магьосница.
Опирайки с глава в небето, до кулата на замъка се изправи един гигант.
Той бе по-висок от най-високия островърх покрив на крепостта, до чиито стени бе гробът му. Беше черен и от сянката му помръкнаха звездите на Ада. Тресящият се крак на гиганта ритна зида на замъка.
Стената с грохот рухна. Огромни стълбове прах се издигнаха до небесата. Земята потрепери. От набръчканата му кожа шумно се сипеше дъжд от пясък, кал и камъни. По тялото му растяха фосфоресциращи гъби и плесен. От очните му кухини изпълзяваха и падаха долу червеи. Не можеше да се диша — толкова силна смрад на гниене се носеше от него. Разложението предизвикваше горене и гигантът бе целият в тлеещи пламъчета. Беше мъртъв, но тялото му се подчиняваше на волята на демоните.
— …секули етернатис — Джини не прекъсна нито веднъж. Спря едва тогава, когато можеше да го стори, без да навреди на вълшебството. Виждате ли каква жена имам! Но след това падна на колене до мен.
— Любими! — разплака се тя. — Та ние почти успяхме!
Напипах фенерчето си. Гигантът бавно обърна глава, сякаш можеше да вижда. Разяденото му лице спря и се взря право в нас. Натиснах бутона. Трансформация. Отново съм човек. Гигантът вдигна крак. Онези, които го командваха, се стараеха да причинят колкото се може по-малко щети на замъка. Бавно, внимателно той прехвърли крака си през стената.
Притиснах момичето си до мен. Другото ми момиче се смееше и шумно си играеше с котарака.
— Нямаме ли шансове?
— Н-не успяваме… първичното поле е установено, но телесният пренос е невъзможен, докато не завърша… Обичам те! Обичам те!
Стиснах в ръка сабята на Декартур. Острието й проблясваше на светлината, лееща се от Ръката на славата. Ето го и краят на живота ни, помислих си аз. Предстои ни да умрем тук. Тогава не е ли по-добре да умрем, сражавайки се? Може би поне душите ни ще успеят да се измъкнат оттук?
Душите!
Хванах Джини за раменете, отдръпнах я от себе си, за да видя лицето й.
— Могат да ни помогнат! — викнах. — Не смъртните, не ангелите, забранено им е. Не! Но… но… Нали вече си установила контакт и… енергийното състояние на тази вселена… няма да има нужда от много енергия… Има създания, които… Те не са зависими от Небето, но все едно са врагове на Ада…
Очите на Джини пламнаха. Тя рязко се изправи, грабна вълшебната пръчка и сабята и ги вдигна нагоре. Започна да изговаря със силен глас заклинания.
Кракът на гиганта се отпусна върху плочите на двора. Дяволите, които не бяха смазани под огромното стъпало, виеха нечленоразделно от ужас. Грамадните пръсти се сключиха около върха на покрива.
Не зная на какъв език бе заклинанието, но Джини го завърши на английски:
— Вие, които познавате човека! Вие също сте врагове на Хаоса! Призовавам ви в името на свещения символ, който носим! Пътят от Земята дотук е отворен! — „Параклисът“ се заклати, от стените му се откъртиха камъни. Покрив вече нямаше — ръката на гиганта го отнесе. Порой отломъци погреба останалите живи демони. А те бяха много — ранени, неуспели да се спасят с бягство. В небето съзвездията, пръскащи черно сияние, се люшкаха. Гигантът пипнешком тътреше нозе по двора.
И най-сетне спасението дойде!
Не зная кои бяха, а може би — какво бяха.
Истинският им вид навярно се отличава от онова, което виждахме в момента. Посоките на света, за които говоря по-долу, са условно обозначение, защото за какви посоки може да става дума в Ада. Най- простото обяснение е, че на зова на Джини са се откликнали някакви същества, доволни от възможността да се озоват в царството на Врага. Може да са били от нашата Вселена, а може и от друга. Но очевидно той е бил и техен враг. Построеният от Джини мост все още бе твърде крехък, за да издържи човешко тяло. Както ми се струва обаче, равнището на ентропия в Долния континуум е позволило на параестествените и свръхестествените сили да действат така, както не е възможно на което и да е друго място.
Изобщо сами търсете обяснението, което най ви харесва. А ето какво видях аз.
