— Накъде? — попита Оуънс.
— Ако тръгнем покрай очния нерв, можем да достигнем до окото за по-малко от минута. Следвайте ме.
— Не можем да оставим кораба — възрази Грант. — Ще се деминиатюризира.
— Е, не можем да го носим заедно с нас — каза Дювал. — Нямаме друг избор, освен да се опитаме да спасим собствения си живот.
— Може би все още можем да направим нещо — настоя Грант. — Колко време имаме още?
— Никакво! — натъртено каза Дювал. — Мисля, че започваме вече да се деминиатюризираме. След около минута ще бъдем достатъчно големи за да привлечем вниманието на белите кръвни телца.
— Да се деминиатюризираме? Сега? Не го усещам.
— Няма и да го усетите. Но околните обекти изглеждат малко по-малки, отколкото бяха. Да вървим.
Дювал хвърли бърз поглед наоколо за да се ориентира.
— Следвайте ме! — каза той и заплува.
Кора и Оуънс го последваха, а след миг колебание и Грант.
Беше се провалил. Чувствайки се не напълно убеден от неясните доказателства, че Майкълс е вражески агент, той се беше разколебал и това доведе до провала му.
Горчиво си помисли, че беше постъпил като глупак, неспособен да върши работата си.
— Но те не се движат — каза свирепо Картър. — Стоят до съсирека. Защо? Защо? Защо?
Броячът на времето сочеше 1.
— Вече е твърде късно за да излязат — каза Рейд.
От електроенцефалографския център се обадиха:
— Сър, ЕЕГ данните показват, че мозъчната дейност на Бенеш е възстановена до нормалното.
— Тогава операцията е била успешна — изкрещя Картър. — Защо стоят там?
— Няма как да разберем.
Броячът премина на 0 и залата се изпълни с острото бръмчене на алармения звънец.
Рейд повиши глас за да надвика звъненето.
— Трябва да ги извадим.
— Това ще убие Бенеш.
— Ако не ги извадим това също ще убие Бенеш.
— Ако има някой извън кораба — възрази Картър — няма да успеем да го намерим.
— С това не можем да се справим — повдигна рамене Рейд. — Могат да го хванат белите клетки или пък може да се деминиатюризира невредим.
— Но Бенеш ще умре.
Рейд се наклони към Картър и извика:
— Нищо не може да се направи. Нищо! Бенеш е мъртъв. Ще поемеш ли риска да убиеш още петима без никаква нужда.
Картър се сви.
— Издай необходимата заповед.
Рейд се обърна към уредбата.
— Извадете „Протей“ — тихо каза той, а след това отиде до прозореца, гледащ към операционната зала.
Майкълс беше почти в безсъзнание, когато „Протей“ най-сетне спря сред дендритите. Неочаквания завой, който последва изстрела на лазера — вероятно беше лазера — го захвърли с голяма сила към таблото. Сега единственото усещане, което идваше от дясната му ръка беше ужасната болка. Вероятно беше счупена.
Опита се да се огледа, борейки се с мъглата на агонията. В задната част на кораба зееше огромен отвор, през който бавно се втичаше гъстата кръвна плазма, възпрепятствана отчасти от налягането на миниатюризирания въздух и отчасти от собственото си повърхностно напрежение.
Останалия въздух щеше да му стигне за минутата или две, които оставаха до деминиатюризацията. Дори в момента му се струваше, че въжетата на дендритите са станали малко по-тънки. Те не можеха да се смаляват, следователно той се увеличаваше — съвсем бавно в началото.
Щом се възстановят размерите му, ще се погрижат за ръката му. Другите ще бъдат убити от белите кръвни клетки. Ще каже… ще каже… нещо, което да обясни разбития кораб. Във всеки случай Бенеш ще бъде мъртъв, а с него и неограничената миниатюризация. Ще има мир, мир…
Наблюдаваше дендритите, а тялото му оставаше прегънато над контролния панел. Дали можеше да се движи? Дали не беше парализиран? Дали гръбнакът му също не беше счупен?
Мрачно премисли възможностите. Почувства, че усещането му за осведоменост и разбиране го напуска, щом дендритите започнаха да се скриват в бяла мъгла.
Бяла мъгла ли?
Бяла кръвна клетка!
Разбира се, беше бяла кръвна клетка. Корабът беше по-голям от хората навън и освен това беше на мястото на нараняването. Корабът пръв би привлякъл вниманието на белите клетки.
Прозорецът на „Протей“ се закри от блестящо млечна белота. Белотата изтласка плазмата, изпълваща разбития корабен корпус и започна да се бори с преградата на повърхностното напрежение.
Майкълс чу как корпуса на „Протей“, крехък заради структурата си от миниатюризирани атоми, претоварен до пределна точка от понесеното до този момент, се пука и троши от атаката на бялата клетка.
Последният звук, който чу, беше собствения му смях.
Глава 18
ОКОТО
КОРА видя бялата клетка почти едновременно с Майкълс.
— Вижте — изкрещя ужасена.
Спряха и се обърнаха.
Бялата клетка беше огромна. Беше пет пъти по-голяма по диаметър от „Протей“, може би дори повече — истинска планина от млечнобяла, пулсираща протоплазма в сравнение с хората, които я наблюдаваха.
Голямото й, заоблено ядро — млечнобяла сянка във веществото му приличаше на злобно несиметрично око, а формата на цялото създание се променяше непрекъснато. Част от него се изду към „Протей“.
Грант понечи, почти рефлексивно, да тръгне към „Протей“.
Кора сграбчи ръката му.
— Грант, какво ще правите
— Няма как да го спасим — възбудено каза Дювал. — Ще рискувате собствения си живот.
— Не мисля за него — поклати глава Грант, — а за кораба.
— Не можете да спасите кораба — тъжно каза Оуънс.
— Но е възможно да успеем да го изкараме навън, където ще се увеличи без опасност за Бенеш. Вижте, дори и да е смачкан от бялата клетка, дори да е на отделни атоми, всеки миниатюризиран атом ще се деминиатюризира. Няма значение дали Бенеш ще бъде убит от целия кораб или от куп отломки.
— Грант, не можете да измъкнете кораба оттук — каза Кора. — О, Грант, не умирайте. Не след всичко, което преживяхме. Моля ви.
— Повярвайте ми — усмихна й се Грант. — Имам всички причини да не умирам. Вие тримата продължавайте. Оставете ме да опитам един заучен номер.
Заплува обратно, а сърцето му лудо биеше в непоносимо отвращение от чудовището, към което
