материя и нерядко може да се види как такава коза тича по улицата захапала риза, а подире й тича жена с надеждата, че ще отърве ризата. Нашата коза изяде панталона на баща ми, и на мене риза изяде; докато да се обърнеш, тя изяжда ризата като вестник. Обаче въпреки вредата млякото й лекува туберкулоза, затова народът я държи, като внимава да не се развъжда много. Помня, че една година стадо кози от любопитство влезе в общината и изяде емляч-ните регистри, щото тя и регистър яде. Нали я помниш тая работа?“ — попита Куче влачи пощенския служител и служителят рече:
„Така беше. Те освен емлячните регистри изядоха и църковните календари с царското семейство. Църковните календари бяха свити на тръба, предстоеше да се продават на населението, те обаче се качили на рафта отгоре, търкулнали тръбата и когато общинските служители идват, виждат, че от царското семейство не е останало нищо, проста коза, нали, а виждате пред каква хипотеза те изправя!“
Снабдителят на „Родопа“, за да не мълчи през цялото време, реши и той да се намеси, като каза, че тия кози „Родопа“ не ги изкупува, а Куче влачи додаде: „Тая коза пред нищо не се спира. Ако речеш да я накажеш с глад, изяжда ти козарника. Има една порода сръбска свиня, тя цепи със зъби кочините. Ето по тоя начин и тая коза действува, ако я оставиш гладна в козарника. Обаче лекува. Напоследък, докторе, няколко случая имам да ма подпитват дали е вярно, че и рак лекува. Ти, казват, втора година ходиш с доктора и си му пръв помощник, не може да не знаеш дали млякото на тая коза лекува рак, а аз им казвам, че ние ходиме по животинските болести, а те казват: нищо, че ходите между животните, той, докторът, не може да не знае и ти не е лошо да го подпиташ за тая работа, щото ракът може да излезе животинска болест, прехвърлена върху човека. Пък аз викам: А че как така ще го подпитам! Той е човек такъв, че ако има нещо, веднага ще ми го каже, без да го подпитвам. Но ние нали сме си народ прост, каквото и да му кажеш на прост народ, той пак ще ти каже: А бе ти за всеки случай подпитай! Как да подпитам сега, докторе!“
Куче влачи погледна с чистите, по детски любопитни очи пощенския служител в пълна бойна униформа, после погледна снабдителя и най-после се спря на ветеринарния, ама не посмя да го погледне в очите, а погледна високото му благородно чело. Като се задържа известно време върху челото, Куче влачи плъзна леко погледа си надолу. Ветеринарят го гледаше вторачено в очите. Тоя поглед му беше познат, по същия начин докторът се вглеждаше в очите на болно животно. Каза му:
— Добре!… Щом познавате тази порода кози, излишно е да ви описвам козата, теглена с голямо усилие от бабичката. Повечето от времето тя вървеше гърбом по пътя, бе обърната с лице към козата, теглеше с всички сили въжето и пристъпваше заднишком. Вярно е, че козата бе опърничава, ама изглежда, че и бабата бе опърничава жена. Когато баба и коза се изравниха с ханчето, връвта внезапно се скъса, козата изведнъж тръгна спокойно по пътя, тръскайки огромната си глава, без обаче да спира да врещи злобно и заканително. Бабичката се завъртя на пета, замахна с остатъка от въжето и тъй силно удари животното по цялата дължина на гърба, че се чу плясък като от изстрел. Козата почна да се смее ехидно, бабата подрипна със смайваща за годините си пъргавина и стовари още веднъж остатъка от въжето върху гърба на животното. Вместо ехиден смях по пътя се разнесе истерично врещене. „Бре, бре!“ — почнаха да викат нашите и да се смеят.
Бабата, изглежда, че чак сега ни забеляза, обърна се към нас и тогава ние всички видяхме едно безкрайно старо лице, пожълтяло от старост, застинало в своята възраст. Това лице имаше остро изпъкнали скули и се загрозяваше от две монголоидни очи. Старата жена не отрони нито дума и втори път не се обърна да ни погледне. Козата бе спряла да врещи, бабата вървеше подире й, намотаваше остатъка от въжето и ние всички гледахме подир жена и коза, как се отдалечават в мълчание. „Казах ли ви? — обади се един от нашите. — Ето че първият монголоид се появи! Нищо чудно край огньовете горе в соватите да са насядали вече монголоиди и заедно с нашите пастири да варят мляко. И дори ми се струва, че самите те са напалили тия огньове, нашите пастири палят огън чак на свечеряване…“
Горе в соватите наистина се виждаха синкави пушеци, тънки, едва доловими върху синьото небе; те бяха тъй прозрачни, нежни и едва загатнати, като че загатнати от четката на китайски художник. За да ни успокои, хаджията прошумя подобно гущер по страниците на своята изпокъсана книжка и каза: „Всъщност то това го пише във вечния календар!“
Появата на един монголоид по пътя все още нищо не значи, скъпи приятели, и в тоя смисъл ние всички се разбъбрахме. Ханджията не познаваше старата жена с козата, но това нямаше никакво значение. Сметнахме, че старостта просто се е пошегувала с това лице, изостряйки скулите му и придърпвайки очите встрани. Всички решихме, че появата на бабичката е случайност, и се съгласихме, че ако предположението излезе вярно, то това ще се разбере съвсем скоро поради близостта на ханчето с пътя. И по най-пустия път минават хора, а пътят край това ханче не е от най-пустите.
