По ръста на гуглите файтонджията определи кой е пощенецът — той бе дребен — и кой снабдителят: неговата гугла стърчеше две педи над гуглите на другите двама. Качиха се във файтона и щом излязоха от селото, възвиха веднага по черен коларски път. Пътят водеше право към гробищата. Колелата се търкаляха меко в прахта, копитата на конете едва се чуваха, сякаш коне и файтон вървяха на пръсти из тъмнината и внимаваха да не вдигат шум. Гуглите се поклащаха равномерно във файтона, кой път унилият файтонджия се обръщаше назад — виждаше високата гугла на снабдителя, седнал гърбом към него, и по-ниските — на ветеринаря и на пощенеца седнали с лице към него. Кръгли дупки зееха върху гуглите. Откъм полето се чуваха нечии подвиквания, жабешко квакане, чухалче се заканваше някому: „Чух, чууух!“
Вечерта бе звездна и топла.
„Хубаво е, че няма месечина — забеляза по едно време ветеринарят. — Времето е само за духове!“ Снабдителят се размърда, извади плоско шише с ракия, покани ветеринаря да пие, шишето обиколи всички, два пъти стигна до унилия файтонджия и се върна отново при ветеринаря.
„От тая пуста скука — рече човекът — във всякаква глупост участвам! Не помня глупост, в която да не съм взел участие, стига това да ме развеселява. Дано на Куче влачи не му се пукне сърцето от страх!“ Пощенецът се обади: „Много ще има да драска горкият из трънаците. Нямате си представа какъв гъсталак е в тия гробища. Нощем то е същинска хипотеза.“ Снабдителят заръмжа изпод гуглата — смееше се с дрезгавия си глас. Ветеринарят отпи от плоското стъкло и го пусна да върви от ръка на ръка.
Тъй файтонът с тримата пътници и унилия файтонджия продължи да върви на пръсти по меката прах на пътя. Плоското стъкло бе изпразнено, край пътя се появи кичеста крушка, ветеринарят каза на файтонджията да спре при крушата и да ги чака. Те слязоха и тръгнаха към тъмнеещите в звездната нощ гробища. Файтонджията гледа подир тях, докато се стопиха в тъмнината; колкото повече се отдалечаваха, толкова повече приличаха на нощни духове и, пази боже, ако не знаеш, че са преоблечени човеци, то наистина могат да те изплашат. Файтонджията отби конете от пътя и обърна файтона обратно. Беше човек, свикнал да чака, подпря главата си на една длан и се унесе в дрямка.
Духовете (нека оттук нататък и ние ги наричаме така) продължиха да вървят наредени в индийска нишка. Най-отпред вървеше ветеринарят, последен бе огромният силует на снабдителя на „Родопа“. Разбраха се повече да не разговарят помежду си, да вървят при пълна тишина и по възможност да стъпват леко. На няколко пъти ветеринарят се спираше, другите два духа го доближаваха и шепнейки си тихо, се съветваха в коя посока да вървят. Тъй навлязоха в гробищата, една тясна пътека ги пое и ги поведе на зиг- заг помежду гъстака.
Ако човек можеше да ги зърне в тоя миг как се поклащаха, то уверявам ви, че дъхът му би спрял, защото тримата бяха досущ духове, излезли от тъмните гробове да повитаят в звездната нощ, докато петлите от селото пропеят и ги натикат с кънтящите си гласове отново в земята. Чухалчето от полето продължаваше да се обажда на равни интервали: „Чух, чууух!“
Преди да се развият следващите по-нататък събития, мога да кажа, че колкото и несуеверни да бяха тримата мъже с белите наметала и с гуглите, то след навлизането в гробищата у всекиго премина лека тръпка. Човек по природа си е малко мистичен и всеки носи у себе си мистика и суеверия поне колкото едно просено зърно. Привечер тримата седяха при шивача, шивачът тропосваше на едро с машината гуглите им, те отпиваха от плоското шише, смееха се до сълзи и си представяха как Куче влачи драска през трънака. Но тук неподозираното просено зрънце трепна у всекиго, набъбна, уголеми се и ако загуглените мъже не се изплашиха, то във всеки случай почувствуваха някакви неприятни тръпки, а в устата си пощенският служител усети блудкав вкус.
