Ръка на славата, от която се лееше слаба синкава светлина. На пода бе начертана фигура — същата, която използвахме и ние за прехвърлянето. И олтарът бе същият.
Сърцето ми глухо удари и спря.
— Вал! — изхлипах.
Мъчейки се да ме спре, Джини увисна на ръката ми. Нямаше да успее, ако Сварталф не се беше хвърлил под краката ми.
— Стой! — Джини се задъхваше. — Не мърдай! Това е копието!
Поех въздух, давейки се. Но как да понеса гледката на детското креватче, което стоеше пред олтара?! Златните къдрици и безсмислените очи? Страшно бе да гледаш това поредно безчувствено, полуживо същество — обменна маса. Защото всъщност това беше домашен прах, съдържанието на Сварталфовото сандъче, утайка от кафе, употребявани салфетки и хартии, тенекиени кутии с надпис „Супа на Кямпбел“…
В двора нахлу кипящ поток от дяволи. Прескачаха стените, извираха през вратите. Затръшнах вратата на къщата и спуснах резето — то бе сигурно, здраво. Може би ще ни помогне да издържим няколко минути… Колко ли време ще ни е необходимо? Опитах се да си представя какво е станало. Похитителят безспорно бе малоумен дори според критериите на Ада. Той е чул проклятието на Мармидон. Сигурно много демони са го чули, но никой не е виждал възможност да се възползва от него. Само той е забелязал уязвимото място.
— Аха! — рекъл си е и е хукнал да гони слава. Не се е посъветвал с малцината демони, способни да мислят. Те биха могли да го разубедят. Постъпката му прекъсва връзката между Ада и Църквата на йоанитите. По този начин целият план на Врага за унищожаване на религията и обществото е заплашен с провал. А той го е разработвал от момента, когато е успял да заблуди първите привърженици на йоанизма.
Поради тъпоумието си тази твар не е могла да разбере как да реши проблема с импулса и количеството движение на прехвърляното тяло. Обменната маса практически би трябвало да е подобна по строеж на оригинала — демонът не е виждал друг начин (а самият той може безпрепятствено да преминава от една вселена в друга). Тогава изработва план: ще се появи в къщата ни, ще види как изглежда Валерия (през това време тя спи), ще се върне тук, ще създаде нейно копие и отново ще отиде да вземе дъщеря ни. За първата част на плана са му били необходими само няколко секунди, но Сварталф вече е предупреден. Самото отвличане би трябвало също да стане бързо, ала котаракът е бил нащрек и се е нахвърлил върху него.
В същия миг (ако понятието едновременност изобщо има смисъл за различните вселени) започнал боят, в който Сварталф с цената на кръвта си се мъчи да защити Валерия. Гърлото ми се сви, наведох се към котарака.
— Всички ние закъсняхме освен тебе — пошепнах му и безкрайно нежно го погладих по копринената глава. Той мръдна уши с досада. При сегашните обстоятелства нямаше желание да се поддава на сантименталност. Впрочем, и ушите си споделяше с Бойаи.
Джини начерта около стените нова фигура, издигайки защита срещу магиите на демоните. Не биваше ни най-малко да повредим олтара, магьосническия знак на пода или нещо друго. Те са необходими за връщането на демона. Ако те не са повредени, докато той е в нашия Космос, ще бъде нужно само да се произнесе заклинание. Също както другите символи и олтарът в лабораторията на Грисуълд са необходими за нашето връщане. Тъй да се каже — спасително въже. Един Бог знае какво ще стане, ако похитителят открие, че не може да се върне. Та в ръцете му е дъщеря ни… Оставяйки копието, той вече е напуснал дома ни. Това е ясно. Но и понятие си нямаме как точно ще стане връщането му и къде се намира сега. Ако направим някаква грешка, Врагът ще получи шанс да осъществи плана си.
Шумът отвън се засилваше — тропане, удари, звън, вой, грухтене, стонове, крясъци, плясък, съскане, лай, мучене. Вратата се разтресе. Удряха по нея с юмруци, с крака и копита. Време бе да се превърна във вълк. Свалих акваланга и горните си дрехи. Оставих само якето на Барни, като го омотах около лявата си ръка.
Тракайки със зъби, през стената се появи двуметрова паст. Изкрещях. Сварталф засъска. Джини грабна вълшебната пръчка и извика заклинание за изгонване на демони. Пастта изчезна, но оставаше опасността, че пак ще се появи.
