метал е погълнал бикът, защото пъхнатият магнит бе обрал две шепи метал от стомаха на животното. „Ей!“ — рекох им тихо. Те се стреснаха, обърнаха се и видяха, че са изоставили всички въжета и ако някой държеше нещо, държеше го само символично. Бикът също почувствува свободата си, но я почувствува късно… Нещо подобно ме обзе и там, на ханчето, и този страх като че ли накара сетивата ми да заработят по-бързо и изостри вниманието ми.
Тълпа пешаци мина по пътя, всички до един носеха дълги прътове, увенчани в края със сини йероглифи. От тълпата изтича човек, поби своя прът с йероглифа до помпата, хвана дръжката и почна да цигука. Той пи вода, сетне измъкна пръта и като го стискаше в ръка, припна през окосената ливада да догони групата. Платнените йероглифи дълго се поклащаха над главите на тълпата. Преди още да са изчезнали съвсем зад дърветата, куцият ханджия успя да изчисти своята риба и взе да я плакне в тепсията. През това време в градината се бе появил още един ханджия, стоеше с кошница посред турското цвекье. Човекът постоя, постоя, обърна се и закуца през градината. Тук и там той се навеждаше, откъсваше пиперка или домат и ги туряше в кошницата. Другият куц продължаваше да плакне рибата.
Те бяха като двойници, само че единият куцаше с левия, а другият с десния крак. Този с рибата бе монголоид. До градината беше далеко, не можех да виждам добре лицето на оня с кошницата. Монголоидът влезе в кухнята, чу се дрънчене на съдове, подир малко зацвъртя мазнина, до нас достигна миризмата на пържена риба. В градината ханджията продължаваше да бере пиперки, по едно време се изстъпи и извика, обърнат към планината: „Ео! Ео! Ео!“ Ехото бързо отговори на виковете му, щом ехото се стопи, чу се отдалеко човешки глас: „Оп! Оп!“ и „Ео!“ — извика отново човекът, обърна се и тръгна към ханчето. Беше нашият ханджия. Разпали огън зад ханчето и взе да събира пиперки за печене.
Мек здрач ни обгръщаше постепенно, заедно с него ни обгръщаше и униние. По пътя се появиха фенери, отдалеко мъждукаха като светулки. Носеше се глуха гълчава „Ще отида да спра тая тълпа — казах на нашите — и ще я попитам откъде се е взела!“ Моите хора ме изгледаха, без нищо да ми кажат. Тълпата приближаваше, фенерите едрееха. Това бяха фенери, изрязани от тикви, вътре в тях имаше запалени свещи. Тълпата се носеше като лавина, пътят бе тесен за нея, едва я побираше. Вече се канех да стана и да тръгна към тълпата, когато вратата зад нас изскърца и на вратата се появи с блюдо димяща риба куцащият монголоид. Сетрето му бе разкопчано, изпод сетрето се подаваше риза с голям жълт йероглиф. Всички до един се изправихме около масата.
„Ео!“ — извика монголоидът, загледан в тълпата с фенерите. От тълпата му отговориха и една група мъже с бели наметала се отдели от пътя, нагази в ливадата и тръгна право към нас. Всичките бяха бонзи, с обръснати глави и всеки бонза имаше отпред на наметалото си по един голям йероглиф. „Ео! Ео!“ — викаха бонзите, идеха към нас и все по-ярко се открояваха в здрача. Зад тях се поклащаха тиквените фенери и мъждукаха вяло в здрачината. Бонзите се изкачиха пъргаво на верандата, избутаха ни към стената и тогава видях едного от нашите как започна да прави странни гримаси, удари се е две ръце по бедрата и тръгна решително към един млад бонз.
„Желязко — извика изведнъж нашият човек. — Откога се покитайчи, Желязко!“ Бонзата, когото нарекоха Желязко, си проби път, разтвори ръце, двамата с нашия се прегърнаха и бонзата рече: „Снимаме филм!“
Двамата взеха да се тупат по плещите и по раменете, а на вратата се показа нашият куцащ ханджия със своите печени пиперки и се похвали: „И моят брат се снима на кино! Кажи-речи, то цялото село Старопатица се снима на кино!“
Куцащият монголоид бе негов брат близнак.
