приближаваше. Имаше и други, по-назад, но той се стремеше към онова, което погълна „Протей“, единствено към него.
Отблизо можеше да види повърхността му — част от нея се очертаваше ясно, но във вътрешността се виждаха гранули и вакуоли — един сложен механизъм, твърде сложен, за да бъде разбран от биолозите и до днес, и всичко това събрано в една микроскопична топчица жива материя.
„Протей“ вече се намираше изцяло вътре — неравна сянка, затворена в една вакуола. За миг на Грант му се стори, че вижда лицето на Майкълс в кабинката, но това вероятно беше само илюзия.
Грант беше доближил съвсем надигащата се като планина клетка, но как би могъл да привлече вниманието на такова нещо? То нямаше нито сетива, нито очи. Нито пък ум или намерения.
Беше автоматична машина от протоплазма, създадена да реагира по определен начин на нараняванията.
Как? Грант не знаеше. Но все пак бялата клетка разбираше, когато в близост до нея имаше бактерия. По някакъв начин го знаеше. Беше разбрала, че „Протей“ е близо до нея и беше го глътнала.
Грант беше много по-малък от „Протей“, много по-малък от бактерия, дори и сега, когато започваше да се увеличава. Дали беше достатъчно голям, за да бъде забелязан?
Извади ножа си и го заби дълбоко в материята пред себе, като направи дълъг разрез надолу.
Нищо не се случи. Нямаше струя кръв, понеже белите клетки нямат такава.
След това на мястото на разкъсаната мембрана бавно се надигна вътрешна протоплазма и тази част от мембрана се измести встрани.
Грант удари повторно. Не искаше да я убива — нямаше да успее при сегашните си размери. Но имаше ли начин да привлече вниманието й?
Отдалечи се и с нарастващо вълнение забеляза издутина в стената й, която се насочваше към него.
Отдалечи се още и издутината го последва.
Беше забелязан. Не можеше да каже по какъв начин беше забелязан, но бялата клетка с цялото си съдържание заедно с „Протей“ го последва.
Започна да се движи по-бързо. Бялата клетка го следваше, но не много бързо. Поне така се надяваше. Грант си го обясни с това, че не е създадена за висока скорост. Придвижваше се като амеба, като издуваше част от веществото си и след това се преливаше в издутината. При обикновени условия враговете й бяха неподвижни обекти — бактерии и чужди неодушевени частици. За тази цел амебоидното й движение беше напълно достатъчно. Сега трябваше да се справи с обект, който се движеше сам и при това доста бързо.
С нарастваща скорост той заплува към останалите, които все още го изчакваха.
— Тръгвайте — изпъхтя той. — Мисля, че ни следва.
— А също и останалите — мрачно каза Дювал.
Грант се огледа. В далечината гъмжеше от бели кръвни клетки. Това, което беше забелязала една, бяха забелязали и останалите.
— Как…
— Видях, че ударихте бялата клетка — поясни Дювал. — Ако сте я повредили, в кръвта се отделят химикали, които привличат белите клетки от околните райони.
— Тогава, за Бога, плувайте!
Хирургическият екип се беше скупчил около главата на Бенеш, а Картър и Рейд ги наблюдаваха отгоре. Депресията на Картър се задълбочаваше.
Всичко свърши. Всичко беше напразно. Всичко беше напразно. Всичко…
— Генерале! Картър! Сър! — гласът беше рязък и настойчив, преливащ от вълнение.
— Да?
— „Протей“, сър. Движи се!
— Спрете операцията! — изкрещя Картър.
Всички членове на хирургическия екип се втренчиха учудено нагоре.
Рейд дръпна ръкава на Картър.
— Може би движението е просто ефект от бързо ускоряващата се деминиатюризация. Ако не ги измъкнете веднага, ще бъдат изложени на опасност от страна на белите клетки.
— Какво е движението? — извика Картър. — Накъде се насочват?
— По очния нерв, сър.
Картър се обърна със свиреп израз към Рейд.
— Накъде води? Какво означава това?
Лицето на Рейд светна.
— Това означава авариен изход, за който не бях помислял. Насочват се към окото и ще излязат през сълзния канал. Може би ще успеят. Може просто да излязат заедно с него, повреждайки най-много едното око. Някой да намери микроскопско предметно стъкло. Картър, да вървим долу.
Очният нерв представляваше сноп от влакна, всяко от които приличаше на наниз от кренвирши.
Дювал спря за да постави ръка върху прехода между два „кренвирша“.
— Клетка на Ранвие — възкликна той. — Мога да я докосна.
— По-добре не я докосвайте — изпъшка Грант, — а продължавайте да плувате.
Бялата клетка трябваше да се промъква през тясната мрежа и го правеше по-трудно от плувците. Бяха излезли в интерстициалната течност и се промушваха между близко разположените нервни влакна.
Грант погледна нетърпеливо, за да се увери, че бялата клетка все още ги преследва. Онази, с „Протей“ в нея. Не можеше повече да различи „Протей“. Ако се намираше в най-близката клетка, той беше потънал толкова дълбоко във веществото й, че повече не беше видим. Ако бялата клетка зад него не беше онази бяла клетка, Бенеш щеше да бъде убит въпреки всичко.
Нервите проблясваха когато лъчите от фенерчетата върху шлемовете им ги осветяваха, а искрите се движеха назад в бързи редици.
— Светлинни импулси — промърмори Дювал. — Очите на Бенеш не са напълно затворени.
— Всичко определено става по-малко — заяви Оуънс. — Забелязвате ли го?
— Аз го забелязах — кимна Грант.
Бялата клетка беше половината от онова чудовище, което беше само преди момент.
— Имаме само няколко секунди — каза Дювал.
— Не мога повече — простена Кора.
Грант се насочи към нея.
— Сигурен съм, че можете. Вече сме в окото. Намираме се на една сълза от безопасността.
Обхвана кръста й с ръка и я забута напред, след това взе лазера и захранването му от нея.
— Оттук — каза Дювал — и ще бъдем в сълзния канал.
Бяха вече достатъчно големи за да запълнят почти цялото пространство, през което плуваха. С нарастването им скоростта им се увеличаваше, а бялата клетка ставаше все по-малко страшна.
Дювал ритна мембранната стена, до която беше достигнал пръв и посочи образувания отвор:
— Минавайте. Мис Питърсън, вие сте първа.
Грант я избута от другата страна и я последва. След това Оуънс и накрая Дювал.
— Навън сме — каза Дювал със сдържано вълнение. — Навън от тялото.
— Почакайте — каза Грант. — Искам онази бяла клетка също да ни последва. Иначе…
Изчака за малко, след това викна радостно:
— Ето я. О, небеса, тя е същата.
Бялата клетка с мъка се процеди през отвора, който направи ботушът на Дювал. „Протей“ или по-точно смачканите му отломки ясно се виждаха през веществото й. Корабът се беше увеличил почти до половината
