— Пътуванията винаги могат да бъдат прекъсвани.
Тя неспокойно раздвижи рамене. Никога не беше се държала темпераментно или агресивно, но си мислеше, че сега е способна да го направи, стига това да помогне на Катлин.
— Е, добре. Пътуването свърши и ето ме тук. Пролетта е дошла във Вашингтон. — Отвори прозореца, въпреки че априлският вятър все още хапеше като мартенски. — Цъфнаха ли черешите?
— Попари ги закъснелият скреж.
— Нищо не се е променило.
Нима наистина имаха толкова малко неща, които можеха да си кажат? Грейс пусна радиото, за да запълни празнотата, докато пътуваха. Как можеха двама души, израснали заедно, живели заедно, борили се заедно, все още да бъдат като непознати? Всеки път се надяваше, че ще бъде различно. И всеки път всичко се повтаряше отново.
Когато прекосиха моста на Четиринадесета улица, Грейс си спомни стаята, която деляха с Катлин в детството си. Беше като извадена от кутийка и същевременно разхвърляна и мръсна. Но това беше само едната страна. Грейс си спомни за игрите, които измисляше, които по-скоро притесняваха и дразнеха сестра й, отколкото да я забавляват. „Какви са правилата?“ — Катлин винаги искаше първо да научи правилата. И когато нямаше правила или те бяха прекалено хлъзгави, играта просто не успяваше да я завладее.
„Винаги с тези правила, Кет“, мислеше си Грейс, докато се возеше, седнала зад сестра си. В училище, в църквата, в живота. Нищо чудно, че винаги се чувстваше объркана, когато правилата се променяха. А сега за нея те отново се бяха променили.
„Кет, не избяга ли от брака си така, както напускаше играта, когато правилата не ти прилягаха? Дали не се върна на мястото, откъдето тръгна, за да заличиш времето и да започнеш отначало, според собствените си правила? Това е в стила на Катлин“ — помисли си Грейс и се надяваше, за доброто на сестра си, нещата да потръгнат.
Единственото, което я изненада, беше улицата, на която Катлин бе избрала да живее. Един модерен апартамент, пълен с машинарии, повече би подхождал на стила на Катлин, отколкото това спокойно, уморено съседство на големи дървета и стари къщи.
Къщата на Катлин беше една от най-малките. Грейс беше сигурна, че сестра й не е направила нищо за полянката пред дома си, освен да подстриже тревата, но въпреки това няколко луковици бяха наболи отстрани на старателно изметена пътека.
Застанала зад колата, Грейс огледа улицата. Виждаха се велосипеди и малки, прясно боядисани колички. Цялата околност изглеждаше някак износена. Човек можеше да си помисли или че е от края на Ренесанса, или че просто е готова бавно да се прелее в старите времена. Харесваше й. Допадаха й чувствата, които предизвика у нея.
Беше точно това, което би избрала, ако решеше да се върне. А ако трябваше да си избере къща… щеше да бъде къщата до тази на сестра й. Но тя просто плачеше за ремонт. Един от прозорците й беше закован с дъски, липсваха керемиди на покрива, но затова пък някой бе посадил азалии. Бяха високи само една стъпка, но малките пъпки вече бяха готови да се разтворят в цветове. Грейс ги гледаше и се надяваше, че ще успее да остане достатъчно дълго, за да се полюбува на тези цветове.
— О, Кет, какво прекрасно място!
— Доста е далеч от Палм Стрийт — каза Катлин без горчивина в гласа, докато изваждаше чантите на сестра си от багажника.
— Мила, не те поднасям. Това е истински дом. — Наистина си го мислеше. Можеше да го оцени с очите на писател и с въображението си.
— Щеше ми се да мога да дам на Кевин нещо, когато… когато дойде.
— Ще го хареса. — Говореше й с онази вяра и убеденост, които винаги носеше като знаме. — Със сигурност това е страхотна улица за скейтборд. И какви дървета! — Имаше едно точно отсреща, което сякаш е било ударено от гръм и никога не е могло да се възстанови, но Грейс го отмина, без то да наруши ентусиазма й. — Кет, като гледам всичко това, мисля си какво, по дяволите, правя в Манхатън.
