Нора Робъртс
Безсрамна добродетел
Пролог
— И какво искаш да ти направя? — попита жената, наречена Дезире. Имаше глас като розово венчелистче — мек и омайващ. Вършеше добре работата си, много добре и клиентите питаха за нея отново и отново. Сега говореше с един от постоянните си клиенти и знаеше предпочитанията му. — Ще ми бъде приятно — прошепна тя. — Просто си затвори очи и се отпусни. Искам да забравиш всичко — работата, съпругата, бизнес партньора. Сега сме само двамата — ти и аз.
Мъжът каза нещо и тя му отговори с тих, дрезгав смях:
— Да, знаеш, че ще го направя. Не го ли правя винаги? Просто затвори очи и слушай. В стаята е тихо. Свещите горят. Дузина бели ароматни свещи. Можеш ли да усетиш аромата им? — и отново се засмя дрезгаво тихо. — Точно така — бели. И леглото е бяло — голямо, обло и бяло. Ти лежиш в него, гол и готов. Готов ли си, мистър Дрейк?
Въртеше очи. Убиваше я това, че мъжът искаше да го нарича мистър. Но всякакви ги имаше.
— Току-що излизам от банята. Косата ми е мокра и по цялото ми тяло има малки водни капчици. Една капка се търкаля към зърното на гърдата ми. Капки падат по теб, докато коленича до леглото. Чувстваш ли ги? Да, да, точно така. Те са студени, толкова студени, а ти си така разгорещен. — Преглътна една прозявка. Мистър Дрейк вече дишаше като парен локомотив. Слава богу, той толкова лесно се задоволяваше. — О-о, аз те желая! Не мога да удържам ръцете си! Искам да те докосвам, да те вкуся. Да, да, полудявам, когато го правиш така. О-о, мистър Дрейк, ти си най-добрият. Ти си върховен.
В следващите няколко минути просто трябваше да слуша неговите страстни реплики. Да слуша — това беше по-голямата част от работата й. Той вече бе на края и тя със задоволство погледна часовника си. Освен че времето му вече изтичаше, той беше и последният й клиент за тази вечер. Сниши гласа си до шепот. Помогна му да премине върха.
— Да, мистър Дрейк. Беше чудесно. Вие сте невероятен. Не, утре не работя. Петък? Да. Ще го очаквам. Лека нощ, мистър Дрейк.
Изчака да чуе прищракването и затвори телефона. Дезире отново се превърна в Катлин. Вече беше единадесет, така че тази вечер нямаше да има повече позвънявания. Трябваше да проверява писмени работи и да приготви тест за своите ученици за утре. Стана и погледна към телефона. Днес бе изкарала двеста благодарение на АТ&Т и „Фентъси Инкорпорейтид“. Засмя се и взе чашата си с кафе. Беше дяволски по-добре, отколкото да продаваш списания.
Само на няколко мили един мъж също затвори телефона. Ръката му беше влажна. В стаята миришеше на секс, но той бе сам — Дезире бе тук само в неговото съзнание. Дезире с нейното бяло и мокро тяло, със студения и упойващ глас.
Дезире.
Сърцето му продължаваше да бие учестено. Той се просна на леглото си. Дезире.
Трябваше да я срещне. И то скоро.
Глава 1
Самолетът направи вираж над паметника на Линкълн. Куфарчето за документи на Грейс все още лежеше отворено в скута й. Имаше сума неща, които трябваше да прибере в него, но вместо това тя се загледа през прозореца и с удоволствие наблюдаваше как земята се приближава към тях. Мислеше си, че нищо друго не може да се сравни с летенето.
Самолетът закъсняваше. Разбра го, защото мъжът срещу нея на място 3В, непрекъснато се оплакваше. Грейс се изкушаваше да се протегне през пътеката и да го потупа по ръката. Искаше й се да му каже, че десет минути закъснение не са кой знае какво и че това не е от голямо значение. Но той не приличаше на човек, който би оценил такъв жест.
Помисли си, че Катлин също би се оплаквала през цялото време, не така високо, разбира се. Грейс се усмихна, унесена в мислите си, и отново се отдаде на приятното преживяване на приземяването. Катлин щеше да бъде също толкова раздразнена, колкото пътникът от място 3В, но никога нямаше да си позволи да бъде толкова невъзпитана, че да се оплаква и вайка на висок глас.