На запад се появи жена с царствена фигура, облечена в бяла дреха със син кант. Очите й бяха сиви, лицето поразяваше с ледената си красота. Върху тъмните й къдрици имаше шлем с гребен по средата. Острието на копието хвърляше лазурни отблясъци — така сияят нощем земните звезди. На рамото й бе кацнала сова, а в лявата си ръка държеше продълговат изпъкнал щит с изображение на главата на някаква друга жена със змии вместо коси и с изкривено от ужас лице52.
От юг по небето пълзеше огромен змей, в сравнение с него гигантът изглеждаше като джудже. Очите му светеха като слънца, зъбите приличаха на бели саби. На главата си имаше украшение от пера с всички цветове на дъгата, което се поклащаше от вятъра, предизвикван от движението му. Там, откъдето минаваше, падаше дъжд и капките искряха като скъпоценни камъни. По гръбнака му имаше ивица пера, излъчващи светлина, люспите на гърба му бяха коралови, а на корема — златни. Змеят се навиваше на пръстени и шибаше с опашка53.
От север препускаше колесница, теглена от два козела. Управляваше я огромен червенобрад мъж с плетена ризница и шлем, с железен колан и ръкавици. Стоеше прав и с лявата си ръка държеше поводите, а с дясната стискаше чук с къса дръжка. Наметалото му се развяваше — не наметало, а буря. Грохотът от колесницата раздираше цялото небе. Червенобрадият се смееше, въртеше чука и го мяташе, а там, където той падаше, избухваха пламъци и въздухът ечеше от боботенето на гръмотевиците. После чукът се връщаше обратно в ръката му54.
И тримата бяха толкова огромни, че едва се побираха на небето. Адът затрепери, дяволите се втурнаха да бягат. Когато главатарят им се скри, изкуствено поддържаният живот в тялото на гиганта замря и той се строполи с такъв грохот, от който и аз не се удържах на краката си и паднах. Тялото му унищожи по- голямата част на замъка. Спасителите ни не се бавиха да доунищожават останалото, а се спуснаха да гонят демоните. Мисля, че малцина от тях са се спасили.
Не дочакахме края на битката. Джини завърши заклинанието и грабна Валерия. Аз стиснах сабята на Декартур между зъбите си. Казах си: проклет да съм, ако те оставя тук! С едната ръка притиснах Сварталф към себе си, а с другата вдигнах от земята за врата демона похитител — кракът му бе счупен.
— Господарю, не ме убивай, аз ще се поправя, ще кажа всичко, каквото искате — непрестанно хленчеше той. Злото не знае какво е това чест.
Джини изкрещя последната дума и направи последния жест.
ПРЕХВЪРЛЯНЕ!!!
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Това прехвърляне се отличаваше коренно от предишното. Връщахме се в родната си Вселена, космическите сили не спъваха, а, обратното, помагаха на преноса. За миг светът се завъртя — и вече сме си у дома.
Барни и останалите ни чакаха в лабораторията. Те се стреснаха, като ни видяха под камбаната. Викове, плач, хлипане, благодарствени молитви. Оказа се, че ни е нямало около два часа. А може би според адските мерки е минало повече време? Не съм сигурен, защото часовниците ни спряха още при първото прехвърляне. Стори ни се, че са минали столетия. Но когато погледнах Джини и Валерия, сякаш и тези два часа не ги е имало, сякаш не бе минала и секунда.
Дъщеря ми изненадано се огледа, примигвайки с огромните си небесносини очи. Прониза ме мисълта, че ужасният вид на похитителя много я е изплашил и е повредил психиката й. Наведох се към нея, треперейки.
— Радост моя, добре ли си?
— О, татенце — лицето й светна усмихнато. — Толкова весело беше! Хайде пак.
Джини я сложи да седне. Аз я прегърнах, а тя недоволно ме отблъсна:
— Гладна съм!
Пуснах пленника си. Щом вдигнаха камбаната, той се опита да изпълзи, но не можеше да излезе извън очертанията на петоъгълника. Освен това помолих Джини да му направи такава магия, че да не може да се върне в Долния континуум без наше разрешение.
Блестящия нож все пак бе издействал заповед за арестуване. Чакаше ни начело на цяла банда
