глава и повтаряше: „Глей ти!“
И влезе Куче влачи в своя двор, и с един само поглед успя да го обгърне, защото в него нямаше кой знае какво да се обгръща: старото куче газеше из тревата, подбираше кучешка трева и пасеше с не много голяма охота — това е работа повече на тревопасните, но щом го заболяваше стомахът, то нагазваше във високата трева и пасеше; кокошки ровеха картофената градина под наблюдението на стария червен петел и в колективната си работа се мъчеха да надминат прасето — то също ровеше, извило в дъга мършавия си гръбнак; край кладенеца се лутаха оглупели патици, в дъното помежду застаряващ сливак стоеше старата къща с отворена врата, щом Куче влачи погледна към вратата, в същия този миг, като че нарочно за него, там се появи мършавата му женица с две дълги черни сколуфи, увиснали покрай ушите, с две дълги черни ръце, увиснали покрай тялото — ако човек ги види за първи път, ще му се сторят безкрайни.
Жената поиска да разтвори ръцете си, но рамката на вратата се оказа тясна, затова излезе пред вратата, разпери ръце и, кажи-речи, разперените и ръце бяха дълги колкото цялата къщица, свита в остарелия, пълен с лишеи и гъсенични меунки сливак. След този жест женицата на Куче влачи се удари с безкрайните си ръце по кокалестите бедра, слезе с едно стъпало на земята (къщицата имаше само едно стъпало) и призовавайки християнските и езическите богове, се понесе, та разпиля от градината и от двора всички домашни животни. Кокошки, патици, прасе, куче — всичко туй се пръсна и по тайни пътеки и коридори мина в дълбока нелегалност в гъстия бъзак, застанал невъзмутимо в единия край на градината.
Щом разпиля всичко и го натири в бъзака, женицата се завъртя, влезе отново във вратата и веднага пак излезе оттам, защото бе забелязала, че първата и поява не направи никакво впечатление на Куче влачи. Понеже минаваше за нула човек, всички работи от подобен характер му правеха нула впечатление.
Той, разбира се, не бе никак трогнат, такова дружелюбно посрещане не му беше за първи път, стоеше си в средата на двора и се почесваше по врата, замислен над някаква своя проблема. Всъщност нямаше никаква проблема, ами гледаше троскота в двора, почесваше се и се чудеше, че тая година троскотът е станал много тлъст, да се чудиш с какво се е угоявал. „Заплесвай се, заплес-вай се — фучеше жена му, — клечка дърво няма на дръвника, а ти се заплесвай!“ С дългите си ръце тя събираше като с гребло шума и клечки около дръвника, събра цяла престилка и проклинайки орисията си, влезе във вратата да запали огън. Куче влачи чуваше отвътре гласа й, той изригваше като вулкан през отворената врата, заплашваше всеки миг да раздруса къщицата и да я превърне в развалини. Куче влачи седна на дръвника, сякаш това, дето се разиграваше пред очите му, не се отнасяше за него, а го гледаше на кино, то ставаше през девет земи в десета.
Всички жени са недоволни от мъжете си, но трябва тук да кажа, че жената на Куче влачи бе самото въплъщение на недоволството. Нейното недоволство отдавна бе прехвърлило границите на Куче влачи, бе се разпростряло към целия свят и заедно с целия свят тя бе недоволна и от себе си. Нито можеше да се зарадва, кога нова дреха облече или когато цъфнат цветята саморасляци в градината, а още по-малко, когато се видеше в огледалото. Не бе чела Плиний, но щом застанеше пред огледалото, виждаше себе си в очите на другите и това още по-малко я въодушевяваше.
Без да се спира, тя разпали огъня и продължи да излита навън и да влита във вратата. В по-младите години Куче влачи й казваше: „Няма защо да влетяваш и да излетяваш от къщата, като че някой ти е турил жежко яйце в гащите!“, но тя тогава не си взе бележка и той се отказа да й прави повече бележки, в смисъл да не излетява и да не влетява в къщата, гонена по споменатия по-горе образен начин.
Стопанинът свикна с тая работа, чакаше спокойно, докато нажеженото яйце изстине, и за да не се чувствува сам, гледаше гъвкавия пушек над комина на къщата, все едно че гледа добродушно животно и общува с него по начин, известен само на двамата. Пушекът постоя изправен известно време, едва спазваше равновесието, сетне бавно се наклони на една страна и все така наклонен се запъти към гората. „Като йероглиф върви, мааму стара! — рече си човекът. — Досущ като ония пилета на доктора!“
Мисълта на Куче влачи тръгна към гората заедно с пушека, отиде там, избра си едно хубаво дръвце и се върна в двора. Куче влачи взе брадва с къса дръжка, седна на дръвника и почна да точи брадвата с тристенна пила. Дръжката на пилата бе от какалашка, но за да не убива ръката и да не прави мазоли, стопанинът бе увил какалашката с памучен парцал. Той точеше, попоглеждаше от време на време към вратата, там продължаваше да влита и да излита, развявайки дългите си сколуфи, неговата женица, без никаква следа от умора; напомняше донякъде механическа играчка.