Доколкото познаваше сестра си — а Грейс си мислеше, че я познава добре — Катлин щеше да се съобрази с невъзможния вашингтонски трафик и да тръгне един час по-рано. Грейс беше доловила нотката на безпокойство в гласа на сестра си, когато й съобщи, че е избрала този полет и ще пристигне в шест и петнадесет, в най-оживения час на движението. Катлин щеше да предвиди и двадесет минути, за да остави колата си на паркинга, да затвори прозорците, да заключи вратите и да си пробие път до изхода, без да се изкушава от магазините. Тя никога не би се загубила, никога не би объркала номерата на изходите.
Катлин винаги подраняваше, а Грейс винаги закъсняваше. Това не беше някаква новост.
Но въпреки всичко тя се надяваше, наистина много се надяваше, че сега ще успеят да намерят общ език. Вярно, че бяха сестри, но много рядко се разбираха.
Самолетът се друсна при досега си със земята и Грейс започна да хвърля в куфарчето каквото й попадне. Червилото се оказа до бележника й, а моливите й се смесиха с пинцетите. Това беше още нещо, което организирана жена като Катлин никога не би разбрала. За нея всичко си имаше определено място. Грейс по принцип беше съгласна с това, но местата, които избираше за вещите си, никога не й се струваха подходящи при следващото им прибиране.
Неведнъж Грейс се бе чудила как е възможно да са сестри. Тя беше безгрижна, разсеяна и винаги имаше успех. Катлин бе организирана, практична и винаги постигаше всичко с борба. И все пак имаха едни и същи родители и бяха възпитавани по един и същ начин. Бяха израснали в малката тухлена къщичка в предградията на Вашингтон и бяха ходили в едни и същи училища.
Никоя от бавачките им не успя да научи Грейс да подрежда бележките, но още когато завърши шести клас в училището „Сент Майкълс“, всички се възхищаваха от умението й да съчинява истории.
Когато самолетът пристигна до изхода, Грейс изчака пътниците, които бързаха да напуснат машината и се бутаха по пътеката. Знаеше, че Катлин сигурно ще се разтревожи. Ще си помисли, че разсеяната й сестра навярно пак е пропуснала полета. Всъщност просто й трябваше малко време — искаше й да си спомни любовта, а не кавгите между тях.
Катлин чакаше на изхода — както бе предположила Грейс — наблюдаваше слизащите пътници и на лицето й бе изписана тревога. Грейс винаги пътуваше в първа класа, но не беше сред тези, които вече напускаха самолета. Не беше сред първите петдесет. Катлин предположи, че Грейс вероятно сега си приказва с екипажа и се мъчи да отпъди внезапната искра на завист, пламнала в душата й.
Грейс никога не се опитваше да завързва приятелства — просто хората сами се лепяха за нея. Две години след като се дипломираха Грейс, която сякаш беше преминала през училище за чар, започна да се издига в кариерата си. Много време след това и Катлин, ученичката на честта, също си проби път в колежа, в който се бяха дипломирали.
Чуваха се съобщения за пристигащите и отлитащите самолети, но Грейс все още я нямаше. И точно когато Катлин реши да направи справка на информацията, видя сестра си да се появява на вратата. Завистта й избледня, а раздразнението й изчезна. Когато видиш Грейс, просто невъзможно беше да се безпокоиш повече.
Чудеше се как сестра й успява да изглежда винаги така, сякаш се връща от сватбено пътешествие. Косата й — същата черна гъста коса като тази на Катлийн — бе подстригана до ушите и изглеждаше така, сякаш вятърът току-що я е разпилял около лицето й. Тялото й беше тънко и стройно като това на Катлин, но тя винаги се бе чувствала много стабилна, а Грейс изглеждаше като плачеща върба, която се накланя при всеки полъх. Сега беше малко поомачкана от пътя. Дълъг пуловер покриваше бедрата й, а слънчевите й очила се крепяха на върха на носа й. Ръцете й бяха пълни с торбички и куфарчета за документи; Катлин не беше успяла да се преоблече след часовете по история и все още носеше пола и жакет. Грейс беше обула високи обувки — жълти като канарчета — които подхождаха на пуловера й.
— Кет!
Щом видя сестра си, Грейс пусна всичките си торбички и куфарчета на земята, без изобщо да се замисли, че ще задръсти движението на пътниците зад себе си. Тя прегърна сестра си с такъв ентусиазъм, с
