Постепенно Еверард взе да разбира причудливото на пръв поглед желание на Уиткомб да се върне в миналото и да промени хода на историята.
Възможностите на един-единствен човек, естествено, са твърде ограничени. Положителният ефект ще е чиста случайност, а далеч по-вероятно е нещата още повече да се влошат след намесата. Какво като се върне и убие Хитлер, Сталин или някой важен японски генерал? Мястото на всеки един от тях ще бъде заето от друг диктатор — дори по-страшен. Най-много атомната енергия да остане неоткрита или да не настъпи небивалият разцвет на Венерианския Ренесанс. Неведоми са пътищата…
Еверард зарея поглед през прозореца — улицата гъмжеше от ревящи коли и забързана неизвестно накъде безлика и сива тълпа. Оттук не се виждаха небостъргачите на Манхатън, но Менс без усилие можеше да си представи колко високомерно стърчаха към облаците. И целият този пейзаж бе само малък водовъртеж от Реката на Времето, проточила се от мирния доисторически фон, заобикалящ Академията, до далечното бъдеще, където царуваха данелианците. Колко ли трилиона човешки същества живееха, смееха се, плачеха, работеха, надяваха се и умираха по безчислените й странични потоци!
Еверард въздъхна, обърна гръб на прозореца и запали лулата си. Дългата разходка не бе успокоила мислите му. Въпреки късния час тялото и мозъкът му настоятелно жадуваха за действие… Той стана, доближи лавицата, избра една книга напосоки и я разтвори. Беше сборник с разкази от времето на Викторианска Англия и Едуард VII. Неочаквано вниманието му бе привлечено от един пасаж в текста — само няколко изречения за някаква трагедия в Едълтън, свързана с необикновена находка в една стара британска гробница. Темпорално пътешествие? Той се усмихна.
И все пак…
Защо пък да не провери? По-лошо няма да стане. Съдейки от бележката под линия, ставаше дума за Англия през 1894-та. Би могъл да прегледа някой от старите броеве на „Таймс“. Колкото да си намери занимание…
Всичко започна точно така — като почти напразен импулс на зажаднелия за действие мозък…
На сутринта от нетърпение се озова пред вратата на градската библиотека близо половин час преди началото на работното време.
Първата статия бе датирана от 25 юни 1894 година, следваха още няколко публикации. Едълтън, малко градче в графство Кент, бе известно с имението на фамилията Уиндъм, строено още по времето на крал Яков, и с няколкото древни гробници. Лорд Уиндъм, собственикът на имението, бил страстен любител- археолог, занимаващ се с разкопки на гробниците. За тази цел привлякъл на помощ Джеймс Ротърит, експерт в Британския археологически музей и негов далечен роднина.
В една от запустелите гробници лорд Уиндъм открил следи от ритуално погребение — изгнили човешки и конски кости и ръждясали предмети. Сред тях имало метално ковчеже, съдържащо слитъци от неизвестен метал — по мнение на тогавашните специалисти сплав от сребро и олово, за разлика от останалите предмети изглеждало удивително добре съхранено. Не след дълго лорд Уиндъм заболял от странна болест със симптоми на отравяне с бързодействаща отрова, а Ротърит, който почти не се бил докосвал до ковчежето, изглеждал съвсем здрав. Започналото разследване стигнало до извода, че е подхвърлил на своя знатен роднина някаква източна отрова. Когато на 25 юни лорд Уиндъм починал, агентите на Скотланд ярд арестували Ротърит и му предявили обвинение в предумишлено убийство. Близките на обвинения наели прочут частен детектив, който провел редица опити с животни и открил неопровержими доказателства за невинността на заподозрения. Той доказал, че смъртта на лорд Уиндъм е настъпила вследствие на „смъртоносни еманации“, предизвикани от съдържанието на ковчежето. Последното, заедно със странните метални слитъци, било изхвърлено във водите на Ла Манша. Детективът получил заслужени поздравления. Ръкопляскания. Хепи енд.
Еверард поседя още известно време, потънал в мълчание. Мда, информацията е съвсем оскъдна. И все пак, много неща оставаха неизяснени.
На първо място — защо викторианският отдел на Патрула не е провел собствено разследване? Или е провел? Напълно възможно. Само че резултатите от него едва ли са публикувани във вестниците.
