вечер. И после можем да си поговорим.
— Няма за какво повече да си говорим. — Катлин остави проверената тетрадка върху единия куп и взе друга от съседния. Беше смразяващо спокойна. Хапчетата й бяха осигурили това. — Освен това тази вечер съм на телефона. Върви и се забавлявай.
— Кет, безпокоя се за теб. Обичам те.
— И аз те обичам. — Действително го мислеше. Искаше й се да може и да го покаже. — Няма за какво да се безпокоиш. Знам какво правя.
— Знам, че си под голямо напрежение, ужасно напрежение. И искам да ти помогна.
— Оценявам това. — Катлин отбеляза един грешен отговор и се почуди защо учениците й не внимават повече. — Сега работя. Казах ти, че се радвам на присъствието ти и наистина го мисля. Ще бъда щастлива, ако останеш толкова дълго, колкото ти е приятно и дотогава, докато не се бъркаш.
— Скъпа, пристрастяването към валиум може да бъде много опасно. Не искам да гледам как страдаш.
— Аз не съм пристрастена. — Катлин постави добра оценка на писмената работа. — Щом си върна Кевин и устроя живота си, няма да имам нужда от лекарства. — Усмихна се и взе друга тетрадка. — Престани да се притесняващ, Грейс. Аз съм вече голямо момиче.
Когато телефонът иззвъня, тя го взе и се премести на стола.
— Да? — Катлин взе молив. — Да. Ще го взема. Дай ми номера. — Записа го и натисна бутона за прекъсване на връзката. — Лека нощ, Грейс. Ще оставя външната лампа да свети.
Сестра й започна да набира номера и на Грейс не й оставаше нищо друго, освен да излезе от стаята. Грабна палтото си от гардероба в хола, където Катлин го беше прибрала, и избяга навън.
Ранният април я ощипа по бузите и отново я накара да помисли за Флорида. Може би все пак трябваше да настоява пред Катлин да отидат. А може би до Карибските острови или Мексико. Където и да е, на топло и спокойно. Веднъж да я измъкне от този град, от напрежението, и ще успее да я накара да поговорят. Ако не успееше, Грейс беше запомнила имената на тримата лекари, които бяха изписани на етикетите на шишенцата с валиум, и щеше да отиде при тях.
Все още опитвайки се да облече палтото си, тя почука на вратата на Ед.
— Знам, че съм подранила — веднага каза тя щом той отвори вратата. — Надявам се, че нямаш нищо против. Помислих си, че можем първо да изпием по едно питие. Може ли да вляза?
— Заповядай — той отстъпи назад. Разбра, че младата жена не очаква отговор на въпросите си, освен на последния. — Всичко наред ли е?
— Личи ли си? — Със сподавен смях тя отметна назад падналата на челото й коса. — Имах престрелка със сестра си. Това е всичко. Никога не сме издържали повече от една седмица, без да си разменим по някоя остра дума. Обикновено аз съм виновна.
— За кавгите обикновено са виновни и двамата.
— Не и когато в тях участвам аз. — Щеше да й бъде прекалено лесно да излее душата си. Очите му говореха за разбиране и утеха. Но това беше семейна работа. Тя се извърна и свободно заоглежда къщата — Тук е прекрасно.
Грейс можеше да види това и под накъсаните тапети и купчината дървен материал, стоварен в хола. Тя забеляза височината на тавана, а не пукнатините в него. Видя красотата на старинния дървен под, а не драскотините и петната по него.
— Още не съм стигнал до тази стая. — Но в мислите си той вече я виждаше завършена. — Кухнята беше първото нещо, с което се заех.
— И аз винаги започвам с кухнята. — Тя се усмихна и протегна към него ръка. — Е, няма ли да ми я покажеш?
— Разбира се, щом искаш.
Странно, винаги имаше усещането, че поглъща женската ръка. А нейната беше малка и крехка, но здраво се държеше в неговата. Тя погледна стълбището, когато минаха по него.
— Когато остържеш дървото, наистина ще имащ нещо специално. Обичам старите къщи, с всички тези стаи, които сякаш са се скупчили една в друга. Забавно е, защото мястото, в което живея в Ню Йорк, на практика е една огромна стая и аз се чувствам много удобно в нея, но… о-о, това е върховно.