Като тъпчеха около нас и се подпираха на куцащите си крака, близнаците почнаха да разтребват масите и да нареждат мезета, защото „монголоидите“ не бяха никак стиснати, според ханджията изпивали всяка вечер надниците си, а в киното се снимали само заради едната слава…
По-късно попитах ханджията защо викаше от градината „Ео!“ и кому викаше. „Сватанак имам — рече ми той, — пасе кози в гората и му требеше да клъцне едно дръвце, ама не знаеше кога горският ще мине оттука и да е минал. Извиках, да му се обадя, че горският отдавна е минал и че може вече да клъцне дръвцето.“ Попитах го кога е минал горският и той ми каза, че един от тримата, прегазили реката с кокилите, бил горският; той също се снимал във филма. Спомних си за тримата с кокилите и се поинтересувах защо, след като бяха боси, трябваше да минават реката с кокили. „Защото — рече ханжията — реката е пълна с натрошено стъкло. Бракониери хвърлят в реката бутилки с негасена вар да избиват рибата и от тия бутилки в реката има повече натрошено стъкло, отколкото чакъл.“
Докторът проточи едно: Дааа, плюс-минус безкрайност, приятели! — обърна се, та погледна право в очите на Куче влачи, сякаш искаше да надникне вътре в тях, за да види има ли нещо скрито и дали изобщо има нещо. Да се надникне в детските и доверчиви очи на Куче влачи бе съвсем лесно, особено за един ветеринар, превъзхождащ във всяко едно отношение помощника си. Ветеринарят видя, че вътре светлееше любопитство, погледна снабдителя — очите му бяха сънени, безцветни и посивели, те хвърляха сивкав оттенък върху цялото му надупчено лице и сплескания увиснал нос; после погледът му се плъзна по лицето на пощенския служител. Каза му: „За съжаление сред монголоидите нямаше пощенец!“ Усмихна се, разчеса бакърените си бакенбарди и отново се вторачи в очите на Куче влачи.
Очите на помощника му бяха като разграден двор — можеш да влезеш в него, откъдето си искаш, и да излезеш, откъдето си искаш, бяха нещо като плюс-минус безкрайност. А защо ветеринарят гледаше така вторачено или изпитателно Куче влачи, това читателят ще разбере в следващата глава за духовете. Ветеринарят продължи да го гледа и попита има ли нещо неясно в историята с монголоидите. Куче влачи помисли, попремига чевръсто, сякаш се мъчеше с клепачите си да сплеска и оформи някаква своя идея, и щом сметна, че идеята му (или мисълта) е вече оформена, попита: „Само не разбрах, докторе, дали козарят, сватанак на оня куция от Рабиша, е успял да клъцне дръвцето от гората, или не е могъл да го клъцне?“
КУЧЕ ВЛАЧИ
Докторът не можа да отговори удовлетворително на запитването на Куче влачи относно клъцването на дръвцето. Мъжете уточниха още веднъж облога, разбраха се по кое време ще се срещнат в ханчето, за да получат от Куче влачи въпросния хмел от гроба на воденичаря Рабиша, пиха още по чаша, наеха файтона с унилия файтонджия от Старопатица и заминаха за селото. Куче влачи смяташе, че козарят е успял да клъцне дръвцето, щото — викаше той, — кога чичо хвърли око на дръвце, няма начин, значи, да не го клъцне, та ако ще с пушка да вардиш! А в тоя филм — отбеляза човекът — ние не сме се снимали, ние се снимахме по-лани в един друг филм, всички ни бяха облекли като черкези с мустаци, ама от пустата жега, мустаците ни се разлепиха.
В селото четиримата мъже се разделиха. Ние ще оставим ветеринаря, снабдителя и пощенеца с неговата пълна пощенска униформа и с неговите хипотези, за да тръгнем по петите на Куче влачи.
Смятах, че човечецът, щом се прибере в своята къща, ще се запретне да измисли някаква хитрост, за да може да надхитри тримата си спътници, и дори ми мина през ума, че ще отиде още по видело да набере хмел от гробищата. Той обаче нито седна да измисля хитрости, нито отиде да набере хмел по видело, защото сума работа го чакаше. Ловното куче на негов съсед бе окучило три кученца, обещаваше да отсече опашките на кученцата, за да гонят по-хубаво, и преди още да е влязъл в двора си, съседът го отби да свършат обещаната работа. Подир това на него налетя дебела жена, пъшкаше като парен локомотив и с думите: Ти баща, ти майка! — го отби да направи протеза на една пуста овца, че си претрошила пусти преден крак. Куче влачи отиде, направи от дървени дъсчици едно съоръжение, наричано
Жената държеше животното да не мърда, пъшкаше и бе изсипала половината си пазва пред доверчивите очи на Куче влачи. По същия начин тя го възнагради и когато се наведе да му полива вода, за да измие ръцете си. Куче влачи изми ръцете си, надникна още веднъж в голямата пазва на пъшкащата жена и пред вратницата на своя двор видя, че стои другоселец с коза. Другоселецът идваше от Старопатица, бе вързал козата с въженце, козата стоеше до него и от време на време замахваше с глава, сякаш се заканваше да удари с глава стопанина си. Беше кротка саанска коза, стопанинът се оплака, че от няколко дни почнала да замахва с глава, изглежда, нещо й е влязло в главата. „На тебе ти е влязло нещо в главата!“ — рече му Куче влачи, хвана едното ухо на козата, изтръгна надут кърлеж от него и го хвърли в тревата. „Затова замахва“ — каза той на стопанина, а стопанинът си поведе козата по улицата, клатеше