— Ставаш богата и известна. — Тя отново го каза без горчивина в гласа, докато минаваше с чантите покрай сестра си.
Погледът на Грейс още веднъж се зарея по съседната къща.
— Не бих се отказала от няколко азалии. — Тя хвана Катлин заръката. — Е, покажи ми останалото.
Вътрешността на къщата не изненада особено Грейс. Катлин предпочиташе спретнати и подредени неща. Мебелировка беше стабилна, лъскава и подбрана с вкус. „Точно в стила на Катлин“, помисли си тя с известно съжаление. Но въпреки всичко хареса разнообразието на малките стаи, които сякаш се смесваха една с друга.
Катлин беше превърнала едната от тях в кабинет. Бюрото все още блестеше, толкова ново беше. „Не е взела нищо със себе си — помисли си Грейс. — Нито даже сина си.“ Стори й се странно, че Катлин има един телефонен апарат на бюрото и друг малко по-настрани до един стол, но не попита нищо. Доколкото познаваше сестра си, причината сигурно беше основателна.
— Спагети със сос! — Ароматът отведе Грейс право в кухнята. Ако някои я попиташе за любимите й неща в миналото, яденето щеше да се нареди на върха в листата.
Кухнята беше спретната като останалите стаи в къщата. Грейс би се обзаложила, че даже една троха не може да бъде намерена в тостера. Остатъците от продуктите сигурно са грижливо пакетирани и надписани в хладилника, а чашите са наредени в шкафа според големината им. Така правеше Катлин, а тя не беше се променила в последните тридесет години.
Грейс се надяваше, че не беше забравила да си изтрие обувките, преди да пресече лъснатия линолеум. Повдигна капака на тенджерата. Вдъхна аромата — дълбоко и продължително.
— Бих казала, че не си загубила уменията си.
— Те отново се върнаха при мен след годините с домашна готвачка и прислуга. Гладна ли си? — За пръв път се усмихваше искрено и непринудено. Беше се отпуснала. — Защо ли питам?
— Почакай. Донесла съм нещо.
Когато сестра й изчезна в хола, Катлин се обърна към прозореца. Защо изведнъж сега, когато Грейс беше тук, усети колко празна е била къщата? Каква вълшебна сила имаше сестра й, че можеше да изпълни стаята, къщата, дори цяла арена? И какво, за бога, щеше да прави, когато Грейс си замине и отново остане сама?
— Валполисена2 — тържествено съобщи Грейс, като влезе в стаята. — Както забелязваш, мога да го кажа на италиански.
Когато Катлин се обърна към нея, сълзите бяха започнали да се стичат по бузите й.
— О, скъпа! — Все още държейки бутилката в ръце, Грейс се спусна към нея.
— Грейс, той толкова много ми липсва. Понякога ми се струва, че ще умра.
— Знам как се чувстваш. О, мила, знам. Толкова съжалявам. — Тя погали Катлин по косата. — Нека да ти помогна, Кет. Кажи ми с какво мога да ти помогна.
— С нищо. — Усилието да спре сълзите си й костваше много повече, отколкото искаше да си признае. — По-добре да направя салатата.
— Почакай. — Грейс хвана сестра си за ръка и я поведе към малката кухненска маса. — Седни. Наистина те питам с какво мога да ти помогна.
Въпреки че беше с една година по-голяма от нея, Катлин се подчини на властния й тон. Това беше още едно от нещата, които се бяха превърнали в навик.
— Наистина не ми се иска да говоря за това, Грейс.
— Значи е толкова лошо. Къде е тирбушонът?
— В най-горното чекмедже вляво от мивката.
— Чашите?
— На втория рафт в долапа до хладилника.
Грейс отвори бутилката. Въпреки че навън вече се смрачаваше, не си направи труда да запали лампите. Постави чаша пред Катлин и я напълни до ръба.
— Пийни, дяволски добро е.
Намери празен буркан от майонеза точно там, където би го прибрала и майка й. Отви капачката му, за да я използва за пепелник. Знаеше, че Катлин не одобрява пушенето и беше решила да не пали пред сестра
