Както се казва, гръм от ясно небе.
— Да не би да искате да кажете — извика Уейн, — че тук има нещо свръхестествено?!
Трудно беше изобщо да се разбере какво говореше мистър Дрейдж; във всеки случай, щом се произнесеше за някого, че е умен, по всяка вероятност това значеше, че е глупак. Мистър Дрейдж остана неподвижен като ориенталец, докато най-после колата спря, явно стигнала целта си. Мястото беше твърде необикновено. След пътуване през рядка гора излязоха в просторна равнина и изведнъж точно пред тях изникна някаква постройка, състояща се от една-единствена стена, или много висока ограда, заобикаляща я като римски лагер6, вътрешността на който приличаше по-скоро на аеродрум. Преградата явно не беше нито от дърво, нито от камък, а при по-внимателно вглеждане се оказа, че е от метал.
Всички заслизаха от колата и след известни манипулации, наподобяващи отваряне на сейф, в стената много бавно и предпазливо се открехна една вратичка. За голямо учудване на отец Браун обаче човекът, който се наричаше Норман Дрейдж, не прояви никакво желание да влезе, а се сбогува със зловеща веселост.
— Няма да влизам — каза той. — Мисля, че такова удоволствие не е по силите на стария Мъртън. Той толкова ме обича, че като ме види, ще умре от радост.
И се отдалечи, докато в същото време отец Браун, който все повече изпадаше в недоумение, бе въведен през стоманената врата, която мигновено се затръшна подире им. Вътре имаше голяма, грижливо подредена градина в ярки и разнообразни цветове, но без никакви дървета, храсти или цветя. В средата й се издигаше къща с красива, дори поразителна архитектура, но толкова висока и тясна, че приличаше по-скоро на кула. Пламтящото слънце се отразяваше тук-там от стъкления й покрив, но долната част явно нямаше прозорци. Всичко тук се отличаваше с оная безупречна и блестяща чистота, която изглеждаше неразделна от свежия американски въздух. Когато влязоха през портала, озоваха се сред мрамор, метал и емайл, сияещи с ярки цветове, но без стълба. Имаше една-единствена шахта за асансьор, която минаваше по средата между масивните стени, а пред нея стояха на стража едри, силни мъже, приличащи на цивилни полицаи.
— Според мен отлична охрана — каза Уейн. — Може да ви се види малко смешно, отче Браун, че Мъртън е принуден да живее в такава крепост, без дори едно дръвце в градината, зад което човек би се скрил. Но не знаете с какви трудности се сблъскваме в тази страна. И може би не знаете точно какво значи името Брендър Мъртън. Наглед той е спокоен човек, когото всеки би отминал неусетно на улицата, макар че напоследък не можете да го видите често навън, защото излиза само от време на време със закрита кола. Но ако се случи нещо на Брендър Мъртън, ще стане земетресение от Аляска чак до Карибско море. Предполагам, че не е имало крал или император с такава власт над народите като него. В края на краищата, мисля, ако ви поканят при английския крал, няма да се лишите от удоволствието да утолите любопитството си. Самите крале и милионери може да не ви интересуват особено; интересна е властта, която притежават. Затова се надявам, че няма да нарушите принципите си, ако посетите съвременен император като Мъртън.
— Ни най-малко — отвърна отец Браун спокойно. — Мой дълг е да спохождам затворници и всякакви други нещастници, откъснати от света.
Настъпи мълчание. Младият човек бе смръщил мършавото си лице, придобило странно, почти лукаво изражение. После каза внезапно:
— Впрочем не забравяйте, че не само обикновени мошеници или Черната ръка7 са против него. Този Даниел Дум е същински дявол. Имайте пред вид, че издебнал Трент в собствената му градина, а Хордър — извън жилището му, и офейкал.
