предполагам, че тя е единственият му бог. Не че има някаква реална опасност, защото след като съм направил това място истински капан, мисля, че и самият дявол не може да се промъкне… или най-малкото да се измъкне. Ако този сатанински Даниел Дум ни посети, заклевам се, че ще остане за вечеря и дори малко повече. Петнайсет минути аз стоя тук като на живи въглени и чуя ли изстрел или шум от боричкане, мигновено ще натисна това копче и по инсталацията, вградена в градинската стена, ще протече електрически ток, тъй че да я прекосиш или прескочиш означава смърт. Разбира се, невъзможно е да се стреля, защото трябва първо да се мине оттук, а единственият прозорец, пред който седи Мъртън, е на върха на кула, чиито стени са гладки като огледало. Но така или иначе, естествено всички тук сме въоръжени и дори Дум да се промъкне в другата стая, ще бъде мъртъв, преди да успее да се измъкне.
Отец Браун премигваше, загледан в килима с кафяви шарки. После каза внезапно, сякаш се стресна:
— Ще извинявате за откровеността, но тъкмо ми хрумна нещо. То засяга вас.
— Така ли? — рече Уилтън. — Ас какво ме засяга?
— Струва ми се, че мислите едностранчиво — отвърна отец Браун, — и ще прощавате, но според мен мислите повече как да уловите Даниел Дум, отколкото как да защитите Брендър Мъртън.
Уилтън се сепна малко и продължи да гледа вторачено своя събеседник; после на суровата му уста много бавно се изписа някаква странна усмивка.
— Как познахте… какво ви кара да мислите така? — запита той.
— Вие казахте, че ако чуете изстрел, сте способен моментално да убиете с електрически ток бягащия враг — забеляза свещеникът. — Навярно имате пред вид, че изстрелът може да бъде смъртоносен за вашия работодател, преди електрическият удар да се окаже смъртоносен за неговия враг. Далеч съм от мисълта, че няма да предпазите мистър Мъртън, ако това ви е възможно, но ми се струва, че тази ваша мисъл стои по-назад. Мерките са наистина добре обмислени, както казвате, и, изглежда, вие сте ги обмислили. Но ми се струва, че целят по-скоро да хванат убиец, отколкото да спасят някого.
— Отче Браун — произнесе секретарят, който бе възвърнал спокойния си тон, — много сте проницателен, но има и нещо друго освен проницателност. Вие ми се струвате човек, комуто с готовност бих казал истината и навярно така или иначе ще я чуете, защото в известен смисъл тя е станала повод за шеги по мой адрес. Всички разправят, че съм бил маниак, като искам да пипна този голям мошеник, и може би е така. Но ще ви доверя нещо, което никой не знае. Пълното ми име е Джон Уилтън Хордър. — Отец Браун кимна, сякаш всичко му беше напълно ясно, но събеседникът му продължи:
— Човекът, който се нарича Дум, уби баща ми и чичо ми и разори моята майка. Когато Мъртън потърси секретар, аз заех тази длъжност, защото смятах, че там където е чашата, рано или късно може да бъде и престъпникът. Но не знаех кой е престъпникът и ми оставаше само да го чакам, затова реших да служа вярно на Мъртън.
— Разбирам — каза отец Браун кротко — и не е ли впрочем време да му обърнем внимание?
— О, разбира се — отвърна Уилтън, пак като че ли изтръгнат от размишленията си, тъй че свещеникът помисли, че за момент го е обзела наново манията му за отмъщение. — Моля, заповядайте.
Отец Браун влезе направо във вътрешната стая. Но не последваха приветствия, а само гробна тишина и след малко свещеникът се показа пак на вратата.
В същия миг мълчаливият телохранител, седнал до вратата, изведнъж се раздвижи, сякаш някакъв огромен мебел бе оживял. Като че ли нещо в самото държане на свещеника му послужи за сигнал, защото главата му беше осветена от вътрешния прозорец, а лицето му оставаше в сянка.
— Ще трябва да натиснете онова копче — каза той почти с въздишка.
Уилтън сякаш внезапно се откъсна от трескавите си мисли и скочи, загубил за миг гласа си.
— Но нямаше изстрел! — извика той.
— Хм — промърмори отец Браун, — зависи какво разбирате под изстрел.