Не чакахме дълго. Зададоха се мъж, жена и момиче. Ние все още гадаехме дали са монголоиди, или не, когато мъжът и жената ни поздравиха на чист български език и изпод забрадката ни се усмихна широко славянско лице с руси сколуфи. Ханджията прибра вечния си календар и като крачеше широко с единия крак, а с другия крак се подпираше, отиде с една кошница зад ханчето да набере зеленчук. Той мърмореше нещо под нова си, но не му се разбираше дали на нас говори, или говори на себе си.
Ханджията едва бе нагазил в зеленчуковата градина, когато от другата страна на реката се появиха двамина селяни със сламени шапки, нарамили нови кокили. Дървото тъй много светлееше, сякаш кокилите току-що бяха отсечени и издялани в гората. Бяха високи кокили, предвидени за дълбока вода. Като стигнаха до водата, двамата мъже запретнаха крачолите си и макар че бяха боси, не поискаха да прегазят топлата река, ами се качиха на кокилите и тръгнаха тромаво с тях, опипвайки внимателно дъното. На отсамния бряг двамината оставиха кокилите върху тревата, почнаха да се плискат шумно с вода, а през туй време от другата страна се появи трети човек, също със сламена шапка. Той подсвирна на миещите се в реката, един от тях отиде при кокилите и му прехвърли чифт от тях през реката. Третият човек по подобие на другите двама бе също бос, наведе се, та запретна и той крачолите на панталона си, както това бяха направили и онези, плю на ръцете си и подир няколко опита най-после успя да се качи върху високите кокили. Той се крепеше трудно върху тях, едва спазваше равновесие, залиташе ту встрани, ту напред или ситнеше заднишком, но лека-полека се добра до водата и все така залитайки и с криволичене, успя най-после да се добере до двамата мъже.
Човекът рипна от кокилите, седна на брега да запуши, а ония двамата се поизмиха, единият от тях извади кърпа от джоба си, поизбърса се с нея и я привърза около врата си. Като свършиха работата си край реката, първите двама нарамиха кокилите и тръгнаха покрай зеленчуковата градина, а третият човек тръгна през средата на градината, откъсна си турско цвекье, и го забоде над ухото. Там някъде, в купчината турско цвекье, той хвърли остатъка от цигарата си и помня, че дълго след като мъжете отминаха, тя продължи да дими и да чертае сини криволици върху жълтия фон на цветята. Изравнявайки се с ханчето, тримата мъже се обърнаха, та ни погледнаха с очи, пълни с безразличие.
Ако кажа, че и ние погледнахме на тях с безразличие, няма да е истина. Нещо повече, ние всичките вторачихме в тях и след като бяха отминали, поклащайки новите кокили, продължихме да се взираме вторачено в гърбовете им. Защото и тримата мъже, драги приятели, се оказаха монголоиди. Те отдавна бяха излезли на пътя, смаляваха се и вече се скриваха зад завоя, а ние още продължавахме да се взираме в тях. Никой от нашите не се обади и никой никого не погледна, всеки бе погълнат от своите догадки.
Плясък на вода ни накара да се обърнеме назад към реката. Очаквах да зърна там нови сламени шапки и още кокили, но, слава богу, нищо подобно нямаше край реката; само нашият куцащ ханджия замяташе серкмето, нагазил до колене във водата.
Отдъхнах си.
Жегата постепенно стихваше, сенките на дърветата се удължаваха, купите сено в ливадите около ханчето също удължиха сенките си, но жетварите, скрити в околиите кичести круши, продължаваха да стържат неистово. Трополенето на железни шини се зачу по пътя, конски звънчета звъннаха, сред тях се прокрадна пръхтене на добичета. Всички зачакахме да видим какво ще се покаже по пътя. Не чакахме дълго, по пътя се показаха два коня, впрегнати във файтон. Файтонджията бе седнал ребром, разказваше нещо на пътниците зад себе си и непрекъснато сочеше с камшика към соватите от южната страна на ханчето, където продължаваше да се извива едва доловимият пушек от невидими огньове. Сред зелените совати пъстрееха стада добитък. „Че това е файтонът на лесничейството — обади се един от нашите, — познавам левия кон, звездочелия. Да, на лесничейството е, на лесничейството!“ — въодушеви се човекът и се размърда върху стола си, по останалите му казаха да мълчи, защото всички видяхме, че пътниците във файтона не бяха
