Джо измърмори нещо, включи на задна и подкара бавно назад.
— В нова Зеландия сигурно така правите — изхленчи той.
— Как?
— Карате на заден ход.
— Не — каза Дърк. — Но знам какво си мислиш. Че точно като нас британците, и те карат от другата страна на пътя.
— А може и така да е по-безопасно — каза Джо. Всички да карат назад.
— Да. Много по-безопасно е. — Дърк скочи от колата в секундата, когато спря.
В светлината на предните фарове, на седем хиляди километра от порутения офис на Дърк в Клеркънуел, се жълтееше един квадратен знак, на който с големи букви пишеше ПОРИВИСТИ ВЕТРОВЕ, а отгоре с по- малки ОПАСНОСТ ОТ. Луната висеше високо горе.
— Джо! — извика Дърк на шофьора? — Това кой го е сложил тук?
— Какво? — попита Джо.
— Знака! — каза Дърк.
— Знака ли имате предвид? — попита Джо.
— Да! — извика Дърк. — Опасност от поривисти ветрове.
— Ами, предполагам, че щатската пътна полиция.
— Какво? — озадачи се отново Дърк.
— Пътната полиция на щата — отвърна малко смутено Джо. — Навсякъде има такива знаци.
— Опасност от поривисти ветрове ли? — попита Дърк. — Искаш да кажеш, че това е обикновен пътен знак ли?
— Ами да. Просто означава, че тук е малко по-ветровито. Нали разбирате, в пустинята има ветрове. И може малко да ви поиздухат. Особено тука.
Дърк премигна. Изведнъж се почувства доста глупаво. Беше си въобразил, доста фриволно, че някой специално в негова чест е изписал името на някаква разполовена котка на някакъв пътен знак в Ню Мексико. Това беше абсурдно. Въпросната котка очевидно беше кръстена на името на съвсем обикновен американски пътен знак. Параноята, напомни си той, е нормален страничен продукт на часовата разлика и уискито.
Върна се засрамено при колата. След това спря и се замисли. Отиде до прозореца на Джо и надникна вътре.
— Джо — каза той. — Ти намали скоростта тъкмо когато щяхме да минем край знака. Нарочно ли го направи? — Надяваше се да не е пак часовата разлика и уискито.
— А, не — отвърна Джо. — Намалих скоростта заради носорога.
Глава 11
— СИГУРНО Е ОТ ЧАСОВАТА РАЗЛИКА — каза Дърк. — За малко да си помисля, че каза „носорог“.
— Да — отвърна Джо с отвращение. — Преди малко го задържаха. Докато идвал от летището.
Дърк се опита да помисли, преди да каже нещо, което би му навлякло присмех. Сигурно ставаше въпрос за някакъв местен футболен отбор или рок банда на име „Носорог“. Сигурно. Идващи от летището? На път към Санта Фе? Трябваше да попита.
— Какъв точно носорог обсъждаме?
— Не знам. Хич не им разбирам на носорозите породите — каза Джо. — По ме бива по акцентите. Да беше акцент, да ви кажа точно какъв е, ама беше носорог и ще ви кажа само, че беше голям и сив, нали ги знаете, с рог. От Иркутск до онова място. Нали се сещате, Май Португалия или не знам какво.
— Да нямаш предвид Африка?
— Може и Африка да е?
— И казваш, че е на пътя пред нас, така ли?
— Да.
— Тръгвай тогава след него — каза Дърк. — Бързо.
Той се качи обратно в колата и Джо пое по магистралата. Дърк седна на ръба на седалката и занаднича през рамото на Джо. Колата ускори през пустинята. След малко в светлината на предните фарове се очерта силуетът на голям тъмнозелен камион. Влекач с ниска платформа, върху която беше привързан кафез.
— Значи се интересувате от носорози, така ли? — опита се да завърже разговор Джо.
— Не особено — каза Дърк. — Не и до тазсутрешния ми хороскоп.
— Тъй ли? Аз не им вярвам. Знаете ли в моя какво пишеше? Че трябва да се замисля сериозно над личните и финансовите си перспективи. Същото като вчера. Щото аз всеки ден само това правя, карам насам и натам. Значи сигурно означава нещо. А във вашия какво пишеше?
— Че ще се запозная с тритонен носорог на име Дезмънд.
— Предполагам, че в Нова Зеландия виждате други звезди — каза Джо. — Този сигурно е заместник. Така чух.
— Заместник?
— Да.
— На какво?
— На предишен носорог.
— Е, да, предполагам, че едва ли е бил заместник на електрическа крушка. Я ми кажи — какво стана с, ъъ, предишния носорог?
— Умря.
— Каква трагедия. Къде? В зоопарка ли?
— На едно парти.
— На парти?
— Да.
Дърк засмука замислено устната си. Когато се сетеше, обичаше да се придържа към следния принцип: да не задава въпрос, ако не е съвсем убеден, че отговорът ще му хареса. Засмука и другата си устна.
— Ще изляза да видя — каза и слезе от колата.
Големият тъмнозелен камион беше паркирал отстрани на пътя. Стените на кафеза бяха високи към метър и половина и огромният кафез беше покрит с плътен брезент, закрепен с въжета. Шофьорът се подпираше на отворената кабина и пушеше. Очевидно си въобразяваше, возенето на един тритонен носорог не е повод за обиди, но грешеше. Най-голямото количество обиди долиташе откъм шофьорите, които бяха принудени един по един да заобикалят камиона му.
— Копелета! — измърмори под нос шофьорът. Дърк се приближи с нехайна походка запали също подкупваща цигара. Опитваше се да ги откаже, но винаги държеше в джоба си един пакет с тактически цели.
— Знаеш ли какво мразя най-много? — каза Дърк на шофьора. — Гадните надписи в купетата, дето пише „Благодаря ви, че не пушите“. Нямам нищо против да пише „Моля, не пушете“, че даже и „Пушенето забранено“, ама не понасям това лицемерното „Благодаря ви, че не пушите“. Направо ти се прищява веднага да запалиш и да им кажеш „Няма нужда да ми благодарите, аз не възнамерявах да не пуша“.
Шофьорът се засмя.
— Надалеч ли караш дъртия? — попита Дърк с тон на изпечен доставчик на носорози, обменящ опит с друг. Огледа камиона с възхитен поглед.
— Само до Малибу — отвърна шофьорът. — Малко по нагоре в каньона Топанга.
Дърк цъкна с вид на разбирач и сякаш каза: „Какъв каньон Топанга бе, аз веднъж откарах цяло стадо диви животни до Кардиф с микробус. Ето на това му казвам аз проблем.“ — Дръпна яко от цигарата.
— Сигурно е било някакво парти — отбеляза.
— Парти ли? — попита шофьорът.
— Винаги съм казвал, че носорозите са кофти гости за всяко парти — каза Дърк. — Щом трябва, опитай, ама се дръж здраво. — Дърк смяташе, че задаването на директни въпроси прави хората подозрителни. Далеч по-полезно беше да говориш пълни глупости и да се оставяш да те поправят.
— Какво искаш да кажеш с това „парти“? — попита шофьорът.