Беше свалил всичко, беше стъргал, циклил, работил с пара и градил наново. Кухнята беше резултат от двумесечен труд. Що се отнася до Грейс, според нея колкото и астрономическо време да бе вложил в изработването й, то си струваше всяка секунда. Беше в тъмнорозово — цвят, който Грейс не очакваше, че може да бъде оценен от един мъж. Беше боядисал шкафовете в тревисто зелено, за да контрастират. А уредите бяха чисто бели и сякаш направо излезли от четиридесетте години. Имаше старинна тухлена печка с фурна, която беше чудесно реставрирана, вероятно на пода е имало стар линолеум, но сега той бе от дъб.
— Хиляда деветстотин четиридесет и пета година, войната е приключила и е нямало нищо по-добро от живота в Америка. Харесва ми. Къде откри печката?
Странно колко на място изглеждаше младата жена тук, с къдравата си и небрежно разпиляна коса, със свлеченото от раменете й палто.
— В Джорджтаун има един магазин за антики. Платих цяло състояние за това.
— Страхотна е. Наистина всичко е страхотно. — Можеше да си почива тук, помисли си тя, като се облегна на мивката. Беше от бял порцелан и й напомняше за дома и за времената, когато нещата бяха по- прости. На перваза на прозореца имаше малки саксии с клончета. — Какво отглеждаш тук?
— Билки… Ароматни треви.
— Ароматни треви? Като розмарин и други подобни?
— Да. Когато имам възможност, ще изчистя едно местенце в двора и ще засадя и там.
Грейс погледна през прозореца и видя къде беше работил Ед през деня. Представи си малката градинка с билки, въпреки че не можеше да различи мащерка от риган. Ароматни треви на перваза на прозореца, свещи на масата. Този дом щеше да бъде щастлив, не скован и изпълнен с напрежение като онзи в съседния двор. С въздишка се отърси от обзелото я настроение.
— Ти си смел мъж, Ед.
— Защо?
Тя се усмихна и се обърна към него.
— Нямаш машина за миене на съдове. Да вървим. — Тя отново му подаде ръка. — Ще те почерпя едно питие.
Катлин седеше в стола си със затворени очи. Телефонната слушалка беше подпряна между рамото и ухото й. Този предпочиташе да говори той през повечето време. Всичко, което се очакваше от нея, беше да издава одобряващи звуци. Хубава работа, ако можеш да я имаш, мислеше си тя и избърса сълзата от миглите си.
Не трябваше да позволява на Грейс да се доближи толкова до нея. Знаеше много точно какво прави и ако имаше нужда от малко помощ, за да не полудее, тя си я беше намерила.
— Не, това е чудесно. Не, не искам да спираш.
Издаде една въздишка и си помисли да не забрави да си направи кафе. Грейс я беше изоставила. Катлин премести телефона и погледна часовника си. Оставаха й още две минути. Понякога беше невероятно колко дълги могат да бъдат две минути.
Вдигна поглед, стори й се, че чу някакъв шум, но после отново насочи вниманието си към своя клиент. Може би трябваше да остави Грейс да я заведе до Филаделфия за уикенда. Може би щеше да бъде добре да се махне за няколко дни, да събере малко слънце. И да престане да мисли — поне за няколко дни. Лошото беше, че когато Грейс бе наблизо, тя не можеше да престани да мисли за собствените си грешки и неуспехи. Винаги е било така и Катлин се бе примирила, че винаги ще бъде така. Но независимо от всичко, не трябваше да се нахвърля върху Грейс, помисли си тя, докато разтриваше слепоочието си. Но вече го беше направила, а сега трябваше да работи.
Сърцето на Джерълд биеше като камбана. Чуваше я как въздиша. Дрезгавият й смях се разля по кожата му. Дланите му бяха като лед. Чудеше се как ли ще се почувства, ако ги стопли с тялото й.
Щеше да бъде толкова щастлива да го види. Прокара дланта по устата си, докато се приближаваше все