Необходимо бе Джини да установи сигурна защита срещу проникващите през стената демони. Едва след това можеше да започне вълшебството на прехвърлянето. Този обред не биваше да се прекъсва поне докато между този „параклис“ и лабораторията на Земята не се образува макар и слабо поле. Иначе вълшебството ще се окаже безполезно. След като установи първоначалния контакт, Джини можеше, без да бърза, да създаде такъв баланс, че да се прехвърлим обратно. Но сега и дума не можеше да става за „без да бърза“. Така че защитата й действаше слабо и бавно.
Глъчката отвън малко поутихна. Чух, че някой излая команда, после се разнесоха глухи удари, плачливи вопли — изглежда подтикваха обсаждащите с тояги. Ударите по вратата зачестиха — блъскаха с всичка сила с таран. Тя се разтресе.
Застанах отстрани. При третия удар вратата изхвръкна от пантите си. Първият дявол изпусна гредата, с която удряше, и се изтъркаля вътре. Малко приличаше на гигантска хлебарка. С един бърз удар го разсякох наполовина. Вече разполовен, той продължаваше да удря с крайници и се опитваше да ни достигне с ноктите си. С едната си лапа събори следващия — същество с огромни еленови рога. Използвах неочакваната помощ и довърших падналия. Демоните изтеглиха гредата, препречила входа, но телата на убитите продължаваха да им пречат. Мракът още повече се сгъсти — толкова плътна бе тълпата пред вратата. Шумът отслабна, но продължаваше все така отвратително да вони.
Напред се изстъпи демонът, подобен на горила с човешки нозе. Въртеше брадва с неговите размери. Удари, сякаш сечеше дърва. Заех каратистка стойка и избегнах удара. Брадвата се стовари върху камъните, разхвърчаха се отломъци. Сабята ми запя — брадвата падна. Бях отрязъл пръстите на горилата. Демонът зави от болка и се хвърли към мен, с трясък се пльосна върху камъните, а аз го рязнах по ахилесовото сухожилие. Не го доубих, защото мъчейки се да изпълзи, той пречеше на останалите. Кръвта гръмко пулсираше в ушите ми.
След него налетя същество, въоръжено с щит и меч. Две или три минути ние си разменяхме удари. Той бе добър боец. Някои удари парирах, а други приемах с лявата си ръка с омотаното яке. То вече бе изпонарязано. Щитът ми пречеше да достигна воина. Звънтенето на метала заглушаваше лудешките викове отвън. В мрака летяха искри. Той настъпваше, вече се задъхвах. После се досетих: изчаках да замахне отгоре и клекнах. За малко не го достигнах. Грабнах брадвата с лявата си ръка, промуших я между краката му и я дръпнах. Той падна, вратът му остана незащитен и аз ударих по него.
Скочих и хвърлих брадвата по следващото чудовище. То падна. Другото зад него се опита да ме набучи с копието си. Изтръгнах го от ръцете му и го халосах по главата.
Повече желаещи нямаше. Сега-засега. Ожесточено ругаеха и се въртяха около вратата. Чувствах, че няма да издържа дълго. Единственият ми шанс бе да се превърна във вълк, защото така ще бъда по-малко уязвим. Хвърлих сабята и насочих фенерчето към себе си.
И веднага разбрах, че трансформацията се извършва бавно и трудно. Адските излъчвания й пречеха. Това беше мъчение — известно време бях съвсем безпомощен, нито вълк, нито човек. Гърчех се от болка. Един дявол с петелска глава закукурига радостно и се хвърли към мен, вдигнал кинжал. Дори да бях вълк, този удар щеше да ме довърши… Покрай мен като стрела прелетя Сварталф, скочи върху корема му и му извади очите.
Вече съм вълк! Отново заех поста си. Котаракът тичешком се върна обратно. Най-после на демоните им просветна, че могат да се сражават и от разстояние: във въздуха полетяха камъни, ножове, копия, всичко, което им бе подръка. Повечето пъти не улучваха. Адът не е място, където можеш да добиеш сръчност в мятането. Понякога все пак ме уцелваха, ала не ме раниха сериозно.
В края на краищата бомбардировката свърши. Доведени до състояние на крайна истерика, демоните се опитаха да преодолеят защитата ни с щурм. Суматохата стана пълна. Дяволите падаха, търкаляха се, скачаха, кряскаха. Ругатни, удари напосоки и просто удари… Може би щяха да ни смажат с численото си превъзходство, но Джини приключи с установяването на параестествената защита и ми дойде на помощ. Сабята й безпогрешно сечеше изчадията, които се опитваха да прескочат купчината тела.
