Комарите, като държани на въже, ни вкарват в задушната кола. Нощта ни поглъща, като се вижда само оловото на водата, връхчетата на немите въдици и пикиращите прилепи.
Нищо! Радиото споменава за дъжд — как само кълве рибата при дъжд…
Радостни викове на съседите отляво, суетня — Сом! На какво ли ловят? Ние — на Попово прасе.
Булката е стиснала укорно устни — ясно, че е нещастна и невинна жертва!
Щерката — мрънка. Тъмно. Няма го оловото на реката, нищо не се вижда… Но се чува! Камбанката! Дангър-лангър; всичките камбанки — ура!
Суетим се със сина. И пак не се вижда! Всичко е омотано. И — едно кьорцаво сомче, няма и триста грама. Комарите ни изприщиха като корнишони. Сърби непоносимо. Смотаният куп, барабар със сомчето — в багажника; и — към дома. Кални сме.
Право е говедото; и да не е — трябва да се забрани нощният риболов! На какво прилича то!
На Дунава съм! Да не се притесняват мама и татко — всичко си знам. Цяла нощ съм преговарял.
В осем часа съм на Годишен изпит по електротехника — а сега е още пет. Излязла е таранка под нас, на Канаричките. Цялата махла е долу, пълни си кофите, че и хайверлии. Утре ще е забранено да се слиза на Дунава — ще се открива Моста! (юни 1954). Вълко Червенков ще минава с влак, та ще блокират всичко, докато не минат данданиите.
Нощес, както учех, токът угасна и прожектори претърсваха небето. Както преди десет години — през войната. Зенитките откъм румънско и нашенско, охраняващи моста, стреляха като разпрани. После ни разправяха какви големи шрапнели са падали по Доростол, изпочупили керемидите… След време съобщиха, че американски шпионски самолет Ю-2 е заснел Дунав мост… да си го има… за всеки случай.
Имах три обелени черничеви пръчки, с памучно влакно от рибарско тире. Едвам насмогвах да нанизвам кукичките; дърпа като щуро и се лови, най-важното. Пръчките — забити в калта, влакното — само четири метра. През два-три метра — въдичар. Има за всички — пасаж! Кофата се пълни.
До мене един чичо, възпълен здравеняк, приказваме си, коментираме — рибарски му работи. Жалко, вика по едно време, трябва да вървя на работа…
Лових докъм седем и половина, то — да не си тръгнеш; хайде още малко, още малко — сладка работа като върви рибата: все едни тумбести таранки.
Бегом, до вкъщи, измих се — и на училище.
Тържествена работа. Изпитна комисия — пет непознати инженера, от поелите шефство заводи и нашия си преподавател. Вика — не се притеснявайте, знам, че всичко си знаете; и нареди билетчетата с въпросите на масата. Какво ще се притесняват, се обажда един достолепен и елегантен от комисията. Явно всичко си знаят, щото, с ей този — там, до преди час ловихме таранки на Дунава; напълни цяла кофа; аз си тръгнах, той продължи, не се притесняваше за изпита въобще… Вгледах се — моят съсед по въдици — на другата година ми стана учител по практика и още нещо, теоретично — Здравко Казаков; не беше инженер, но от старите техници — бетер инженери.
На другия ден откриха Дунав мост; Вълко Червенков мина с дълъг и празен влак, главата му запълваше целия прозорец; голяма глава — голямо нещо, говореха хората — цяла тенекия мас ще пусне.
От Кея — надолу всичко беше блокирано; само не можаха да прогонят едната щерка на Фото Войнов — Доцкинката; малко нещо не беше добре — по бански, моташе милицията: ту във водата, ту…
На Дунава съм! Трети месец откак е замръзнал! Голяма зима! Голям студ! По едно време отпусна, кърджите тръгнаха…
(Сега, като написах кърджи, отворих речника за справка. Такава дума няма в българските речници, в смисъла който знаем крайдунавци. За нас — това са откъснатите малки и големи ледени блокове, плуващи по реката. При ледоход. Има значение — за поле; кърджия — човек работещ на полето; навярно и кърджалии — хора безчинствали и скитали… по полето… е, и другаде. Може би — ледени полета?!…)
… тръгнаха и пак запряха. Огромната сила на масата по ускорението ги накамарчи някъде с невероятни форми; нивото се повдигна, излезе на равнището на дигата и видяхме как телеграфния стълб на Граничния отряд, от бетонирана железопътна релса, беше отрязан като кибритена клечка.
Ледени полета — някъде гладки, удобни за каток — за кънки; такова нещо търсим.
