никой нямаше да го обвини в саботаж. Защо ще изпуска въздуха, а след това ще работи като бесен за да го зареди отново? Или отново ставаше дума за случайност, или не Оуънс, а някой друг беше повредил въздушния резервоар. Пропускам себе си, понеже знаех, че не съм замесен в саботаж. В такъв случай остава само Майкълс.
— Искате да кажете — намеси се Картър, — че той е отговорен за всичките тези злополуки.
— Не, все пак остава възможността да са били случайни. Никога няма да узнаем. Но ако предположим, че е било саботаж, Майкълс остава най-подходящия кандидат. Само той не се включи в последната част на спасителната операция, а освен това може да бъде заподозрян, че е извършил най-хитрия саботаж. Да допуснем, че е бил Майкълс. Първото произшествие беше артерио-венозната фистула. Става дума или за чиста случайност, или Майкълс съзнателно ни е насочил към нея. Ако предположим, че е било саботаж, за разлика от другите случаи имаме само един възможен извършител — Майкълс. Единствено той можеше да ни насочи към нея. Само той познаваше достатъчно добре кръвообращението на Бенеш за да забележи микроскопичната фистула. Освен това той посочи точното място на вкарването ни в артерията.
— Все пак — вмъкна Рейд — могло е да бъде случайност, неволна грешка.
— Правилно. Но при всички останали злополуки, онези, които бяха възможните извършители, правеха всичко възможно, за да се измъкнем. От момента на навлизането ни във венозната система, Майкълс настояваше за незабавен отказ от мисията. Постъпи по същия начин и при останалите кризи. Само той настояваше през цялото време да се откажем. И все пак това не беше истинска улика.
— Тогава каква беше уликата? — попита Картър.
— В самото начало, когато бяхме миниатюризирани и вкарани в артерията, аз бях изплашен. Честно казано, беше трудно за всички ни, но Майкълс беше най-изплашения. Почти се беше парализирал от страх. Тогава го възприех нормално. Не видях нищо срамно. Както казах, доста се бях изплашил и бях доволен, че имам компания. Но…
— Но?
— Но след като преминахме през артерио-венозната фистула, Майкълс повече не показа и следа от страх. Когато останалите бяха нервни, той беше спокоен. Стана като скала. В началото многословно ми разказа колко е малодушен, за да обясни уплахата си, но към края на пътешествието побесня от ярост щом Дювал му намекна, че е страхливец. Тази промяна в поведението му ми изглеждаше все по-странна и по- странна. Реших, че е имало някаква особена причина за първоначалния му страх. При всички опасности, той се държеше храбро. В такъв случай, уплахата му се е дължала на опасността, за която останалите не са знаели. Невъзможността да сподели риска и необходимостта да посрещне сам смъртта са го направили страхливец. В началото всички бяхме изплашени от самата миниатюризация, но тя беше извършена успешно. След това всички очаквахме да се придвижим до тромба, да го оперираме и да се измъкнем за около десет минути. Единствено Майкълс е знаел, че няма да бъде така. Само той е знаел, че ще имаме неприятности и че ще попаднем във водовъртежа. По време на инструктажа Оуънс спомена за крехкостта на кораба и Майкълс вероятно е очаквал да загинем. Не е чудно, че това почти го смаза. Когато се измъкнахме от фистулата, не беше на себе си от радост. Почувства се сигурен, че няма да успеем да изпълним мисията и се отпусна. След всяко успешно преодоляване на поредната криза, ставаше все по-гневен. Нямаше повече основания за страх, а само за ярост. Когато достигнахме ухото, бях решил, че нашият човек е Майкълс, а не Дювал. Не му позволих да настоява пред Дювал за изпробване на лазера. Заповядах му да стои настрана, докато се опитвах да спася мис Питърсън от антителата. Но накрая сгреших. Не останах при него по време на същинската операция и това му позволи да отвлече кораба. Заради последно ми малко съмнение…
— Че все пак може да е Дювал? — прекъсна го Картър.
— За съжаление, да. Така че отидох да наблюдавам операцията, макар и да не можех да направя нищо, дори и Дювал да беше предател. Ако не бях извършил тази глупост, щях да успея да върна кораба цял, а Майкълс — жив.
— Е — Картър се изправи, — платихме приемлива цена. Бенеш е жив и постепенно се възстановява. Мисля, че Оуънс не е на същото мнение. Жал му е за подводницата.
— Не мога да го обвиня — каза Грант. — Беше прекрасен кораб. М-м, да знаете къде е мис Питърсън?
— Горе — отвърна Рейд. — Очевидно е по-издръжлива от вас.
— Имам предвид, някъде в ОМОС ли е?
— Да. Вероятно в офиса на Дювал.
— О-о — разочаровано възкликна Грант. — Е, ще се изкъпя и избръсна, и ще се махам оттук.
Кора събра листите на купчинка.
— Е, д-р Дювал. Ако докладът може да почака до другата седмица, бих искала да си взема малко почивка.
— Да, разбира се — съгласи се Дювал. — Мисля, че всички се нуждаем от почивка. Как се чувствате?
— Добре, струва ми се.
— Беше забележително преживяване, нали?
Кора се усмихна и се насочи към вратата.
Вратата се открехна и Грант промуши глава през пролуката.
— Мис Питърсън?
Кора го позна и се втурна усмихната към него.
— На кораба ме наричахте Кора.
— Все още ли мога да ви наричам така?
— Разбира се. Винаги.
Грант се поколеба.
— Можете да ме наричате Чарлз. Дори някой ден можете да започнете да ме наричате добрия стар Чарли.
— Ще опитам, Чарлз.
— Кога свършвате работа?
— Току-що приключих за тази седмица.
Грант се замисли, потърка гладко избръснатата си брадичка и кимна по посока на Дювал.
— Много ли сте привързана към него?
— Възхищавам се от работата му — каза строго Кора. — А той цени моята.
И повдигна рамене.
— Мога ли да се възхищавам от вас? — попита Грант.
Тя се поколеба, след това се усмихна.
— Винаги когато поискате. Колкото искате. Но… но ако ми позволите от време на време и аз да ви се възхищавам.
— Щом решите да го направите, казвайте ми, за да застана в подходяща поза.
Двамата се засмяха. Дювал вдигна глава, видя ги и се усмихна леко. После им помаха с жест, който можеше да бъде поздрав, а може би — сбогом.
— Искам да си облека цивилните дрехи — каза Кора, — а след това да видя Бенеш. Съгласен ли сте?
— Пускат ли посетители?
— Не — поклати отрицателно глава Кора. — Но ние сме специален случай.
Бенеш лежеше с отворени очи. Опита се да се усмихне.
Медицинската сестра прошепна нетърпеливо:
— Само една минута. Не знае какво се е случило, така че не казвайте нищо.
— Разбирам — кимна Грант.
