тук, за да убие Нейно Величество кралицата. Търсим го под дърво и камък, не сме мигнали вече няколко денонощия.
— Ще го откриете ли? — попита Уиткомб.
— Без съмнение. Но задачата е много трудна, а освен това се налага да пазим най-строга тайна. Не бих се отказал от услугите на частен детектив, но единственият, който ми се струва подходящ, е прекалено умен. Той има свой принцип, според който, ако предварително се изключи невъзможното, рано или късно се стига до истината, колкото и неправдоподобна да изглежда тя. Боя се, че идеята за темпоралните пътешествия може да не му се стори твърде неправдоподобна.
— Готов съм да се обзаложа — подметна Еверард, — че това е същият детектив, който се е занимавал, или ще се заеме утре, с разследването на случая с лорд Уиндъм в Едълтън. Но това едва ли има някакво значение — ние знаем, че ще докаже невинността на Ротърит. По-важно е друго — имаме всички основания да предполагаме, че някой се е промъкнал в миналото, при древните брити, и е забъркал някаква каша.
— Искаш да кажеш „сакси“ — поправи го Уиткомб, който, изглежда, вече бе направил нужните исторически справки. — Не се притеснявай, много често бъркат бритите със саксите.
— Също толкова често, колкото саксите с ютите — отбеляза мимоходом Мейнуотъринг. — Доколкото си спомням, Кент е бил завладян именно от ютите… Да. Облеклото ви е готово, джентълмени. Ще ви дадат пари и документи. Понякога си мисля, че вие, оперативните агенти, нямате ни най-малка представа колко подготвителна работа изисква дори дребна по мащаб операция като вашата. Ха! Пардон. Имате ли план за действие?
— Мисля, че да — Еверард се зае да сваля костюма от двайсети век. — И двамата знаем достатъчно за викторианска Англия, за да не привличаме внимание. Аз смятам да си остана американец… Ах да, това вече го има в документите.
Мейнуотъринг го разглеждаше мрачно.
— Щом, както казвате, случаят с гробницата е попаднал даже в художествената литература, представям си още колко запитвания ще получа занапред. Вие бяхте първите, след вас пристигнаха още две — от 1923 г. и от средата на 60-те. Боже милостиви, защо не ми позволяват да си взема робот-секретар?
Еверард се бореше отчаяно с непознатото за него облекло. Размерите на всеки агент се пазеха в архива на управлението и костюмът сигурно му беше по мярка, но едва сега оцени удобствата на дрехите от двайсети век. И тази проклета жилетка!
— Слушайте — заговори той. — Случаят едва ли ще е свързан с някакви опасности. Щом вече сме тук, значи всичко ще мине по мед и масло, нали?
— На настоящия етап — отвърна Мейнуотъринг. — Но представете си, джентълмени, че вие двамата се връщате в епохата на ютите и откривате нарушителя. И тук късметът ви изневерява. Преди да успеете да му видите сметката той ви изпраща на оня свят. А след това се справя и с онези, които ще прехвърлим след вас. Накрая, останал без надзор, развихря някаква техническа революция или кой знае още какво в този дух. Историята се променя. Тъй като вие се връщате в миналото преди повратната точка, и двамата ще продължавате да съществувате — макар и като трупове. А ние… ние просто ще изчезнем. Няма да го има и този разговор. Както е казал Хораций…
— Не се безпокойте — разсмя се Уиткомб. — Първо ще изследваме гробницата във вашето време, след това ще се върнем и ще решим какво да предприемем по-нататък.
Той се наведе и се зае да прехвърля вещите си от своята чанта — два пистолета с парализиращо действие от далечното бъдеще, химични и физични детектори, миниатюрна радиостанция за връзка при екстрени ситуации — в чудовищното кожено-метално нещо, което наподобяваше куфарче, лекарска чанта или Бог знае още какво, използвано в настоящата епоха.
През това време Мейнуотъринг прелистваше указателя.
— Можете да вземете сутрешния влак в 8.23 ч. от гара Черинг крос — каза той. — Това е само на половин час пеш оттук.
— Чудесно.
