Конете постояха, трепнаха с уши и тръгнаха с празния файтон към битовото ханче. Чухалчето, дочуло тропота на копита и шини по пътя, почна да подвиква от тъмнината: „Чух, чуух!“
Конете стигнаха до ханчето, побутнаха с муцуна вратата и видяха, че вътре в празното ханче седи нищожният човечец, кажи го нула човек, мили мой читателю, наречен от своите приятели Куче влачи. Куче влачи стискаше в ръката си обещания хмел, набран от тревясалата могилка на воденичаря Рабиша, а другата му ръка бе отпусната и висеше край стола като отсечена. Кога човечецът видя, че вратата се отвори и две конски глави се показаха в празната рамка, той положи върху масата китката с хмел и рече на себе си: „Старци берат хмел!“ Погледна към готварницата и повика: „Управителю, управителю, къде ти е мастиката?“ По лицето му пробяга тръпка, ей сега върху него щеше да се оформи сиглата на някаква мисъл, но сиглата се стопи, тръпката изгасна и лицето на Куче влачи също посивя и изгасна. Това бе най-безизразното лице, каквото човек може да види през живота си! Конете постояха пред отворената врата, главите им бяха почнали да клюмат надолу, когато се чу внезапен и силен смях в ханчето. Добичетата се изправиха и тръснаха глави. От тръскането пиринчените звънчета зазвъняха върху шиите им. Смееше се Куче влачи с широта и размах, просто човек да не подозира, че подобен дребосък и нула човек може да се смее с такъв размах.
Смехът му обаче не трая дълго, защото бе прекъснат от остър железен звук. Вратата откъм готварницата се разтвори, скърцайки с пантите си, в желязното скърцане се долавяше и някаква човешка закана, сякаш тя потриваше ръце и питаше. „Аааа, хванах ли те!… Е!“ — рече внезапно вратата и млъкна.
Куче влачи не посмя да се обърне към вратата, той гледаше вторачено конете пред себе си. Конете също гледаха вторачено, но не към Куче влачи, а към зейналата зад него врата на готварницата. Куче влачи разбираше очите на животните, той умееше да надниква в тях и да разчита всичко написано там. Не зная в тоя миг човекът какво четеше в очите на конете, та седеше тъй неподвижно на масата пред дъхавия хмел; във всеки случай това, което бе видял, го озадачи до крайна степен.
По това време електрическото осветление в ханчето изгасна, стана тъмно като в рог и Куче влачи чу шум на вода по улеите. Водата удари върху водното колело с цялата си могъща сила, ханчето се разтърси в мрака, оживя, декоративните воденични камъни се завъртяха, извадени неочаквано от своята статичност, раздвижиха своите каменни челюсти, кречеталата понесоха върху тях дървенията си и затракаха неохотно и сънено. Изпод воденичните камъни в тъмнината във всички посоки полетяха искри, човекът седеше неподвижно в тъмното и усещаше как цялото ханче вибрира, разтърсвано от могъщата сила на водата. Навън в тъмнината свиреха крила и някой пищеше: „Жив! Жииииив!“
Изниква един естествен въпрос пред читателя — кой е четвъртият дух?… Четвъртият дух бе същият този незначителен, плах, голобрад, потен човечец, с очи като разграден двор, с две плашливи бръчки върху малокалибреното си чело, задръстено с малокалибрена мисъл, същият този нищожен човечец, кажи го нула човек, мили мой читателю, наричан от всички с прозвището Куче влачи, който бе рекъл през деня на кучето си: „Тъй ще се търкаляме ние през тоя живот, като
Информация за текста
© 1980 Йордан Радичков
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008
Публикация
Йордан Радичков. Спомени за коне. Новели
Редактор Добромир Тонев
Художници Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Художествен редактор Веселин Христов
Технически редактор Любен Петров
Коректори Тотка Вълевска, Елена Куртева
Дадена за набор на 7. IV. 1980 г.
Излязла от печат на 30. VIII. 1980 г.
Издателски № 1610. Формат 84/108/32. Тираж 80 200
Печатни коли 15. Издателски коли 12,60. УИК 13,24. Цена 1,91
Код 07 9536272311 5605-182-80
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980
Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София
с/о Jusautor, Plovdiv
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8254]
Последна редакция: 2008-06-21 10:00:00
1
Меланхолия. Според синонимния речник — тъга, скръб, печал, затъженост, униние, угнетение, песимизъм, мрачно настроение, депресия, потиснатост, потиснат дух.
2
Относно птичия йероглиф, видян от ветеринаря, искам да отбележа тука, че подобно загадъчно явление е било наблюдавано в селцето някъде около 1960 година и че съм се помъчил да го опиша в новелата „Заяко“. В случая се касае за ято пъстри кълвачи, наричани в целия северозапад чак до село Старопатица клюводръвци. Ето прочие и самото описание.
„Клюводръвците, клюводръвците! — извика Заяко и посочи с ръка към небето. — Гледайте ги какво правят!“ Слънцето беше залязло, птиците се бяха вдигнали високо в небето, изглеждаха огнени и нереални, защото високо горе още грееха лъчи и ги осветляваха с последната бакърена светлина на деня. Цветният облак се свиваше и разпускаше, изтегляше се като черта, после чертата огъваше двата си края, за да се съединят, и образуваше огнен кръг. Едва станал кръгът, няколко птици се откъсваха от него, кръгът се превръщаше на буква, на число, на препинателен знак, добиваше внезапно формата на сърп или се вклиняваше в бледнеещото небе, напомнящ веригата на жерави. Всичко това птиците вършеха безшумно, високо в небето, видими за всички. И Велика гледаше нагоре към небето, без да забележи, че две свраки стояха на оградата и се ослушваха да доловят дали няма да произнесе нещо на глас — а тя много работи произнесе на глас, предимно възклицателни; и Суса Тинина гледаше нагоре, обърнала към небето черните си сколуфи; и всички птици стоеха спешени върху земята или върху дърветата, нито една птица не се виждаше да прехвърка над селището освен клюводръвците. А клюводръвците, сякаш усетили, че цялото селце ги наблюдава, все повече и повече ускоряваха своята пъстра игра и все повече и по-причудливи ставаха фигурите, които рисуваха. Азбука ли беше това, тайнствени знаци ли, или птича игра? Може би посредством тази игра в залеза на слънцето те съобщаваха някому нещо, известно само на тях?… Различни бяха тълкуванията, всеки сам за себе си се мъчеше да отгатне какво чертаят и рисуват птиците в небето. Жените смятаха, че това е работа на тенеца — т.е. вампира, — дето през нощта се опита да отнесе кюнците. Суса Тинина се молеше дано не връхлетят върху коша за кукуруз и да отнесат обесената на него