Така, криволичейки, гуглите повървяха известно време. На едно място ветеринарят се спря, защото пътеката се раздвояваше — едната й половина възвиваше почти под прав ъгъл, другата половина вървеше съвсем полегато сред къпини и дива шипка. Ветеринарят се обърна назад, за да попита шепнешком дали да вървят наляво, или да свият по дясната пътека, защото не знаеше в коя посока е точно могилата на воденичаря Рабиша. Той дори отвори уста да попита пощенския служител, но устата му остана отворена, долната му челюст увисна. Ушите му писнаха, човекът се вторачи в застаналите зад него духове. Дали е изтръпнал, не зная, но зная, че той не можа да произнесе дори една сричка, като че някой бе замахнал изневиделица и му бе нанесъл зашеметяващ удар.
Няколко мига по-късно всички изпаднаха в подобно вцепенение и кой къде се бе спрял, замръзна на мястото си.
Споменахме по-горе, че на няколко пъти ветеринарят се бе обръщал назад да види следват ли го останалите две гугли.
Щом пътеката се разклони, той се обърна отново назад и остана безкрайно слисан. Ако до този момент подире му бяха вървели безшумно два духа, то ветеринарят сега видя, че духовете зад него бяха три.
Миг по-късно това бе забелязано и от пощенския служител, той винаги, щом погледнеше пред себе си, виждаше гуглата на ветеринаря, а сега изпадна в пълно слисване, защото откри, че пред него стоят два духа. Едва-едва обърна главата си назад да види дали случайно снабдителят не го е изпреварил и не е застанал между него и ветеринаря, но снабдителят си бе там, поклащаше си гуглата и мърдаше беззвучно устата си — изглежда, броеше нещо наум.
Но ето че и той спря да брои наум и застана слисан сред храстите. Снабдителят последен откри, че пред него стоят три духа.
Никой не можеше да каже кога, как и откъде се е появил четвъртият дух, той сякаш бе изникнал внезапно от земята и се бе включил в тяхната индийска нишка, затова и те така внезапно го откриха. Никой нямаше кураж да попита: „Кой си ти?“
Пълна тишина витаеше в гробищата, всеки поотделно чуваше как кръвта бие в ушите му. От вцепенението и от оглупяването можеше да ги извади само крясъкът на кукумявка. Тя не закъсня да се обади, викът й бе истеричен, протяжен, пълен със страховити недомлъвки.
В същия този миг в съзнанието на ветеринаря блесна рижа светкавица, той тутакси си спомни рижата големоглава коза преди години, водена от бабичката по пътя, книжния дракон, монголоидите и странния йероглиф, рисуван от птиците върху небето. В крясъка на кукумявката, също както и при козата, имаше нещо дяволско, нещо неестествено, необикновено, пълно с фалш и предвзетост, с измама и тайнственост, почти свръхестествено. Птицата още веднъж се обади, сякаш проверяваше дали все още нервите на тримата човеци издържат гробищната напрегнатост, доведе ги до пълно вцепенение или ако трябва да се изразим с думите на ветеринаря, те оглупяха тотално, изпаднаха в състояние на
При втория вик всички подрипнаха високо от земята и се понесоха най-реалистично, като вятър, през гробищата към четирите посоки на света.
„Уууу!“ — извика подире им кукумявката и почна да се смее зловещо.
Ако стадо свирепи глигани бяха преминали през гробищата, нямаше да произведат толкова голям шум, какъвто произведоха летящите полегато духове. Те почти едновременно излязоха от гъстака, летейки право към файтона, почти едновременно се качиха и седнаха притиснати един до друг в пълно мълчание.
Смайването им бе пълно, защото появилият се неочаквано дух не пропадна между гробовете, ами седеше и той между трите гугли, насищайки атмосферата с мистика. Файтонджията, изваден от дрямката, шибна конете с камшика и коне и файтон се понесоха на пръсти по меката пепел на пътя, сякаш се бояха да не развалят магията. Четирите духа седяха във файтона зад него, неподвижни като пънове и също тъй мълчаливи. Само белите им гугли се поклащаха.
Когато коларският път излезе на асфалтираното шосе, унилият файтонджия от Старопатица погледна през рамото си и попита в коя посока да кара. Никой зад него не се обади, човекът се обърна още повече назад, за втори път попита наляво или надясно да кара, но пак не получи никакъв отговор.
Той се вторачи в странните си пътници и с ужас откри, че вместо три духа във файтона му пътуват четири духа. Нямаше никакво време да мисли — той не бе човек на мисълта, бе човек на действието, — затова веднага хвърли камшика и поводите и хващайки капата си в едната ръка, скочи в тъмнината и след няколко едри скока изчезна в нивите. Духовете, и те излетяха мигом от файтона, сякаш бяха открили изведнъж в краката си бомба със закъснител…
…И се пръснаха те по полето да витаят из него, и по определението на Крум Иванов, слязъл от нощния влак, не само да витаят, ами буквално да щъкат нагоре-надолу из полето, подвиквайки:
