Мнозина бяха убити, още повече ранени, когато най-сетне вълната се отдръпна. Приклекнах на задни лапи. Около мен — кръв, трупове, стонове. Нямах сили да помръдна дори езика си. Седях и жадно поемах въздух. Джини ме галеше по козината. Тук-там демоните бяха я достигнали — от драскотините течеше кръв, а изподраната й рокля приличаше на бойно знаме. Благодарение на Сварталф обаче неприятелят не успя да й нанесе сериозни рани. Погледнах го: котаракът си играеше с нечия откъсната опашка като с мишка.
Ето го най-важното нещо — начертаните на пода меко светещи линии. Разбира се, те не защитават от непосредствено физическо нападение, но сега вече магиите не са страшни за нас. За да разрушат издигнатите от Джини магически стени, ще им е необходимо много време. Повече, отколкото ние ще прекараме тук.
— Стийв, Стийв, Стийв — Джини най-сетне се справи с думите. — Ще се заема с подготовката за връщането ни.
— Halt51 — чу се от мрака.
Гласът бе хрипкав, в него звучеше хипнотичен ритъм, но не успокояващ, а, напротив, предизвикващ ярост и сляп гняв.
— Свалете оръжието, ние сме парламентьори.
Дяволите, дори ранените, притихнаха. Шумът престана. Стана почти съвсем тихо. Онези, които можеха да пълзят, отпълзяха и се скриха в мрака. Разбрах, че гласът е на главния дявол, стопанина на този замък. Съдейки по начина, по който му се подчиняваха безпрекословно тези чудовища, той спада към върхушката приближени на Врага.
По плочите на двора затропаха ботуши. Пред нас се изправи главатарят на демоните. Учуди ме обликът, който си бе избрал. Не само гласът, но и видът му бе човешки. В него нямаше нищо забележително — среден на ръст, може би дори под средния, леко подпухнало лице, малки мустачки като четчица, върху челото му кичур тъмна коса. Облечен бе в нещо като кафява военна униформа без отличителни знаци. Но защо ли му е тази червена превръзка на ръката с древния знак на свастиката?
Сварталф остави играта си и настръхна. Освен смрадта от дявола, долових и миризмата на страх, идваща от Джини. Ако човек се вгледа в очите му, лицето му престава да изглежда обикновено. Обгърнала раменете си с ръце, Джини се приближи. Тя бе с четири-пет сантиметра по-висока от дявола и затова го гледаше отгоре.
— Какво искаш? — попита тя високомерно. Нарочно се обърна към него на „ти“, с това искаше да го оскърби. Джини не знаеше добре немски, но докато Бойаи се намираше в тялото на котарака, тя горе-долу говореше на този език, защото имаше постоянна мисловна връзка със Сварталф. (Защо ли князът на Ада предпочиташе немския? Тук се криеше някаква тайна, която не можах да разгадая.) А аз бях запазил у себе си достатъчно човешки черти, за да следя разговора.
— Аз ви питам същото — каза демонът. Местоимението „ви“ можеше да се тълкува двояко, но демонът говореше с тон, нетърпящ възражения. — Вие нахлухте в нашата родина, погазихте законите ни. Убихте и осакатихте доблестните ни воини, които се опитваха да осъществят правото си на самозащита. С гнусното си присъствие осквернихте Дома на посланията. Какво ще кажете за свое оправдание?
— Дойдохме тук, за да вземем онова, което ни принадлежи.
— Нима? Продължавайте.
Предупредително заръмжах, но Джини нямаше нужда от предупреждения.
— Ако кажа повече, можете да откриете начин да ни попречите. Но искам да ви уверя, че нямаме намерение да останем дълго тук. Скоро мисията ни ще свърши — по челото й блестяха капчици пот. — На мен… На мен ми се струва, че ако за малко ни оставите на мира, ще бъде от полза и за двете страни.
Дяволът тропна с ботуш.
— Аз трябва да зная! Заповядвам ви! Това е мое право!
— Победените нямат права. Помисли си. През времето, което ни остава, няма да успеете да проникнете през вълшебната защитна стена и да я унищожите със сила. Единственото, което ще постигнете, са нови жертви. Не мога да повярвам, че господарят ти ще е доволен от такова разточителство.
Дяволът започна да жестикулира, гласът му се превърна почти в крясък.