Уилтън се втурна напред, и тримата нахълтаха едновременно във вътрешната стая. Тя беше сравнително малка и мебелирана просто, но изискано. Срещу тях един страничен прозорец, който гледаше към градината и гористата равнина, зееше отворен. Точно до прозореца се виждаха кресло и масичка, сякаш затворникът тук бе искал през краткото усамотение, което можеше да си позволи, да има колкото се може повече въздух и светлина.
На масичката под прозореца стоеше Коптската чаша; притежателят й вероятно я е разглеждал по на светло. А и заслужаваше да се гледа, защото бялата, ярка дневна светлина превръщаше скъпоценните й камъни в разноцветни пламъци, тъй че приличаше на Свещения граал9. Заслужаваше да се гледа, само че Брендър Мъртън не гледаше нея. Защото главата му беше отметната назад на гърба на креслото, бялата му грива — провиснала към пода, островърхата прошарена брада — вирната към тавана, а от гърлото му стърчеше дълга, боядисана в кафяво стрела с червени пера от другия край.
— Безшумен изстрел — промълви отец Браун. — Тъкмо си мислех за новоизобретените приспособления за заглушители на огнестрелни оръжия. Но това е много старо изобретение и не по-малко безшумно.
А след малко добави:
— Боя се, че е мъртъв. Какво ще направите сега?
Бледият секретар се надигна с внезапна решителност.
— Ще натисна копчето, разбира се — отговори той, — и ако това не види сметката на Даниел Дум, ще го гоня по целия свят, докато го намеря.
— Гледайте да не видите сметката на някой от приятелите ви — забеляза отец Браун. — Те едва ли са далеч; я най-добре да ги повикаме.
— Всички те знаят за стената — отвърна Уилтън. — Никой от тях не би се опитвал да я прескача, освен ако някой… не бърза много.
Отец Браун се приближи до прозореца, през който очевидно бе влязла стрелата, и погледна навън. Градината с плоските лехи лежеше далеч долу като изящно оцветена карта на света. Цялото пространство изглеждаше така обширно и празно, кулата — забита толкова високо в небето, че докато я гледаше, си спомни един особен израз.
— Като гръм от ясно небе — произнесе той. — По какъв повод беше казал някой тора за гърма от ясно небе и смъртта, дошла от небесата? Погледнете колко далечно изглежда всичко; трудно би прелетяла стрела такова разстояние, освен ако не е стрела от небето.
Уилтън се бе върнал, но не отговори, и свещеникът продължи сякаш на себе си.
— Напомня за авиация. Трябва да разпитаме младия Уейн… за авиацията.
— Тук се въртят доста самолети — каза секретарят.
— Избор между много стари и съвсем нови оръжия — забеляза отец Браун. — Предполагам, че някои са добре познати на стария му чичо; трябва да го разпитаме за стрелите. Тая прилича на индианска стрела. Не зная от де я е изстрелял индианецът, но сигурно си спомняте какво разправяше старият. Аз подхвърлих, че историята му крие поука.
— Ако крие някаква поука — произнесе Уилтън разпалено, — тя е единствено в това, че истински индианец би изстрелял такова нещо по-далеч, отколкото предполагате. Глупаво е да правите такова сравнение.
— Струва ми се, че не сте схванали правилно поуката — каза отец Браун.
Макар че на другия ден дребният свещник като че се стопи в милионното нюйоркско гъмжило, явно стараейки се да остане само цифра на номерирана улица, всъщност през следващите две седмици той беше тихомълком зает с възложената му поръчка, защото много се страхуваше да не би съдебните власти да объркат цялата работа. Без да си дава вид, че ги предпочита пред другите си нови познайници, той лесно завърза разговор с двама-трима, посветени отскоро в загадката, и особено с Хикъри Крейк, с когото води занимателна, интересна беседа. Тя се състоя на една пейка в Централния парк, на която старият ветеран седеше, подпрял костеливите ръце и продълговатото си, сухо лице на причудливата дръжка на бастун от тъмночервено дърво, напомнящ томахавка.
— Да, може да е стреляно отдалеч — каза той, клатейки глава, — но не бъдете толкова сигурен в далекобойността на индианската стрела. Виждал съм стрели, които наглед вървят по-право и от куршум и улучват изумително точно целта, като се има пред вид какво разстояние изминават. Разбира се, сега е почти немислимо да видиш червенокож с лък и стрели, а още повече червенокож да се навърта тук. Но ако в ония
