сходня с леери — мост за клиентите и… Вълко Червенков! Ни повече, ни по-малко! Това популярно тогава име, идентично с това на държавния и партиен ръководител, носеше дебела, резбована тояга, с нещо като подобие на бюста на вожда (такива бюстове бяха под път и над път!), вместо токмак на дръжката. Тази сопа, оцветена в червено (!), олицетворяваше върховната власт на територията и акваторията на Баничките — т.е. Кара Капитана! (Баща на примабалерината Виолета Врубел.)
Никой не оспорваше авторитета на бай Кара.
Нисичък, сух, неописуемо черен, в най-големите жеги — с лъснати, прилепнали чизми, с шпори без зъбци, обезателно капитанска фуражка; като се изправеше застрашително и изревеше като два лъва едновременно — наставаше затишие.
И все пак — Вълко Червенков, поне… веднъж на ден си казваше думата. Удряше с него по дървените тараби — и толкова, ако не считаме съпътстващия текст: … вашта… да излизате отдолу… голо ви се дощяло да гледате… пишлигари с пишлигари… вчера излязохте оттам… само Вълко Червенков ще ви оправи… вашта… и прочие.
Пишлигарите — като се научеха що годе да се държат над водата, излизаха от Баничките и се пробваха в плиткото между брега и понтона, като до самия понтон ставаше вече дълбоко, но можеше да се докопаш до нещо стърчащо от него.
Като гларуси стояха накацали тия орляци пишлигари по гриндите, понтона, цамбуркваха и с невероятни стилове в плуването, ставаха дунавски чада. Глътнеш ли от Дунава блудкава водица, ставаш негов роб завинаги!
Следващият изпит е — да заобиколиш Баничките; стигаш до понтона; от носа с боклуците течението те грабва; сърцето ти пърха като бабанче захапало кукичката; реката иска да те препрати към талвега си; трябва с всички сили да плуваш — да си близко до понтона… и над водата… някъде след кърмата — още два-три размаха и си в плитката и топла, размътена вода.
Това можене се затвърждава сезон-два; идва момент, страшно ти се доприисква да се гмурнеш с по- големите под понтона, само на половин метър от повърхността, но на два и кусур широк, докато изплуваш между кафезите, под каютата и — ако не те усетят — да се нагледаш на голи жени.
Нямам представа колко пъти съм посещавал тази стриптизьорка, знам, че винаги ми е било интересно. Изглежда художникът в мене се е проявявал и в тази крехка възраст; какво говоря — та аз тогава посещавах разни кръжоци… става дума за актовия художник — на голи тела. Естетското ми (единайсетгодишно) око подбираше само зрели обекти; с изявени атрибути; презрелите въобще не помня — а дребосъка… имаше ли такъв!?
Помня чувствеността която ме заливаше! Водата около мене възвираше на три реотана и си мечтаех, по-скоро да стана голям, нямах търпение.
И така — един ден (Дунавът беше много нисък, тинята беше превзела пясъчната плажна ивица), с група мераклии заобиколихме носа на Баничките, без да ни усети бай Кара, гмурнахме се под понтона и — в зрителната зала.
Гледали сме, що сме гледали, някой от нас се е издал някакси, жени се разпищяха; Вълко Червенков заудря — сякаш по главата ми. Какво се паникьосах — не съм изчислил правилно, гмурнал съм се прекалено дълбоко и течението ме е напъхало под пода. Когато вече трябваше да съм излязъл, усетих гвоздеите с които е ковано дюшемето да порят гърба ми… Невероятни движения, гърдите се пръскат за въздух и — ужас — коремът ми затъва в тинята. Помня, че ми мина през ума: дано не минава някой голям кораб, да направи вълни. Тогава Баничките започват да се вдигат и спускат по вълните и ще ме зачукат в тинята като… не можах да реша като какво точно, но си представих раците — ще има какво да ядат; никой не ще ме открие. А краката топуркат ли топуркат и набиват гвоздеите.
Сигурно се сещате — щом пиша тия редове, няма начин да не съм се измъкнал, някак си! Как? Един Господ знае; то не бяха ритания, загребвания — както съм гледал Джони Вайсмюлер да прави в Тарзан в града на маймуните.
Гълтах въздух с уста пълни с тиня; нямах сили да изпълзя на пясъка и лежах на плиткото.
Ако не на другия, но на по-другия ден — пак бях в стриптизьорната.
