написана добре.
— Известна ли е?
— Не особено.
— Скъпа ли е?
— Съмнявам се.
Тя се замисля за миг.
— И това е най-любимата ти песен на света? Най-най-най любимата?
Кимам.
— Имаш ли друга плоча?
— Не. Тази ми е единствена.
Никола се разплаква.
— Но какво има, миличка? — питам внимателно.
— Ти ми подаряваш най-любимата си песен — хлипа тя.
Избърсвам сълзите й с ръка, прегръщам я и я притискам силно.
— Давам ти я, защото искам да я имаш.
— Но тя ти е любима! Не мога да я приема. Нали нямаш друг запис?
— Искам ти да я притежаваш, скъпа. По този начин две от моите най-любими неща ще бъдат заедно.
— Но ние дори нямаме грамофон!
Тя се разсмива и аз също, защото изобщо не ми е минало през ума, че в днешните времена на компактдискове, минидискове и mp3 плейъри съществуват домове, в които няма обикновен грамофон.
— Ще ти купя. За следващия рожден ден.
— Това е най-прекрасният подарък на света. Най-най-прекрасният. Обещавам, че ще я пазя като очите си. Обещавам.
— Знам това. Но ти не си отворила другия подарък — посочвам аз втория пакет на стълбите до нас.
— Какво има вътре?
— Отвори го — казвам, — и ще видиш.
Тя го повдига.
— Много е лекичко.
— Да, знам. Някой може да си помисли, че е направен от хартия. Отвори го внимателно.
Наблюдавам я как следва инструкцията ми.
— Но това са пари! — очите на Никола се разширяват от изненада.
— Сто и четирийсет лири — казвам. — По десет лири за всяка година. Не исках да ти давам пари… изглеждаше ми малко… е, нали се сещаш — просташко. Но после си спомних за деня, който прекарахме по магазините, и понеже знам, че ти, също като мен, имаш много специфичен вкус, реших, че ще сбъркам, ако избера аз…
— Нямаше да сбъркаш. Ти не можеш да сбъркаш — прошепва Никола. — Каквото и да беше ми купил, щях да го харесам.
— Дори ако ти бях купил прани джинси с цикламени кантове?
Тя се разсмива.
— Щях да ги харесам, защото ти си ми ги купил. Сигурно нямаше да ги обличам, когато излизам, но щях да си ги слагам всеки път, когато идваш у дома.
— Много мило от твоя страна! Все пак сигурна ли си, че не те обиждам като ти давам парите?
— Абсолютно.
— И не ти позволявам да изхарчиш всичките наведнъж, чу ли? — предупреждавам. — Най-добре ги дай на майка си да ги пази. Може да си навлечеш неприятности в противен случай.
— Добре — обещава тя. — Знаеш ли, толкова много мога да си купя с тях! Като например… нещо за теб. Само да дойде твоят рожден ден и ще видиш! Не знаеш какво те чака!
CD
Прибирам се и намирам Изи в дневната. Донесла си е работа вкъщи: папки, книжа, списания и бележки са пръснати около нея. Портативният й компютър едва се крепи на масичката за кафе. Влизам, но тя не ме поглежда. Продължава да прехвърля листовете, които държи. Жест, предназначен да ми покаже, че изобщо не се интересува къде съм бил, макар че е точно обратното. Целта е да пришпори съвестта ми и да ме накара да се чувствам още по-виновен, отколкото вече съм.
— Добре ли си? — питам. — Как беше работата днес?
Тя ме изглежда за кратко и отново навежда очи.
— Всичко е наред. А ти?
— Добре. Нищо интересно.
— Както обикновено.
Кратка забележка, нищо особено, но тя красноречиво описва състоянието на нашите отношения. Съзнавам, че макар да се старах да бъда търпелив и да я разбирам, не се е получило. Изи просто не може да приеме съществуването на Никола и аз съм безсилен. Виждам как я изяжда отвътре и я разкъсва на части. И осъзнавам, че не е честно да й причинявам всичко това.
— Мисля, че може би ще е най-добре да се изнеса — прошепвам.
— Това ли е твоят отговор на случващото се? — отвръща тя. — Да избягаш от брака си?
Изборът на думите, тонът й, жестовете, всичко цели по-скоро да провокира, отколкото да умиротвори.
— Не, това не е отговор — признавам. — Но мисля, че ако остана у дома и нещата продължат по същия начин, от брака ни няма да остане много.
Тя си поема дълбоко въздух, сякаш да отговори, но вместо това прехапва устни. У нея няма ярост, а само страх — страх, който аз също усещам. Без значение колко време ще да бъдем разделени, проблемът, който е предизвикал тази ситуация, си остава — Никола ще продължи да бъде моята дъщеря от връзката ми с друга жена. И ако Изи не може да приеме това, какво да направим? Мисля си какво ще стане, ако се разделим. Тригодишният ни брак, шестгодишната ни връзка — всичко на пух и прах. Обещанието цял живот да сме заедно, сведено до това колко дълго ще успеем да се самозалъгваме, че онова, което става, не се случва.
— Не искам да си тръгваш — казва тя.
— Знам — възразявам, — но трябва.
— Къде?
— Къде какво?
— Къде ще отидеш? Ще се тревожа за теб, ако не знам къде си.
— И аз не знам. Може би при родителите ми.
— О, недей — настоява тя. — Моля те! Не искам да знаят какво си причиняваме. Как опропастяваме живота си.
— Виж, не се тревожи. Сигурен съм, че мога да се подслоня при някой приятел. Например у Фил Кларк.
Той е рекламен директор, познавам го от времето, когато работех в „Лаудър“. Фил е приятел, с когото може да не се видя месеци и въпреки това, когато позвъня на вратата му посред нощ, ще ме приюти да спя на дивана, без да му създавам проблеми.
— Невъзможно — полуусмихва се Изи. — Той живее в Ню Крос, нали? Толкова опасно, колкото и далече.
Усмихвам се. Има право.
— Защо не отидеш при Джени? — предлага Изи. — Ще й се обадя да я попитам.
— Сигурна ли си, че няма да има нищо против? Имам пред вид дали не е все още разстроена от раздялата с Тревър?
Тя не ми отговаря, но по лицето й мога да прочета, че е шокирана от напомнянето колко лесно се разпадат връзките на приятелите ни и как ние може би ще сме следващите.
