Подводницата имаше най-модерни прибори за геоложко проучване. С тях като с рентген се наблюдаваха скалите. Малките изменения в цвета и състава веднага даваха своите отражения и се записваха автоматически. Професор Соловьов и капитанът не отделяха очи от малкия екран. На места лавата беше застинала като стъкло. Огромни маси като гигантски стълбове се издигаха почти отвесно нагоре. Тук-таме имаше пукнатини, обрасли във водорасли. На чудни гирлянди, дълги десетки метри, се спускаха тези подводни цветя, обагрени в най-ярки цветове: от зелен до измурденосин и пурпурночервен. Подплашени от светлината, която излъчваше подводницата, пребягваха стада от риби с най-необикновени краски и форми.
— Красиво! Изумително красиво — възхищаваше се професорът, който не можеше да намери други думи за своя възторг.
Сякаш навлизаха в някакъв свят на приказките с необикновени и невиждани чудовища. Един огромен октопод бързо премина, гонейки стадо пурпурни риби. Неговите дълги зелени пипала плавно се извиваха във водата. Той изчезна в тъмнината така внезапно, както се беше появил.
— Никога тук не е влизал светлинен лъч и нищо не е осветявало тези животни — каза капитанът. — Затова те са така замаяни от светлината… Впрочем щях да ви излъжа — добави след малко той, — някои риби изпускат флуоресцираща светлина, но тя е слаба и не може, разбира се, да се сравни със заслепяващата светлина на нашите прожектори.
— Никога, никога не съм мислил, че подводният свят е така необикновено красив. — Професорът не откъсваше поглед от екрана. — Гледал съм филми, разказващи за живота под водата, но и те отстъпват много на действителността… Защо не снимаме всичко това? — попита той неочаквано капитана.
— Снимачните апарати работят още от момента, в който влязохме във вулкана — отговори Южин. — Ние често сътрудничим на кинематографията.
— Стига! Съвсем ме залисахте с вашата подводна красота.
Професор Соловьов отиде при своите уреди и започна да отчита първите резултати. Но какво бе това? В скалата, на дълбочина около 30–40 метра, се забелязваха някакви правилни очертания.
— Кристали! Кристали в скалата!
Какво можеше да бъде това? Диаманти? Някакъв друг скъп минерал?
— Гледайте тук, капитане! Гледайте тук! — професорът развълнувано посочи на Южин към геоложкия апарат. — Виждате ли тези малки правилни форми. Как мислите, дали не е това, за което сме дошли?
Два часа по-късно подводницата лежеше на една хоризонтална площадка в кратера. Оттук професорът изпрати в недрата на вулканските скали подземното торпедо. То трябваше да донесе от тези кристали, които те видяха на екрана на апарата.
Агентите на Карни действуваха. Те успяха да заблудят ръководството на експедицията. Потъването на японската риболовна шкуна бе инсценирано добре. Двамата спасени японци бяха зачислени като помощници в една от геоложките групи.
От техните малки сплеснати очи не можеше да се скрие нищо. Опитни в своята работа, те успяха лесно да спечелят доверието на научните работници.
Подводницата на капитан Смит чакаше, отдалечена на около 30 мили от острова. Всеки ден капитанът получаваше сведения.
— Още нищо…
— Още нищо…
— Диаманти няма…
„Дано и да няма!“ — мислеше капитанът, като се разхождаше из своята каюта. Цялата тази история никак не му харесваше. Той нямаше вяра на никого и се страхуваше. Ами ако го откриеха. Старините му бяха осигурени и никак не му се рискуваше.
Но ето една вечер съобщението дойде. Тревожно прозвучаха по етера изпращаните от острова сигнали.
„Намериха диаманти — съобщаваха японците, — на острова откриха няколко места с диамантени находища. Видяхме един от тях, голям колкото юмрук… Но това е нищо. В кратера на подводния вулкан работи групата на професор Соловьов. Разказват, че са открити изумителни съкровища. Безсилни сме да попречим, защото биха ни заловили. Резултатите от изследванията се предават на континента всеки ден…“
Смит изруга. За няколко секунди той дочете съобщението и го хвърли на пода. Какъв сюрприз! Той самият имаше акции от диамантената корпорация. Ако това, за което съобщаваха японците, бе вярно, паричките му отиваха по дяволите. Трябваше да бърза! Той единствен знаеше за откритите съкровища!
Капитанът се хвърли към радиопредавателя. Нека продадат акциите му. Веднага!
След половин час, пребледнял и разстроен, капитанът шифрова съобщението. Милиардерът трябваше само да бъде информиран. Наближаваше уреченото време.
Карни седеше в кабинета си и също чакаше. Струваше му се, че стрелките едва се движат по циферблата. Най-после часовникът удари десет и мис Мери завъртя бутона на приемателя.
— Смит предава, сър.
— Отговорете и приемайте.
Секретарката вдигна бавно едрата си ръка и включи записвателния апарат. Той затрака и върху тънката лента се появиха първите думи.
„Експедицията откри огромни количества диаманти — прочете бавно мис Мери. — Надхвърлени са и най-смелите очаквания. Резултатите от проучванията се знаят в Москва. Какво да правим? Чакам нареждания. Капитан Смит.“
Карни гледаше секретарката си с налудничав поглед. Рухваше всичко, всичко пропадаше, всичко отиваше по дяволите! Няма защо да се хвърлят капиталовложения в новите диамантени рудници. Нямаше защо да се крият повече диамантите! Комунистите имаха диаманти, много диаманти и скоро щяха да излязат с тях на световния пазар…
— Капитанът чака. Какво да отговори?
— Да действува, както знае! — изхриптя Карни. Той сякаш вече не можеше да мисли.
— И да унищожи експедицията, след нея ще дойде друга. По-добре да се оттегли тихо, без инциденти…
— Не! Да хвърли мините по пътя им и тогава да се оттегли!
— Диаманти!… — като в просъница прошепна милиардерът, докато секретарката предаваше съобщението на капитана. — Имаме ги много, Мери. Нали?
— Да, сър. Ние запазихме най-хубавите екземпляри.
— Продавайте! Продавайте веднага! Ние ще се измъкнем… Ние имаме това предимство, че първи узнахме… Друго нищо не може да се направи…
— Другарю капитан, разрешете да доложа.
— Кажете, Левин.
— От района на острова освен нашата радиостанция предава и друга, малка радиостанция.
— Не бъркате ли, Левин?
— Съвсем не, другарю капитан. Те предават всяка вечер точно в осем.
— Какво мислите по този въпрос?
— Мисля, че опасенията ми за двамата японци са верни. Но има нещо друго, което е много интересно. Станцията, с която те предават, е слаба — може да се улови на не повече от 30–40 мили. А на хиляда мили наоколо е океан…
— Значи наблизо има плавателен съд, за който те предават?
— Аз мисля същото, другарю капитан.
— Добре, Левин. Ще вземем мерки. Довечера арестувайте японците в момента, в който предават, или