Нощем Дунавът издава един особен звук, ей такъв: вюююуу! Ако е сезон — и жабешко кикеряцане, многогласово. На моменти нищо не се вижда — кадифено-черна тежка тъмнина. Ако имате късмет — някой прожектор ще претърси отсрещната гора, небето, течението; нищо няма да намери и ще се скрие, за да стане още по черно-тъмно. Толкова черно и тъмно, че любимият ви човек ще се притисне още по-силно до всяка ваша точица… Ако любимият ви човек го няма, тогава ще усетите кресчендото на стотиците комари; ще разберете, че всъщност край Дунава нощем става още по-задушно от изпаренията, за разлика от край морето!
Тия мрачни мисли ще ви разсее басова параходна сирена; гъгнив мегафон ще изтръска някакво разпореждане на международен език, странно завършващо със споменаването на нечия мамаша… Гъррррргорене на спускаща се котвена верига и удар във варел.
Ако сте били послушен през деня, поддържали екологично равновесие или друга някоя доброта сте сътворили, може и да мине някой увеселителен параход, озвучен от Чайковски или в краен случай — с Болерото на Равел, да речем. Ще включат, специално за вас, всички светлини; червените и зелени ТОПови — горе на мачтите; дежурни и илюминационни и т.н.
Не им завиждайте — и те имат проблеми с комарите. И тях ги мъчи задухата.
На Дунава съм! — Такава бележка съм оставил на стълбището, към таванската ми стая, за родителското тяло. Написал съм я от вечерта, а вече наближава четири. От вечерта е нагласен и сака с рибарските такъми; и бурканите с торни червеи. През улука — водосточната тръба от тротоара на улицата, съм прекарал въженце до балкона и оттам, през прозореца, до кревата и завързано за крака ми. Стефко Манафов ще дръпне безшумно сигнализацията, бърз ход — по Кея, по Кея, Корабната, и сме в старото устие на Лома. Разузнаването е донесло, че там е големия риболов на деня.
Още се развиделява, а удобните места почти са заети. Ние — със самоделни въдици, а Ефремов — даскалът по физкултура, е с мечтаният от дечурлигата спининг. Цяла компания са и по детски се дразнят и завиждат, като виждат ние какво хващаме. Рибата е объркана — на коя въдица по-напред да кълве, а един — порядъчен, килограмов шаран се закача — забоден за гърба. Важен е резултатът!
Баща ми, прочел бележката, напук — преди да отиде на работа в банката, минал през Халите и купил трикилограмов сом. Вечерта ми каза злъчно: Само се трепеш с този рибарлък, не си доспиваш. Виж — каква риба съм хванал със Златната въдица!
Не е това, бе Тате, тръпката е важна!
Неизживени детски недостижими радости!
Където и да отидех после по Света, с оскъдната валута, все си купувах рибарски макари и пръти. Радвах им се, както тогава бих им се радвал. Синът ми, запален и той по риболова, вече имаше дори и серкме — но сякаш нямаше вече бол-бол риба. И все по-няма!
На Дунава сме!
Колата ни е на брега при Стълпище.
Гласим нощен риболов — за сом. Красив залез — златната пътека е чудесен фон за чаталчетата с въдичарските пръти, с камбанки за безлунната нощ. По влакното, вибриращо от течението, са накацали безброй хеликоптерчета — водни кончета.
Булката, доста отдалечена от рибарската страст, плете на седалката си в колата, при отворена врата — чака да излязат комарите, та да я затвори.
Щерката, току що излязла от водата, се оцежда на плажната хавлия, по корем, вперила очи в романчето си. Синът донаглася нещо си и споменава за наближаваща емоция.
В ляво и дясно от нас, по на петдесетина метра — други коли, с други мераклии за храна на комарите, които всеки момент ще стартират…
Емоцията пристига. Едно говедо, неуспяло с колегите от ляво, гледа да си изкара почерпка в ресторантчето зад нас. Знаем ли, че нощният риболов е забранен. Няма такава работа, но не му го съобщаваме, мълчим си. Изправяме се — със сина сме внушителна двойка. Той — атлет; аз, е — бивш! Говедото, да му се чудиш на смелостта — до… третото ни копче. Бавно го приближаваме, с цел да го приближим към Румънско. Говедото изведнъж става прекалено мълчаливо, навежда се, минава под лактите ни и тъжно отива да си опита късмета с колегите отдясно. Приятна им емоция.