Най-горният етаж на сградата между страшно дебелите стени се състоеше от две стаи: външна, където влязоха, и вътрешна, която беше неприкосновеното убежище на големия милионер. Влязоха във външната стая точно когато от вътрешната излизаха двама други посетители. Единия от тях Питър Уейн поздрави с обръщението „чичо“. Той беше дребно, но много енергично и жилаво човече с бръсната глава, която изглеждаше плешива, и толкова мургаво лице, че наглед едва ли някога е било бяло. Това беше старият Крейк, наричан фамилиарно Хикъри Крейк, в памет на прочутия Олд Хикъри8, тъй като се бе прославил в последните военни акции срещу индианците. Спътникът му представляваше пълна противоположност на него — много елегантен джентълмен с черна като катран коса и широка черна панделка на монокъла си — Барнард Блейк, адвокат на стария Мъртън, който бе обсъждал със съдружниците работите на фирмата. Четиримата се срещнаха в средата на външното помещение и преди едните да излязат, а другите да влязат, се спряха да си разменят любезности. През време на всички тези влизания и излизания в дъното на стаята, до вратата на вътрешната, седеше друг силует, масивен и неподвижен под мъждивата светлина от вътрешния прозорец — човек с огромни плещи и негърско лице. Той беше, както обича да се изразява шеговито склонната към саркастично самобичуване Америка, Главореза, когото приятелите му биха нарекли телохранител, а враговете му — наемен убиец.
Този индивид никога не помръдваше да поздрави когото и да било, ала като го видя във външното помещение, Питър Уейн зададе плахо първия си въпрос:
— Има ли някой при шефа?
— Не се безпокой, Питър — изкикоти се чичо му. — Уилтън секретарят е при него и смятам, че това е достатъчно. Предполагам, че Уилтън не мигва, за да бди над, Мъртън. Този човек струва повече от двайсет телохранители. И на всичко отгоре действува бързо и тихо като индианец.
— Е, трябва да имаш право — засмя се племенникът му. — Спомням си индианските хитрости, на които ме учеше, когато бях малък и обичах да чета разкази за червенокожите. Но в тези разкази червенокожите като че ли винаги биваха побеждавани.
— А в действителност не беше така — промърмори навъсено старият изтребител на индианци.
— Нима? — възкликна иронично мистър Блейк. — Аз пък мислех, че те са били почти безсилни пред нашето огнестрелно оръжие.
— Виждал съм индианец да противостои на сто пушки само с малък нож за скалпиране и при това уби един бял, който стоеше до мен на кулата на форта — каза Крейк.
— Как е съумял да го стори? — запита другият.
— Запрати ножа — отвърна Крейк, — запрати го светкавично, преди някой да успее да даде изстрел. Не зная къде е научил този фокус.
— Хм, дано ти да не си го научил — засмя се племенникът му.
— Струва ми се — произнесе отец Браун замислено, — че в тази история се крие поука.
Докато разговаряха, мистър Уилтън, секретарят, излезе от вътрешната стая и зачака. Той беше блед, русокос мъж с квадратна брадичка и пронизителни очи, с които гледаше като пес; човек би го помислил за едноокия Цербер.
Уилтън съобщи само: „Мистър Мъртън може да ви приеме след десетина минути“, но това послужи като знак за разтуряне на бъбрещата група. Старият Крейк каза, че трябва да си върви; с него излязоха племенникът и юридическият му съветник, оставяйки за малко отец Браун сам със секретаря, защото чернокожият великан в другия край на стаята едва ли можеше да се смята за човек, а камо ли за жив — така неподвижно седеше, обърнал им широкия си гръб и вторачен към вътрешната стая.
— Според мен мерките тук са добре обмислени — каза секретарят. — Сигурно сте чули историята с този Даниел Дум и защо е опасно да оставяме шефа сам.
— Но дали в момента е сам? — забеляза отец Браун.
Секретарят го изгледа сериозно със сивите си очи.
— За петнайсет минути — отговори той. — По петнайсет минути на двайсет и четири часа. Това е единственото му действително усамотение и настоява за него по една много специална причина.
— А каква е тази причина? — полюбопитствува посетителят.
Уилтън секретарят продължаваше да гледа вторачено, но устата му, която досега изразяваше само сериозност, изведнъж стана сурова.
— Коптската чаша — каза той. — Може би сте забравили за Коптската чаша, но мистър Мъртън не е забравил нито нея, нито нищо друго. Никому от нас няма доверие, що се отнася до Коптската чаша. Заключил я е кой знае как някъде в онази стая, тъй че само той може да я намери, и я вади, когато няма никого при него. Затова рискуваме да го оставяме сам тоя четвърт час; тогава й се кланя като на божество;
