Полетът беше приятен. Той седеше и размишляваше кротко над събитията от последните два дни, подреждаше ги в съзнанието си не по начин, който да означава нещо, а в малки масиви от предположения. Метеор тук, половин котка там, електронни нишки от невидими долари и неочаквани самолетни билети, които ги свързваха. Преди да кацне в Чикаго самочувствието му се беше скапало, но сега усещаше тръпката на вълнението. Беше се захванал с нещо или с някой, нещо, което беше открил по уникален начин и което го привличаше към себе си. Фактът, че все още нямаше представа за кого или за какво става дума, вече не го притесняваше. Беше там, беше го открил и то го беше открило. Беше напипал пулса му. Лицето и името му щяха да се появят, когато му дойдеше времето.
На летището в Албукърки постоя малко под огромните боядисани стълбове, заобиколен от мрачните втренчени очи на пиещите и каращи адвокати, надничащи от билбордовете им. Пое си дълбоко въздух. Беше спокоен, чувстваше се добре, чувстваше се способен да се срещне с дивите и необузданите невероятности лежащи на един атом разстояние под скучната повърхност на видимия свят, и да говори на техния език. Пое без да бърза към дългия ескалатор и бавно отплава надолу като невидим крал.
Неговият човек го чакаше.
Позна го моментално — другата неподвижна точка в суетата на летището. Едър, дебел, потен мъж в зле скроен черен костюм и физиономия като нераздигната маса. Стоеше на няколко метра от ескалатора и се взираше в него с инертно, но сложно изражение. Но Дърк беше готов да го забележи, защото иначе лесно би пропуснал табелата в ръцете му, на която пишеше Д. ДЖЕНТРИ.
Дърк се представи. Мъжът каза, че се казвал Джо и че щял да отиде да докара колата. И Дърк, твърде антиклиматично, почувства, че е така.
Колата се приближи до изхода, леко стар дълъг черен кадилак, проблясващ матово под лампите на летището. Дърк го огледа със задоволство, качи се на задната седалка и изръмжа облекчено.
— Клиентът каза, че ще ви хареса — обади се Джо от далечината на предната седалка, след което подкара бавно возилото и излезе на пътя към летището.
Дърк огледа износената тапицерия от синьо кадифе и лющещото се от прозорците тъмно фолио. Включи телевизора, но хване само бял шум, а астматичният климатик бълваше някаква мъгла, която в никакъв случай на беше за предпочитане пред топлия вечерен въздух на пустинята отвън.
Клиентът беше абсолютно прав.
— Клиентът — каза Дърк, докато голямото разбрицано нещо се носеше по тъмната магистрала към града. — Кой е точно клиентът?
— Един господин от Австралия, поне така звучеше — каза Джо. Гласът му беше доста висок и хленчещ.
— Австралиец? — изненада се Дърк.
— Да, сър. Австралия. Като вас.
Дърк се намръщи.
— Аз съм от Англия.
— Но сте австралиец, нали?
— Защо точно австралиец?
— Акцентът ви е австралийски.
— Не бих казал.
— Е, а къде е това?
— Кое? — попита Дърк.
— Нова Зеландия. Австралия е в Нова Зеландия, нали така?
— Е, не съвсем, но разбирам какво… е, щях да кажа, че разбирам какво имате предвид, но вече не съм толкова сигурен.
— От кой край на Нова Зеландия сте тогава?
— Всъщност, съм повече то Англия.
— Това в Нова Зеландия ли е?
— Само донякъде — каза Дърк.
Колата пое на север в посока Санта Фе. Луната обливаше високопланинската пустиня с вълшебните си лъчи. Нощният въздух беше кристално ясен.
— Идвали ли сте преди в Санта Фе? — носово попита Джо.
— Не — отвърна Дърк. Беше се отказал да води какъвто и да е смислен разговор с Джо и се чудеше дали не го бяха избрали умишлено, заради недостатъците му в тази област. Дърк умишлено се опитваше да потъне в мисли, но Джо продължаваше да го вади на повърхността.
— Хубаво място — каза Джо. — Прекрасно. Ако не го съсипят всички тези калифорнийски преселници. Викат му „калифорникация“. Ъ-хъ. И знаете ли как се казва?
— Калифорникация — рискува Дърк.
— Санта Фе — каза Джо. Всички холивудски типове се преместиха тук. Съсипаха я. Особено след земетресението. Чухте ли за земетресението?
— Всъщност да. Даваха го по новините. И то доста.
— Да, голямо земетресение беше. И сега всички калифорнийци се местят тук. В Санта Фе. Съсипаха я. Калифорнийци. И знаете ли как му викат?
Дърк усети как целият разговор прави обратен завой и връхлита отгоре му. Опита се да го отблъсне.
— Значи цял живот сте живял в Санта Фе, така ли? — попита мекушаво.
— А, да — отвърна Джо. — Е, почти цял живот. Вече една година. Струва ми се като цял живот.
— А преди това къде сте живял?
— В Калифорния — каза Джо. Преместих се тук като стреляха по сестра ми от някаква кола. При вас в Нова Зеландия стрелят по ли хората от колите?
— Не — каза Дърк. Доколкото знам в Нова Зеландия не стрелят по хората от колите. Даже и в Лондон не стрелят, а аз там живея. Ужасно съжалявам за сестра ви.
— Да. Стояла си на ъгъла на „Мелроуз“ и минали двама с нов мерцедес, от тия новите, нали ги знаете с двойния гланц, и пуф, стреляли по нея — мисля че беше 500 SEL. Тъмносин. Страхотен. Сигурно с го гепили на някой светофар. При вас в добрата стара Англия гепят ли коли по светофарите?
— Какво?
— Издебват те на някой светофар и ти вземат колата.
— Не, то благодаря, че попитахте. Имаме разни дето ти мият предното стъкло против волята ти, ама, ъъ…
— Джо излая презрително.
— Работата е в това — обясни Дърк, — че в Лондон човек определено може да се приближи до някоя кола и да я открадне, но после няма да може да се измъкне.
— А, някаква хитроумна машинка ли?
— Не, просто задръстването — каза Дърк. — Ами, ъъ… вашата сестра — попита нервно. — Сега добре ли е?
— Да бе да — изкрещя Джо. — Нали ако стреляш по някой с калашник и той е добре после ще си искаш парите. Ъхъ.
Дърк се опита да издаде някакви съчувстващи звуци, но те нещо не пожелаха да се оформят както трябва в гърлото му. Колата забави ход и той свали белещия се прозорец, за да погледа нощната пустиня.
Един пътен знак проблесна за кратко в светлината на предните фарове.
— Спри! — изкрещя внезапно Дърк.
Наведе се през прозореца на колата и се опита да погледне назад. Колата забави ход и спря. Лунната светлина очертаваше силуета на знака в далечината.
— Можеш ли да дадеш назад? — попита бързо Дърк.
— Това е магистрала — възрази Джо.
— Да, да — каза Дърк. — Отзад няма никой. Само неколкостотин метра.
