гръмотевична буря, действително тежки натрупвания на магия винаги привличат създания от хаотичните Занданни Измерения — зловещи Създания, целите в слюнка и с разместени органи, вечно търсещи пролука, през която биха могли да се промъкнат в света на хората1.
Това трябваше да се спре.
— Ще ми трябва доброволец — каза твърдо. Настъпи внезапна тишина. Единственият шум идеше иззад вратата. Беше зловещия тих звук на метал, който се къса при опън.
— Много добре тогава — каза. — В такъв случай ще ми трябват сребърни пинсети, около два литра котешка кръв, малък камшик и стол…
Казват, че обратното на шума е тишината. Това не е вярно. Тишината е само отсъствие на шум. Тишината би била ужасна гюрултия в сравнение с внезапната тиха имплозия на безшумие, която удари магьосниците с цялата сила на експлодиращо глухарково пухче.
Дебел стълб искряща светлина изскочи от книгата, удари тавана със струя пламък и изчезна.
Галдър втренчено се взираше в дупката, без да обръща внимание на своята тлееща тук-там брада. Посочи драматично.
— Към горните мазета! — извика и заскача нагоре по каменните стълби. С шляпащи чехли и издуващи се нощни ризи останалите магьосници го последваха, като падаха един връз друг в стремежа на всеки да бъде последен. Въпреки това всички пристигнаха навреме, за да видят как огненото кълбо с окултна мощ изчезва в тавана на горната стая.
— Ъ! — каза най-младият магьосник и посочи пода.
Стаята беше част от библиотеката, докато магията не я беше пронизала, насилствено преструктурирайки вероятностни частици на всичко по пътя си. И така, разумно беше да се предположи, че малките пурпурни тритончета са били части от пода, а ананасовия крем може някога да е бил книги. А няколко от магьосниците по-късно се заклеха, че малкият печален орангутан, седнал сред всичко това, много приличал на главния библиотекар. Галдър се втренчи нагоре.
— Към кухнята! — прорева, като газеше из крема към следващото стълбище.
Никой никога не узна в какво бе превърната голямата чугунена готварска печка, тъй като тя бе съборила една от стените и бе успяла да избяга преди групичката рошави магьосници с безумни очи да нахълтат в стаята. Готвачът специалист по зеленчуци беше намерен много по-късно, скрит в казана за супи и ломотеше неяснотии като: „Кокалчетата! Ужасните кокалчета!“ Последните тънки струйки магия, вече някак позабавени, изчезваха в тавана.
— Към Голямата Зала!
Стълбите тук бяха много по-широки и по-добре осветени. Задъхани и с аромат на ананас, по яките магьосници бяха вече горе, когато огненото кълбо достигна средата на огромната проветрива стая, която представляваше главната зала на Университета. То висеше неподвижно; само от време на време нещо по повърхността му се издуваше и фъщеше.
Магьосниците пушат, както всички знаят. Това може би обяснява хора от ковчежни кашлици и зъбопилни хриптения, които избухваха зад Галдър, докато последният се опитваше да оцени положението и се чудеше дали не го е прекалено страх, за да си потърси скривалище. Той сграбчи един изплашен студент.
— Намери ми гледатели, далекогледатели, гадатели и вътрегледатели! — излая. — Искам това да се проучи.
Нещо се оформяше вътре в огненото кълбо. Галдър засенчи очи и се взря в нещото, оформящо се пред него. Не можеше да има съмнение. Беше вселената.
Той беше съвсем сигурен в това, тъй като в кабинета си имаше неин модел, който по всеобщо признание бе далеч по-внушителен от действителността. Възможностите, предлагани от дребните перли и сребърния филигран, напълно биха объркали Създателя. Но мъничката вселена в огненото кълбо беше обезпокоително… ами-и, истинска. Единственото, което й липсваше, беше цвят. Цялата беше от прозирна бяла мъгла.
Ето го Великият АТуин, четирите слона и самият Диск. От този ъгъл Галдър не виждаше добре повърхността, но с хладна увереност знаеше, че ще бъде абсолютно точно моделирана. Макар че едва-едва вече различаваше миниатюрното копие на Кори Селести, на чийто абсолютен връх живееха свадливите и някак буржоазни богове на света в палат от мрамор, алабастър и тристайни апартаменти с мокет, който те бяха нарекли Дунманифестин.
Всички граждани на Диска с някакви претенции за култура постоянно се дразнеха, че ги управляват богове, чиято представа за възвишено артистично преживяване съвпадаше с мелодичния звънец за врата.
Малката вселена-ембрион се задвижи бавно, накланяйки се… Галдър се опита да изкрещи, но гласът му отказа да излезе. Бавно, но с неудържима сила на експлозия, формата се разширяваше.
Той наблюдаваше с ужас, после с удивление, как тя премина през него леко като мисъл. Протегна ръка и загледа как бледите призрачни скални пластове се стичат през пръстите му в дейно мълчание.