град, бяха тук, на хиляди километра, върху малкото островче, загубено всред разярения океан, бяха дошли да търсят богатства, да търсят диаманти. Около тях гневно бушуваха вълните, а те стояха и чакаха деня, за да продължат своята работа. Нищо не ги плашеше. Нищо не можеше да ги отклони. Тя стана, наметна палтото си и отвори вратата. Вятърът изведнъж нахлу в стаята и пръсна листите от масата и Лена бързо я затвори. Въздушната струя я блъсна в лицето. Тя инстинктивно затвори очи. Как страшно виеше вятърът. Сякаш крясъците на някой луд отчаяно се промъкваха в неговия свисък. Чуваха се неочаквано ясно и после изведнъж заглъхваха, удавени в общото бучене.
Наоколо не се виждаше нищо — дори на няколко крачки. Мрак и хаос бяха погълнали всичко. Лена за миг си представи океана, неговите раздвижени водни грамади, кипящата му повърхност, побеляла от пяна, и спокойните дълбочини, където сега неподвижно лежеше тяхната подводница. Жълтата светлина, която излизаше от нейните малки прозорчета, сигурно любопитно привличаше обитатели на морските дълбочини. А вътре, в стоманеното чудовище, което те виждаха може би за първи път, бдяха хора.
Лена чувствуваше как я изпълва гордост. Искаше й се да извика с цяло гърло.
— Бушувай, стихия! Гневи се, ветре. Блъскай вълните си, океан. Ние дойдохме — ние ще разкрием вашите тайни. Ние ще вземем това, което търсим!
Диаманти!
Преди колко милиони години се бяха образували тези необикновени кристали, които винаги са учудвали хората със своята твърдост, със способността си да отразяват светлината и блестят като малки слънца. Колко щастие и колко нещастия са носели те на хората. В древността на тях са гледали като на нещо свърхестествено. Невежеството карало да ги мислят проявление на духа, да им преписват злокобна сила, да вярват, че са нещо свръхестествено. Около тях са се разигравали драми.
За диаманта „Регент“ са се водили цели войни. Неговият блясък е окъпан с кръвта на хиляди хора. Той минава от ръка на ръка, за да стигне до император Наполеон и украси дръжката на неговата сабя.
„Колко нищожни са били хората — мислеше Лена, — щом за студения блясък на един кристал бяха готови да хвърлят своя живот.“ — И се чувствуваше още по-горда.
Не затова бяха дошли те. Не за блясъка на скъпоценните кристали тръгна експедицията.
Диамантите бяха нужни за направата на прецизни уреди в техниката. На тях се градеше цяла индустрия. Само с диамантни резци може да се обработват свръхздравите сплави. Диамантните резци снемаха най- фини стружки, дебели само няколко хиляди от милиметъра, нещо непостижимо с други материали.
Диамантните кристали оставаха незаменими за короните на сондите. Пред тях отстъпваха и най- твърдите скали. С тях бяха въоръжени новооткритите подземни торпеда, които слизаха да търсят рудни богатства в недрата на земята.
„Те са нужни, особено нужни за нас, геолозите — мислеше Лена. — И ние ще ги намерим.“
Някой блъсна вратата зад нея. Тя позна баща си, загърнат в сивия шлифер.
— Ех, че буря! Не се вижда дори на няколко крачки! — извика той и гласът му се загуби във вятъра. — Какво, любуваш ли се? Влизай, че ще настинеш.
— Нищо ми няма.
— Влизай, де! Не виждаш ли, че вятърът може и да те отнесе.
Влязоха вътре. Вятърът изведнъж нахлу в стаята и баща й с мъка затвори вратата.
— Здравата духа. Ако продължава, утре изглежда ще почиваме. Мислех утре да започнем разкопките. Геоложката карта на острова е ясна. Вчера предадох в академията резултатите от първите проучвания. Тази вечер щяхме да работим със Соловьов. Жалко, че остана в подводницата.
— Как? Нали следобед беше тука.
— Отиде да вземе данните от проучването на релефа на дъното около острова и се забави, а след това започна бурята. Ти искаш ли да ми помогнеш?
— Разбира се, татко.
Лена прие поканата с радост, макар че през целия ден бе работила с една от групите. Искаше й се да има поглед върху цялото изследване и това желание прогони умората. Двамата се надвесиха над картата и започнаха да нанасят данните, получени от различните групи.
Бурята продължи и през деня. Падна мъгла — гъста, непрогледна. Тежки водни капки зашибаха острова, който стенеше под ударите на вълните, обгърнат в пръстен от запенена вода.
Трябваше да се остане в лагера. Участниците в експедицията четяха в стаите си или играеха шах. Колекторите подреждаха събрания геоложки материал. Професор Иванов и Лена продължиха анализа на донесените проби и уточняваха геологическия строеж на острова.
По обед получиха съобщение. Професор Соловьов изпращаше от подводницата поздрави и съобщаваше за решението си да не стои повече в бездействие. Проучванията на морското дъно показваха, че до острова има кратер на подводен вулкан. Той изглежда беше предизвикал образуването на острова. Соловьов съобщаваше за съвместното си решение с капитан Южин да слязат, докато трае бурята, в кратера на вулкана и извършат изследвания.
— Пак си намери работа нашият приятел — каза професор Иванов на Лена. — Надхитри и бурята. Само дано не им се случи нещо…
В същото време с бавен ход подводницата се отправяше към посочените на картата координати. Ехолотите опипваха дъното отвсякъде. Имаше опасност да се блъснат в някоя скала. Подводницата напредваше бавно, метър по метър. На малкия екран капитан Южин наблюдаваше мястото, в което се движеха. Дъното не беше равно. Издигаха се стръмни зелени скали. Подводницата се провираше между тях и бавно вървеше към определената цел.
Кратерът на вулкана се издигаше конусообразно под водата. За да влязат в него, те трябваше да изплуват на дълбочина от около 20 метра. А горе бушуваше стихията. Вълнението бе голямо. Подобно изплуване можеше да бъде опасно за подводницата, защото тя щеше да изпадне под влиянието на вълните и да се блъсне в някоя от скалите, ограждащи отвора на подземния вулкан.
Капитанът сам пое управлението. Подводният атомоход бе снабден с най-съвършени уреди. Това помагаше на тези, които го управляваха, но и тук спокойствието и уверената ръка на командира решаваха щастливия изход. На екрана се появи огромна скала… Подводницата спря за миг неподвижно, поколеба се и после почти отвесно започна да се издига нагоре. По корпуса се почувствува люлеене… Вълните оказваха своето влияние… Опасно!…
— Моторите в пълен ход!
Капитан Южин натисна една ръчка. По челото му бяха избили потни капки. Подводницата с тласък тръгна. Да бързат! По-бързо да се измъкнат от зоната на люлеенето… Няколко секунди и ехолотите отбелязаха дълбочина. Под тях бе кратерът на вулкана.
Капитанът вдигна очи. Той срещна погледа на професора и се усмихна.
— Най-после сме в кратера!
Подводницата почти отвесно потъваше надолу. На екрана се виждаха стените на кратера.
— Дали ширината е достатъчна навсякъде? — попита Соловьов, който приготвяше своите уреди.
— Засега е достатъчна. Ще слизаме, доколкото можем…