— Няма да допусна спорове! Що се отнася до мен, поражението не може да съществува. Ако ме победят, то ще е само защото предателите са ми нанесли удар в гърба. — Пред очите ни дяволът изпадна в транс. Речта му се превърна в грубо, но някак хипнотизиращо пеене. — Ще разкъсаме железния обръч! Ще унищожим шапката престъпници, заляла света! Чака ни победа! Не на капитулацията! Не на споразуменията! Предците ни зоват: „Напред“!
Цялата банда от чудовища подхвана този вик и зави: „Хайл!“.
— Ако искате да ни предложите нещо — добре. В противен случай се махайте. Нямам време за губене.
Лицето на дявола се сгърчи, но той се овладя.
— Не бих желал да допусна разрушаването на това здание. В тези камъни са вложени много труд и много вълшебна сила. Предайте се доброволно и аз ви обещавам, че ще се отнесат добре с вас.
— Каква цена имат обещанията ви?
— Например можем да обсъдим какви светски блага ще получи като възнаграждение онзи, който служи на правото дело…
Сварталф измяука. Джини стремително се обърна. Аз усетих нова миризма и също се обърнах. Похитителят се бе материализирал. В лапите си държеше Валерия.
Тя тъкмо се събуждаше. Отвори очички, обърна глава и поднесе юмруче към устата си.
— Татко — обади се с тъничко гласче. — Мамо?
Похитителят на дъщеря ни наистина беше дребничък и много лек на вид. Но тялото му бе покрито с броня, двете му гибонски ръце завършваха със смъртоносни нокти. Гърбът му бе целият с остри шипове. И най-сетне — мъничка главичка с далечно подобие на лице. От многобойните му рани течеше кръв, от увисналите му устни излизаха мехурчета пяна. Още не ни бе видял и продължаваше да се зъби с кретенска усмивка.
Като ни съзря, извика на английски: „Господарю, на помощ!“, хвърли Валерия и се опита да се спаси с бягство. Сварталф му прегради пътя. Демонът вдигна лапа. Котаракът отскочи. Но Джини настигна демона и натисна с крак гадината към пода. Чу се хрущене. Чудовището диво закрещя.
Отново бях на поста си. Стопанинът на замъка се опита да се измъкне незабелязано зад гърба ми. Откъснах бая парче от прасеца му. Той избяга и се скри в мрака, където се суетяха ужасените му приятелчета. Надвиквайки воплите им, дяволът закрещя:
— Ще отмъстя! Ще използвам секретното ни оръжие! Нека разруши Дома! Нашата гордост изисква удовлетворение! ТЪРПЕНИЕТО МИ СЕ ИЗЧЕРПИ!
Приготвих се за нова схватка. И тя наистина почти започна, но князът на Ада успокои шайката си, надвика ги. Джини бе права: той не можеше да позволи нови безполезни загуби. Във вълчия ми мозък се мярна мисълта: „Добре, че не знае — сега те не биха били безполезни.“
Защото Джини вече не можеше да ми дойде на помощ. Тя бързо подаде Вал на Сварталф, но момиченцето се хвана за косите й. За да я отвлече, котаракът (ведно с математика, разбира се) започна да танцува, шеговито да се заиграва с нея и да мърка. Чух звънлив смях, в който ромоляха сребърни звънчета и весел пролетен дъждец. Освен това чух как Джини започна заклинанието. То не биваше да се прекъсва. За да установи първоначалния контакт със Земята, й трябваха около пет минути, без да й се пречи. После ще може да отдъхне. И пак ще й е необходимо време, за да определи точната конфигурация на векторите и да набере нужното количество параестествена енергия. А сетне — самото връщане.
Някакъв невидим в тъмнината демон завика — хвърленият напосоки камък ме улучи. Бяха го хвърлили просто така, от злоба. Замръзнах до вратата — ще успеем ли?
Въздухът потрепери от грохот, земята се разтресе. Мяркаха се сенки, демоните пронизително виеха. Чух панически тропот — те бягаха. Страхът стисна с ледена лапа гърлото ми. Най-трудното нещо в моя живот бе мигът, когато се заставих да остана на поста си.
Замъкът застена до самите си основи. От зъбчатите стени се откъртиха огромни камъни и се стовариха на двора, разтрошиха се на късове. Пукнатини прорязаха зидовете, оттам заизскачаха огнени езици. Задъхвах се, обвит с кълба дим. После той се разсея, смени го миризмата на древна прах.
— …ин комине протестанто, фиал януа — бързешком изговаряше заклинанието зад гърба ми моята
