— Другари, преди няколко минути по радиото по международната вълна хванахме следното съобщение: — Капитанът натисна едно копче:
— Предавайте.
От микрофона на бюрото му се чу леко бучене. Изведнъж остро пиукане изпълни стаята. Тревожни тръпки пробягнаха по присъствуващите.
— SOS! SIS! Шкуна „Вихър“ потъва! Помощ! Координати… SOS! SOS!…
Капитанът изключи магнитофона.
— Трябва да се притечем на помощ. Никой друг кораб не е тръгнал към корабокрушенците. Ще се отклоним от пътя. Не може да ги оставим така.
— Разбира се!
— Няма да ги оставим!
Капитанът пристегна куртката си и заповяда на дежурния:
— По посока на координатите, дадени от потъващата шкуна — пълен напред!
Карни нервно чакаше съобщение от своите агенти. От момента, в който беше инсценирано потъването на японската риболовна шкуна и по етера прозвучаха тревожните сигнали, той нямаше никакви известия. Неговите агенти бяха „спасени“ от експедицията, но дали нямаше провал, милиардерът не знаеше. Всичко това го вълнуваше силно.
„Трябва повече хитрост. Мина времето, когато бяхме по-силни.“ Тази мисъл не го напущаше. Той се чувствуваше като остарял лъв. Някогашната му остра предизвикателност беше изчезнала. Сега той лежеше в креслото и яростно мислеше, мислеше. Той чакаше съобщението. Дали планът не беше претърпял провал? Дявол знае какво ставаше оттатък. А ако агентите бяха заловени? Как тогава щеше да се разправя с Военното министерство?
Вратата безшумно се отвори. Секретарката също така безшумно влезе и му подаде телеграма. Карни погледна подписа и се хвърли към бюрото.
— Най-после!
Той подаде ключа на Мери. Тя отключи стоманената каса, извади шифъра и започна да разчита текста: „Всичко е в ред. Тук са екипирани с най-модерна радиотехника. Затова сме много предпазливи.“
Милиардерът повтори няколко пъти на ум текста на телеграмата и я заключи в касата. Той не научи повече, отколкото чакаше. Все пак момчетата трябваше да бъдат наградени за своето старание.
Карни запали пура и застана до прозореца. Той имаше координатите на вулкана. Имаше и време. Това му беше достатъчно.
— Извика ли капитан Смит? — попита той секретарката, без да я погледне.
— Да, сър, Чака вън.
— Нека влезе.
След малко капитанът тракна токове до вратата.
— На ваше разположение!
Милиардерът сухо го изгледа.
— Подводницата ви е готова, нали? — попита вместо него секретарката.
— Тъй вярно.
— Седнете.
Тя отвори бутилка джин, сипа две чаши и като му подаде едната, каза:
— За успешното изпълнение на мисията.
— Нека комунистите се провалят в дъното на ада! — Смит изпи джина на един дъх и чукна кристала в полираното дърво.
— По̀ право в дъното на морето, капитане — поправи го Карни, като си наля малко.
Смит неразбиращо го погледна.
— Слушайте, Смит — започна милиардерът, като отпи от чашата. — Нашата корпорация ви възлага особена отговорна задача. На вас ние разчитаме много. Вие трябва да оцените това и да оправдаете доверието на фирмата. Затова, разбира се, нашите акционери ще ви се отблагодарят. Но да пристъпим към работа. Една експедиция иска да заеме един район, към който ние имаме особен интерес. Те са тръгнали с подводница. Вашата задача ще бъде да посипете пътя им с мини… Мини, забравени от войната. Разбирате, нали?
— Разбирам, сър.
— Затова ще получите колкото се полага.
— Моля, сър… — сви рамене капитанът, като че му беше неудобно да говори по този въпрос.
Карни леко се засмя.
— Работата ще бъде заплатена добре. Вие ще се намесите в краен случай, ако се наложи. В експедицията ние имаме двама души. Надяваме се, те ще свършат работа… Допълнителни нареждания ще ви даде мис Мери.
Капитанът леко се поклони. След половин час той напусна кабинета на милиардера. Същата нощ една подводница без отличителни знаци излезе от пристанището и без да бъде спряна от корабите, които охраняваха граничната зона, излезе в открито море.
Изследванията започнаха.
На острова за един ден като гъби изникнаха домовете на геолозите. Това бяха три едноетажни, сглобяеми къщи, направени от много лека и здрава пластмаса, които изследователите бяха донесли със себе си. Трябваше само да се избере подходящо място.
След няколкочасово търсене намериха една малка, триъгълна площадка, от двете страни заградена с високи скали, а на юг открита към океана.
Мястото се хареса и до вечерта лагерът бе построен.
Подводницата остана в открито море, на около километър от острова. В тази област често върлуваха бури. Само по-далеч от бреговете капитанът можеше да бъде спокоен.
Дори най-страшната буря тогава нямаше да уплаши подводния атомоход. На дълбочина от 100 метра царуваше спокойствие, дори когато 30-метрови вълни бушуваха по повърхността. Иначе, близко до брега, в плитчините, имаше опасност от блъсване в острите скали. Водните грамади притежаваха страшна сила.
В лагера най-напред устроиха кухнята. Младият съветски инженер Иля Борисов смяташе, че не бива в никой случай да се отказват от енергията на слънчевите лъчи. Той беше донесъл няколко слънчеви печки и сега ги монтираше.
Те имаха просто устройство, не искаха никакво чистене и затова бяха незаменими за страните с умерен и топъл климат.
На другия ден, след като лагерът бе построен и всички устроиха своите жилища, рано сутринта професорите Иванов и Соловьов се събраха да уточнят плана на работата.
Те решиха всички групи да започнат работа едновременно. Докато маркшайдерите вършат измерванията, за да изготвят точна карта на острова, геоложките групи щяха да проследят строежа на пластовете. Същевременно подводницата заедно с двете си моторници щеше да извърши изследване на профила на морското дъно. Така двамата учени смятаха да узнаят по-бързо геоложкия строеж на острова и най-правилно да се ориентират към местата, където можеше да има жили, съдържащи скъпоценните кристали.
Тази нощ времето неочаквано се развали. Над океана задуха вятър. Той скоро се усили и засвири над острова, тракайки по прозорците на къщите. Вълните с ужасно бучене се втурнаха към скалите, разбивайки се на прах и пяна със страшен грохот.