Официален градски каток, с военната музика, вечер с илюминации и бюфет с топъл чай; кънки под наем — имаше на Жабешкото блато. С пари!
Може да се кара и по заледените и утъпкани улици, особено по Главната. С Кесито често си спомняме, как се нахващахме зад шейните-файтони, как ни шибаха с камшиците файтонджиите, като дотежим много на конете…
Друго си е на Дунава. Всички бяхме влюбени в книгата на П. Стал — Сребърни кънки, как с километри са се катаели по амстердамските канали.
Често полетата бяха къдрави, или с много сняг; но имаше и идеални. Само да не сивееха — ще рече, че ледът е тънък. Слухът ни беше вперен в леда — ако запука… бегом обратно. Имаше и мокри моменти, но общо взето — Съдбата ни пазеше.
Износвах зеления шинел на брат ми — от Дойче шуле. Също и кънките ръждавейки — Глория Тел, на бод, с канали и ръбове, заточвани от Милко Клайнер. Нямаха оригинален ключ и един Колю, от Добричко, ми измайстори такъв — докато караше практика в Техническото — от масивна желязна дръжка на брава. Тежеше в джоба ми и като паднех, се откопираше точно и морав — на бедрото ми. Проблемът с чепиците! Какви ли не дарения от братовчедките си доизносвах. Да ги докарам до номера на кънките, подлагах чуканчета от доминото, с въженца, че с и тел. Къде без тел, нали са Глория ТЕЛ!
Разпервах полите на зеления Дойчешуле, вятърът ме поемаше, кънките тракаха по ледените вълнички, скриптяха на завоите. С кой акъл! Нашите, по цял ден на работа, нямаха и представа къде сме — по средата на Дунава… (Това — 1949 — 1957)
Един много тъмен ден, с черни облаци — мъчеше се да вали и наистина вечерта заваля, се подвизавахме на едно гладко ледено поле, над Конския плаж. Беше оградено с метрови камари натрупани блокове, нямаше опасност да не усетим, че се отдалечаваме много от брега. Имаше момичета, щото имаше момент на перчене: да караш назад, да въртиш тройки, осморки, да подскачаш, везна — друго и не можехме.
Кой забеляза пръв… вгледал се в нещо червеничко — в един от страничните блокове.
Като от приказките: спящата красавица — ледено момиче в леден ковчег, с шарено пуловерче, с кънки, с ръкавички, със златни косици, също заспало — красиво, красиво — вътре в стъклото на кърджата.
Често я сънувам!
После съобщиха — била виенчанка!
На Дунава съм! С Кесито разчопляме стари спомени. Колко ли пъти сме преплували Дунава като деца! Гранична река. Друга държава. На румънския бряг, в гората — патрулни вишки. Граничното корабче, с нежното име Теменужка, ни подбира тъкмо усетили тинестото дъно и ожидаме да се пльоснем на пясъка, да си поемем дъх. Арестувани сме!
Нашето оръжие е — че сме деца; и по плувки!
Голяма работа е да преплуваш Дунава! Да оставим, че е широк около километър; течението те влачи по диагонал; става, да речем — около три, четири километра. На двеста метра вече си даваш сметка, с какво си се захванал.
Полезрението ти е на сантиметри над водата. Отсрещният бряг изглежда безкрайно далечен, водата става студена. Мирише на тиня, на мазут; плуват клечки, шишета, гнили зеленчуци — чистили са кораб; и… а̀кита, от канала. Това — около главата ти; със загребванията ги сортираш встрани. Удряш силна ножица с крака — подаваш си главата по-височко: на десетина метра, петното в което плуваш, се изчиства; измъкваш се с два загребока; сега водата е кадифено-чиста; дори не ти се струва толкова студена.
Сам не бива! Всичко се случва — поне трима! Юнака или Глупака! Говорите си на странен и смешен език, сякаш командвате лодка или кораб: двете напред! (гребла); Лява на вода! (за завой); повий си кърмата! (дупето) — значи те рита… Карфицата е винаги на плувките — ако ти се схване нещо. Дунавските чада не се страхуват, дори всичките ръце и крака да им се схванат — отпущаш се на гръб, все някъде ще те изхвърли течението; без паника, важното е да дишаш, без да гълташ вода.
Този път нямаме късмет — еднопосочен билет. Граничарите са батковци; кой знае откъде са. Гледат ни завистливо — не знаели да плуват. Чудят ни се (на смелостта или на — акъла).
Нямаме късмет! Решили са да ни сплашат. На пристанището не ни освобождават; двадесетина сме,
