В „Протей“ Оуънс хвърли бърз поглед навън и промърмори:
— Не знам какво да правя.
— Просто стойте и оставете убийците да си вършат работата — каза саркастично Майкълс. — Ще ви потърсят отговорност за това, Оуънс.
Оуънс стоеше мълчаливо.
— Не можете да повярвате, че съм вражески агент — продължи Майкълс.
— Не вярвам на нищо. Нека да изчакаме докато брояча покаже 2 и, ако не са се върнали, ще се махнем. Какво лошо има в това?
— Добре — съгласи се Майкълс.
— Лазерът работи — заяви Оуънс. — Видях проблясъци. А знаете ли…
— Какво?
— Тромбът. Виждат се искрите на нервните реакции там, където преди нямаше нищо.
— Не виждам нищо — каза Майкълс, като се взираше навън.
— Но аз виждам — настоя Оуънс. — Ще видите, ще успеем. И те ще се върнат. Като че ли сгрешихте, Майкълс.
— Е — вдигна рамене Майкълс, — толкова по-добре. Ако греша и Бенеш оживее, какво повече мога да искам. Само че..
Гласът му внезапно стана тревожен.
— Оуънс?
— Какво има?
— Нещо не е наред с люка. Проклетият глупак Грант трябва да е бил твърде развълнуван, за да го затвори както трябва. А дали е било вълнение?
— Но какво не е наред? Нищо не виждам?
— Да не сте сляп? Процежда се течност. Вижте съединението.
— Но тук е мокро откакто Кора и Грант се измъкнаха от антителата. Помните ли…
Оуънс се взираше надолу, когато Майкълс, държейки в ръка масивната отверка, с която Грант разглоби радиото, го удари с дръжката й по главата.
С неясно възклицание Оуънс се строполи зашеметен на колене.
Майкълс нетърпеливо го удари още веднъж и започна да облича отпуснатото тяло във водолазен костюм. Потта се събираше по плешивата му глава на големи капки. Като отвори люка, Майкълс набута Оуънс в него. Бързо включи запълването на камерата с вода и отвори външната врата от контролния панел, губейки ценно време за да намери необходимия бутон.
Всъщност, трябваше да премести кораба, за да е сигурен, че Оуънс е паднал навън, но нямаше време.
Няма никакво време, помисли си той.
Отчаяно скочи в кабината и започна да оглежда управлението. Нещо трябваше да се включи за да заработи двигателя. А, ето! През него премина тръпка на триумф, щом чу зад себе си далечното бумтене на двигателите.
Погледна напред към съсирека. Оуънс беше прав. Проблясък на светлина се движеше по дължината на дълга нервна клетка, която дотогава беше тъмна.
Дювал включваше лазерния лъч на къси изстрели през малък интервал.
— Мисля, че се справихме, докторе — каза Кора. — Времето ни изтече.
— Почти свърших. Тромбът беше разбит. Още едно парче. Ето… Мистър Грант, операцията беше успешна.
— И може би имаме три минути за да се измъкнем оттук, а може би две. Да се връщаме в кораба…
— Идва още някой — прекъсна го Кора.
Грант се завъртя и се хвърли към безпомощно плуващата фигура.
— Майкълс! — викна той, а след това видя, че греши. — Не, това е Оуънс. Какво…
— Не знам — отвърна Оуънс. — Мисля, че ме удари. Не знам как съм попаднал тук.
— Къде е Майкълс?
— В кораба, предп…
— Двигателите на кораба се включиха — извика Дювал.
— Какво! — вцепени се Оуънс. — Кой…
— Майкълс — отвърна Грант. — Очевидно той е на кормилото.
— Грант, защо напуснахте кораба? — гневно попита Дювал.
— Точно това се питам. Надявах се, че Оуънс…
— Съжалявам — рече Оуънс. — Не мислех, че наистина е вражески агент. Не знаех…
— Бедата е там — каза Грант, — че самият аз не бях напълно убеден. Сега, разбира се…
— Вражески агент! — ужасено възкликна Кора.
— Всички вие, отдръпнете се — чу се гласът на Майкълс. — След две минути белите клетки ще са дошли, а аз ще съм навън. Съжалявам, но вие пропуснахте шанса си да дойдете с мен.
Корабът се наклони и направи широк завой.
— Включил го е на пълно ускорение — каза Оуънс.
— И мисля, че се насочва към нерва — заяви Грант.
— Точно това правя, Грант — съгласи се Майкълс. — Доста драматично, не мислите ли. Първо ще съсипя работата на този устат светец, Дювал, не толкова заради самото дело, а защото нараняването ще предизвика веднага белите кръвни клетки. Те ще се погрижат за вас.
— Чуйте ме! — изкрещя Дювал. — Помислете! Защо го правите? Помислете за страната си!
— Мисля за човечеството — яростно извика в отговор Майкълс. — Най-важното е да държим надалеч военните. Неограничената миниатюризация в техните ръце ще унищожи света. Ако вие, глупаци, не виждате това…
„Протей“ се беше насочил право към току-що възстановения нервен процес.
— Лазерът! — каза отчаяно Грант. — Дайте ми лазера.
Грабна със сила уреда от ръцете на Дювал.
— Къде е спусъка? Оставете. Намерих го.
Насочи го нагоре, като се опитваше да се прицели в бързо движещия се кораб.
— Дайте ми максимална мощност — викна към Кора. — Пълна мощност!
Внимателно натисна спусъка и от лазера изскочи сноп с дебелината на молив, който веднага изгасна.
— Грант, лазерът се повреди — каза Кора.
— Ето, вземете го тогава. Все пак мисля, че уцелих „Протей“.
Трудно беше да се прецени. В сумрака не можеше да се види ясно.
— Мисля, че уцелихте руля — рече Оуънс. — Убихте кораба ми.
Зад маската можеше да се види, че по бузите му се стичат сълзи.
— Какво и да сте повредили — каза Дювал — изглежда, че корабът е неуправляем.
„Протей“ се движеше ту нагоре, ту надолу, а прожекторите му проблясваха в широка дъга.
Корабът се насочи надолу, блъсна се в стената на артерията, премина покрай нерва на един косъм разстояние и се заби в гората от дендрити. Заплете се и се освободи отново, и отново се заплете, докато накрая остана на едно място — купчина метал, заплетена в дебелите, гладки влакна.
— Не уцели нерва — каза Кора.
— Направи достатъчно повреди — изръмжа Дювал. — Може да се образува нов съсирек, а може би няма. Надявам се, че няма да се образува. Във всеки случай белите кръвни клетки скоро ще дойдат. По- добре да се махаме оттук.