Какво пък — нищо не пречи да се изпрати запитване.
Еверард се прибра вкъщи, извади една от запасните хронокапсули, постави вътре своята докладна записка и настрои прибора за 25 юни 1894 година. Капсулата изчезна секунда след като натисна стартовия бутон, а въздухът в стаята се раздвижи от едва доловим повей.
Само след няколко минути хронокапсулата се върна. Еверард я отвори и извади акуратно сгънат лист, написан на пишеща машина — по онова време тя вече е била открита. Той плъзна поглед по редовете с бързина, на която се бе научил зад стените на Академията.
„Многоуважаеми господине!
С настоящото потвърждавам получаването на Вашето писмо от 6 септември 1954 г. и си позволявам да отнема от скъпоценното Ви време.
Току-що се запознахме със случая, за който имахте честта да ни осведомите. В момента целият отдел е зает с предотвратяване убийството на Нейно Величество, с Балканския въпрос, както и с проблемите, произтичащи от китайската търговия с опиум от 1890 г. (22370 г.) насам. Макар теоретически да е възможно след приключване на текущите дела да подхванем Вашия случай, това е крайно нежелателно от гледна точка парадокса на времето, или с други думи, едновременното присъствие на две различни места, което би възникнало при подобен подход. Ще Ви бъдем премного задължени, ако Вие лично, със съдействието на квалифициран английски агент, ни окажете съответстваща помощ. Очакваме от Вас допълнителни сведения, както и съвет за възможни действия на адрес: 14-Г, Олд Осбърнроуд, 26 юни 1894 г. в 24.00 ч. Оставам Ваш искрен, предан и покорен слуга,
По-нататък следваше уточнение на пространствено-временните координати, които изглеждаха доста неуместно на фона на префърцунения стил на писмото.
Еверард позвъни на Гордън, получи разрешение и поръча хроноцикъл от склада на компанията. След това изпрати съобщение на Чарлз Уиткомб в 1947 г., който отговори с една-единствена дума: „Готово, идвай“, и отиде да вземе хроноцикъла. Това беше сравнително малка по обем машина на времето, наподобяваща мотоциклет, но без колела и кормило, с две седалки и разположен отзад двигател с антигравитатор. Менс настрои бордовия компютър за годината на Уиткомб, натисна копчето и след миг се озова в помещението на друг подобен склад.
Лондон, 1947 година. Той остана в машината още няколко секунди. Замисли се какво ли прави по същото време седем години по-младият от него Еверард — следваше в колеж в Щатите.
Междувременно се появи Уиткомб. Кимна на охраната на входа и подаде ръка на Еверард.
— Радвам се да те видя отново, старче — бяха първите му думи.
На лицето му грееше онази пълна с обаяние усмивка, която Еверард толкова добре помнеше.
— Значи към викторианската епоха?
— Точно така. Сядай.
Еверард отново настрои компютъра. Този път им предстоеше да се озоват в кабинет. Съвсем малък кабинет. Бяха там само след миг. Дъбова мебел, мек килим, газова камина — всичко това впечатляваше. Стаята бе осветена с газови светилници. Електричеството, естествено, беше изобретено, но „Долхауз и Робъртс“ бе солидна търговска фирма със свои традиции. От креслото се надигна да ги посрещне самият Мейнуотъринг — едър, помпозен на вид мъж, с пухкави бакенбарди и монокъл. Зад всичко това се чувстваше сила. Освен това говореше с толкова силно оксфордско произношение, че Еверард едва го разбираше.
— Добър вечер, джентълмени. Пътешествието, надявам се, е било приятно. О, простете… вие май сте новаци в нашата работа. Първия път усещането винаги е малко странно. Помня колко шокиран бях самият аз, когато се озовах в двайсет и първи век. Нищо английско. Но нали знаете какво казват в такива случаи — другата граница на вечно изумителната вселена и прочие. Извинете, ако съм ви се сторил недостатъчно гостоприемен, но в момента сме заети до гуша. Някакъв фанатик, германец от 1917 г., измъкнал тайната за пътешествията във времето от неопитен странстващ антрополог, откраднал му машината и се прехвърлил