Еверард и Уиткомб отново се наместиха върху хроноцикъла и след миг изчезнаха. Мейнуотъринг въздъхна, протегна се и се прозя. След това остави бележка на секретаря и си тръгна. В 7.45 ч., когато хроноцикълът се материализира на същото място, секретарят вече ги очакваше.
4
В този момент Еверард за първи път почувства реалността на темпоралните пътешествия. Разбира се, той и по-рано ги възприемаше с разсъдъка си и им отдаваше дължимото възхищение, но нищо повече — поне в сферата на емоциите. И ето че сега, докато се носеше по улиците на непознатия Лондон, седнал в двуколесния кабриолет (съвсем истински, доста употребяван и покрит с прах, а не някоя лъскава туристическа атракция), той изведнъж и с пълна сила осъзна, че се намира в друго време. Дишаше въздух, в който имаше далеч повече дим, отколкото в градовете от двайсети век, но затова пък липсваха каквито и да било автомобилни газове. Наблюдаваше уличната шумотевица — джентълмени с цилиндри и фракове, дамите — с дълги рокли (не артисти, а живи хора, разговарящи помежду си, смеещи се, тъжни и весели, потни и приятно ухаещи, всеки, забързан по някаква важна работа. Още не се е родила майка му, баба му и дядо му току-що са се оженили. Гроувър Кливлънд е президент на Съединените щати, кралица Виктория управлява Англия, Киплинг все още пише, а до последните въстания на американските индианци има доста време… И това ако не е темпорален шок!
Макар външно да запазваше хладнокръвие, Уиткомб очевидно също се вълнуваше от тази непосредствена среща с все още непотъмнялата слава на Англия.
— Май започвам да разбирам — прошепна той. — Там, откъдето идваме, все още спорят дали това е било епоха на претенциозни светски условности и едва прикрита жестокост, или разцвет на западната цивилизация в навечерието на нейния упадък. Но като гледам тези хора, склонен съм да мисля, че истината е някъде по средата, защото историята не може да се измерва с един аршин — тя е съставена от милиони човешки съдби.
— Разбира се — съгласи се Еверард. — Това, което казваш, важи в пълна сила за всяка епоха.
Влакът, с който пътуваха, не се отличаваше твърде много от английските пътнически композиции от средата на следващия век и това даде повод на Уиткомб да отправи няколко язвителни забележки по адрес на неувяхващия британски консерватизъм. След малко повече от два часа път те пристигнаха на малка, още сънена, селска гаричка, обкръжена от пищни цветни лехи. Наеха двуколка, с която да стигнат имението Уиндъм.
Макар да ги посрещна любезно, постовият полицай им зададе няколко въпроса, преди да ги пусне вътре. Представиха се като археолози: Еверард от Америка, Уиткомб — от Австралия, пристигнали за важна среща с лорд Уиндъм и потресени от вестта за трагичната му кончина. Мейнуотъринг изглежда имаше свои хора навсякъде и ги беше снабдил с препоръчителни писма от известен авторитет, работещ в Британския музей. Инспекторът от Скотланд ярд им разреши да огледат гробницата, като не пропусна да прибави:
— Случаят е съвсем ясен, джентълмени, всички улики са налице, макар моят колега да не е съгласен с мен — ха, ха!
Частният детектив се усмихна навъсено и огледа новодошлите с присвити, подозрителни очи. Беше висок и мършав, а в лицето му имаше нещо хищно. Следваше го неизменно нисък, накуцващ, охранен мъж, който му беше нещо като секретар.
Продълговатата гробница бе обрасла почти до покрива в трева — само участъкът за разкопки беше почистен. Стените й някога са били облицовани с груби дървени трупи, от които сега се въргаляха само изгнили останки.
— Във вестниците се споменаваше някакъв сандък — подхвърли Еверард. — Ще може ли да го разгледаме?
Инспекторът кимна и ги поведе към ниска пристройка. На масата бяха пръснати голяма част от археологическите находки — късчета ръждясал метал и изгнили кости.
— Хм… странно наистина — промърмори Уиткомб, вперил поглед в металното ковчеже, което изпъкваше сред общата разруха. Стените му имаха сияещ, бледосин цвят и, изглежда, бяха изковани от неподвластна на времето сплав, каквато едва ли познаваха в края на 19 век. — Не ми прилича на ръчна изработка. За
