восък, чийто точен произход един мъдър човек не би се интересувал да узнае.
Имаше нещо много странно в тази стая, дълбоко в мазите на Невидимия Университет, най-реномирания колеж по магия на Диска. Първо на първо, като че ли съществуваха твърде много измерения, не съвсем видими, трепкащи извън, но досами зрителното поле.
Стените бяха покрити с окултни символи, а по голямата част от пода се заемаше от Осмократния Печат на Статуквото, за който в магическите кръгове единодушно се приемаше, че има цялата възпираща сила на добре насочено парче тухла. Единствената мебел беше аналой от тъмно дърво, изрязан във формата на птица — е, честно казано, във формата на пернато същество, което е най-добре да не се разглежда много подробно — а върху аналоя, привързана към него с тежка верига, цялата в катинари, лежеше книга.
Голяма, но не особено внушителна книга. Други книги в библиотеките на Университета имаха корици, инкрустирани с редки скъпоценни камъни и очарователно дърво, или пък подвързани с драконова кожа. Тази беше само от една доста дрипава кожа. Приличаше на онези книги. които в библиотечните каталози се описват като „леко оръфани“, макар че би било по-честно да се признае, че изглеждаше като да е била одрана, изкормена, а може би и сдъвкана. Металните закопчалки я държаха затворена. Те не бяха украсени, а само много тежки — като веригата, която не толкова прикрепяше книгата към аналоя, колкото я задържаше там.
Като да бяха изработени от някой, който е имал предвид съвсем определена цел и който през по-голямата част от живота си е правил тренировъчни хамути за слонове.
Въздухът се сгъсти и завихри. Страниците на книгата започнаха да се гънат съвсем ужасно и някак предумишлено, а измежду им се разля синя светлина. Тишината на стаята се струпа навътре като юмрук, който бавно се свива.
Половин дузина магьосници по нощни ризи се редуваха да надничат през малката решетка на вратата. Нито един магьосник не може да спи, когато се случи такова нещо — натрупването на сурова магия се надигаше из вселената като прилив.
— Така — каза някакъв глас. — Какво става тук? И защо аз не съм повикан?
Галдър Уедъруакс, Върховен Велик Заклинател на Ордена на Сребърната Звезда, Имперски Повелител на Свещения Жезъл, Ипсисимус на осмо ниво и 304-ти Канцлер на Невидимия Университет, не беше просто една внушителна гледка, даже в червената си нощна риза с ръчно избродирани мистически руни, даже с дългата си шапка с пискюл на главата, даже и със смешното си свещниче в ръка. Почти беше успял да изглежда добре даже и с пухкавите си пантофки с помпони.
Шест уплашени лица се обърнаха към него.
— Ъ, ъ, вие бяхте повикан, повелителю — каза един от подмагьосниците. — Затова сте тук — добави услужливо.
— Искам да кажа, защо не съм бил повикан преди? — озъби се Галдър, проправяйки си път към решетката.
— Ъ, ъ, преди кого, повелителю? — каза магьосникът.
Галдър го изгледа свирепо и хвърли бърз поглед през решетката.
Въздухът в стаята сега блестеше от малки искри, получаващи се при изгарянето на прашинките в потока от сурова магия. Печатът на Статуквото започваше да се покрива с мехури и да се подгъва по краищата.
Въпросната книга се наричаше Октаво и съвсем очевидно е, че не беше обикновена книга.
Има, разбира се, много прочути магически книги. Някои може да споменат „Некротеликомникон“, със страници от древна гущерова кожа; други биха посочили „Да излезеш Около Единадесет и Нещо“, написана от мистериозна и мързелива Ламическа секта; някои биха могли да си спомнят, че „Магическият трактат по блъскане на коли“ уж съдържа единствената оригинална шега във вселената. Но те всички са брошурки в сравнение с Октаво, която предполага се, Създателят на Вселената забравил — с характерната си разсеяност — малко след като завършил най-великата си творба.
Осемте магии, затворени в страниците й, водеха таен и сложен самостоятелен живот и всепризнато беше, че…
Както се взираше в разбунената стая, Галдър сбърчи чело. Разбира се, там бяха останали само седем магии. Някакъв млад идиот, студент по магьосничество един ден крадешком беше надникнал в книгата и една от магиите избягала и се настанила в мозъка му. Никой не беше успял да разбере напълно как стана това. Как му беше името? Уинсуонд?
Октаринови и пурпурни искри проблясваха по кориците на книгата. Тънкото вълмо дим се заизвива над аналоя и тежките метални заключалки, които държаха книгата затворена, видимо започнаха да се обтягат.
— Защо магиите са толкова неспокойни? — попита един от по-младите магьосници.
Галдър вдигна рамене. Не можеше да го покаже, разбира се, но започваше наистина да се безпокои. Като опитен магьосник от осмо ниво, той виждаше полувъображаемите форми, които се появяваха за момент във вибриращия въздух, като мамеха и подканваха. Почти така, както комари се появяват преди
