сиво подобие на слънчеви лъчи.
Старецът затвори вратата зад него и го остави сам. Ваймс го наблюдаваше през прозореца как се върна към прекъснатото си занимание.
Подреждаше жив герб.
Имаше грамаден щит с приковани към него истински зелки. Старецът изрече нещо, което не се чу вътре. Малката сова подхвръкна от клона и кацна на големия анкх, залепен върху щита. Двата хипопотама се измъкнаха мудно от езерцето и заеха местата си от двете страни.
Старецът разгъна художнически статив, нагласи платното пред себе си, взе палитра и четка и подвикна:
— Але-хоп!
Хипопотамите се изправиха гордо с артритно скърцане на ставите си. Совата разпери криле.
— Милостиви богове… — промърмори Ваймс. — Пък аз си въобразявах, че ги измислят…
— Да ги измисляме ли, господине? Да ги измисляме?! — повтори нов глас зад гърба му. — Щяхме да се забъркаме в сериозни неприятности, ако ги измисляхме. Непременно.
Ваймс се обърна. Бе се появил още един възрастен дребосък, чиито очи примигваха самодоволно зад дебелите лещи на очилата. Стискаше няколко свитъка под мишница.
— Съжалявам, че нямах възможност да ви посрещна на портата, но в момента сме много заети — извини се той, протягайки свободната си ръка. — Кроасан Руж Пурсювен.
— Ъ-ъ… — смути се Ваймс. — Значи вие сте малка червена кифличка за закуска, тъй ли?
— Не, не! О, не. Означава Червен Лунен сърп. Вижте какво, това е моята титла. Много е древна. Аз съм служител в Хералдическата палата. А вие трябва да сте сър Самюъл Ваймс, нали?
— Да.
Червеният Сърп провери нещо в един от свитъците,
— Добре, добре. Как се отнасяте към невестулките?
— Невестулки ли?
— Ами вижте, имаме няколко невестулки. Знам, че строго погледнато, те не са хералдически същества, но тъй или иначе са тук, а ще се наложи да ги пуснем, ако някой не ги вземе под крилото си.
Ваймс се прокашля.
— Аз си мислех… Нали гербът е само картина? Не е задължително да го рисувате от натура!
Червеният сърп май беше потресен.
— Е, ако сте готов да превърнете всичко в жалка пародия… Тогава можете и да си го измислите. Както и да е… Значи не искате невестулки?
— Лично аз изобщо не бих се занимавал с това. А невестулки… В никакъв случай! Съпругата ми смята, че драконите ще са…
— За щастие няма и да се наложи да решаваме проблема — обади се друг глас от сенките.
Всъщност изобщо не би било уместно да се чуе на каквато и да е светлина. Звучеше така, сякаш издалото го гърло никога не е познало удоволствието на слюнката. Звучеше мъртвешки.
И именно такъв беше.
Грабителите на пекарната обмисляха възможностите за избор.
— Ръката ми е върху приклада на арбалета — сподели най-предприемчивият.
Най-трезвомислещият промълви:
— Я, пък моето сърце вече е в устата и напира да изскочи…
— Ох… — обади се третият. — Аз открай време си имам слабо сърце…
— Ясно, де. Само че… Тоя даже не носи меч! Ако надупча вълка, вие двамата ще му видите сметката лесно, нали?
Единственият по-свестен мислител в бандата се загледа към капитан Керът. Бронята му сияеше. Мускулите по голите му ръце — също. Дори коленете му лъщяха.
— Струва ми се, че сме в положение на изчакване — отбеляза Керът.
— К’во ще кажеш, ако хвърлим парите на улицата? — осмели се да предложи мислителят.
— Това несъмнено би облекчило положението ви.
— И ще ни пуснеш ли?
— Не. Но ще смекчи вината ви и ще кажа няколко думи във ваша защита.
Дръзкият с арбалета си облизваше непрекъснато устните, погледът му шареше от Керът към вълка и обратно.
— Ако насъскаш тоя звяр по нас — не се сдържа накрая, — някой ще пукне, казвам ти!
— Не е изключено — натъжи се Керът. — Предпочитам да избегнем това, ако може.
Вдигна ръце. И в двете стискаше някакви кръгли плоски неща, широки около педя.
— Ето един вид джуджешки хляб. Вероятно най-доброто изделие на господин Желязнокор. Разбира се, не е класически боен хляб, но смятам, че има приемливи режещи качества…
Движението на дясната му ръка беше недоловимо за окото. Пръсна се облаче дървесен прах и плоската питка спря в дебелата дъска на каната около сантиметър от бандита със слабото сърце. Оказа се, че и пикочният му мехур не е особено държелив.
Дръзкият с арбалета откъсна поглед от смъртоносната питка едва когато усети лек влажен натиск върху китката си.
Не му се вярваше, че някое животно е способно да се движи толкова светкавично, обаче нямаше как да отрече, че вълкът е до него и изражението му намекваше невъзмутимо колко несравнимо по-силно може да стисне челюстите си.
— Кажи му да се махне! — викна бандитът и хвърли арбалета със свободната си ръка. — Кажи му да ме пусне!
— О, аз никога не й заповядвам — възрази Керът. — Тя сама си решава.
Разнесе се тропот на усърдно подковани ботуши и пет-шест джуджета изхвърчаха от пекарната. Размахваха брадви и едва успяха да спрат до Керът сред дъжд от искри.
— Дръжте ги! — кресна господин Желязнокор. Керът отпусна ръка върху шлема на джуджето и го завъртя с лице към себе си.
— Аз съм тук, господин Желязнокор. Предполагам, че тези са закононарушителите?
— Те са, няма грешка, капитан Керът! — избуча пекарят. — Хайде, момчета! Да ги провесим да съхнат при бура’зак-ха3!
— О-о-ох! — проточи подмокреният със слабото сърце.
— По-кротко, господин Желязнокор — търпеливо се обади Керът. — В Анкх-Морпорк не прилагаме това наказание4.
— Тези типове така удариха Бьорн Теснобрич, че падна в несвяст! И сритаха бад’дхакза5 на Олаф Силен в ръката! Ще им отрежем…
— Господин Желязнокор!
Пекарят се поколеба, после грабителите с облекчение и почуда видяха как отстъпи крачка назад.
— Ами… тъй да бъде, капитан Керът. Както кажете.
— Имам работа другаде, но ще ви бъда много благодарен, ако ги предадете на Гилдията на крадците.
Мислителят пребледня.
— О, не! Много зле са настроени срещу нарушителите на лицензионния режим! Каквото и да е, само не Гилдията!
Керът се озърна към него и светлината огря лицето му по доста особен начин.
— Каквото и да е, така ли? — Грабителите се спогледаха и заговориха един през друг.
— Гилдията на крадците! Чудесно, няма проблеми.
— Ние харесваме хората от Гилдията.
— Направо нямам търпение да се срещна с тях.
— Прекрасни хора.
— Строги, но справедливи.
— Добре — изрече накрая Керът. — Значи всички са доволни. А, да… — Бръкна в кесийката на колана