Куче влачи точеше, опитваше с палец острието на брадвата и говореше:
„Влетява си, значи, тя и излетява, попиля добитъка и глей го добитъка, навря се в бъзака, значи; не смее да излезе, само носовете му се показват оттам. О, боже, прочие!“ (Не зная какво искаше да изрази Куче влачи с това „О, боже, прочие!“, но понеже това възклицание се изтръгна от устата му, съм длъжен да го спомена.)
„Вампири, вампири — рече той и погледна пушека над къщата си; пушекът продължаваше да се измъква на пръсти от комина, превръщаше се на йероглиф и все така на пръсти отиваше към гората — болест него не го хваща, болестта сега е по добитъка. Болест много, ние с доктора двама. Шап като пожар, не може да се насмогне. Само със санитарни бариери, вика докторът, и почваме ние, значи, със санитарни бариери. Но само шап ли е! Тук крава глътнала желязо, там прасе боледува и кашли, кокошки ги налегнала пипката, кучетата, и те много почнаха да боледуват. Докторът с две ръце, и моите ръце две, та четири! Може ли с четири ръце всичко да се оправи? Може, казва докторът, но денонощно!… Да, денонощно. Дай магнит на еди-коя си крава, казва докторът, и аз отивам, та давам магнит на кравата, магнитът преспива една нощ у нея, после с доктора режем, изваждаме магнита, а магнитът облепен като таралеж с желязо — пирони, телове, всякакви парчетии. Дааа! Старо желязо, ръждясало. А то знае само да влетява и да излетява от къщата и като излетява и влетява — фучи! А ти стоиш по средата като магнит в кравешки корем и цялата ръжда, значи, се полепва по тебе! То обаче следователно, дето вика докторът, знае само да влетява и да излетява като йероглиф. А това, че целият добитък е обърнал очи към тебе, никак не го интересува. Добитъкът не е човек, не може да ти каже къде го боли, ти сам требе да му откриеш болката, като го погледнеш в очите. Всичко е написано в очите на животното. В очите на човека нищо не е написано.“
„Нищо не е написано“ — рече той и погледна към къщата. Добре, че беше далеко от мършавата жена, защото, ако я беше погледнал в очите, щеше да се стопи от светкавиците й — тя мяташе светкавици във всички посоки и къщата всеки миг можеше да се възпламени.
Не се възпламени обаче, само пушек продължи да се измъква на пръсти от комина й, накланяше се към гората и мамеше към гората Куче влачи.
„Сега, сега — рече той, опитвайки с пръст острието на брадвата. — Тя нека да си влетява тука и да си излетява, те тия монголоиди, ако не влетяват и не излетяват, ще станат вампири. Те и без това са си вампири, ония искат да ни плашат с вампири и с хипотези, а не знаят, че всяка нощ ние спиме с вампири и с хипотези. (Тук той имаше пред вид пощенския служител.) И Крум Иванов спи с вампир, само че на него вампира му дебел. Всеки с късмета си!“ — рече Куче влачи, спомняйки си наполовина из-сипаната пред очите му пазва, докато туряше сглабите на счупения крак на овцата.
Не можа да се сдобие с дебела жена и кога ляга всяка вечер и се опира в мършавия гръб на жена си, усеща всеки неин кокал поотделно.
„Да, ама мойта не пъшка!“ — усмихна се на себе си Куче влачи, доволен, че удостои с тази похвала жена си.
Стана от дръвника, свирна на кучето и двамата — човек и куче — тръгнаха към гората.
По това време на прага на къщата пак се появи мършавата жена, пъхна ръце под престилката си (ръцете й едва се побраха под престилката), попогледна подир човека и подскачащото около него куче и бледо подобие на усмивка премина по лицето й. „Проклет е, господ да го убие! — помисли си жената. — Ама си е мой!“
Като остана доволна, че удостои с тази похвала мъжа си, тя запретна ръкави и се залови да си гледа спокойно работата. Ни следа нямаше вече от онази механическа играчка, дето ту влетяваше, ту излетяваше от къщата, призовавайки всичките християнски и езически богове на помощ, ами жената съвсем спокойно влизаше в къщата или излизаше, слизайки едно стъпало, примамваше кокошките и с широк размах им хвърляше царевица. Е, и попоглеждаше, разбира се, към Куче влачи и кучето — те съвсем се бяха смалили.
