— Винаги мога да опитам при Фран в Брикстън — предполагам. — Но ще трябва да й позвъня, за да съм сигурен, че няма нищо против.
Тя кима и това е всичко. Отново е старата Изи. От намусени кавгаджии за няколко минути двамата отново се превръщаме в нормална двойка — само че аз си отивам, а тя ми помага да го направя. Звъня на Фран и тя казва, че няма проблем. Събирам в голям сак дрехи за няколко дни, добавям дискове и касети, мятам всичко на задната седалка в колата, а Изи започва да плаче.
— Така трябва — казвам.
— Знам — съгласява се тя. — Трудно ми е, това е всичко.
— Трябва ти време.
— И на двамата ни трябва… Но какво ще стане, ако решиш повече да не се върнеш?
— Това няма да се случи.
— И ако все пак се случи?
— Няма — обещавам.
— Колко време смяташ да отсъстваш?
— Не знам.
— Ще ми липсваш.
— Виж какво — казвам. — Ще си говорим по телефона.
— Но аз трябва да те виждам. Ние трябва да се виждаме… защото така се разделят хората, Дейв, така загубват любовта си — заради разстоянието. Не можем да позволим това.
— Ще се виждаме. Понякога можем да излизаме на вечеря. Можем да си говорим и да се опитаме да сложим нещата в ред. Но ти знаеш, че не можем да продължим да живеем както досега, защото ако го направим, нямаме шанс да се спасим.
— Разделяме ли се? — пита тя.
— Не.
— Тогава какво правим?
— Не знам точно. Мисля, че правим онова, което трябва.
вечери
През седмиците след като се изнасям от къщи, Никола и аз се срещаме всяка седмица, понякога и по- често. Разширяваме репертоара на посещаваните заведения от „Бъргър Кинг“ и „Макдоналдс“ до „Пица Хът“ и „Бела Паста“. Понякога ходим на кино, понякога просто гледаме телевизия у тях, но любимото нещо на Никола си остава да седи до мен в мерцедеса с вдигнат гюрук и музика до дупка. Изи и аз се срещахме веднъж седмично, за да говорим за онова, което предстои да направим.
на дъното
Първа седмица: Вторник вечер, „Спига“, Уордър Стрийт
Ордьовър
Часът е осем, аз и Изи влизаме в ресторанта направо от работа. Тя носи въгленосив широк панталон, бяла риза с три разкопчани копчета и сако от деним. Косата й е прибрана. С една дума — много е красива.
— Как си? — пита ме тихо.
— Добре. А ти?
— Имала съм и по-добри дни.
— Изглеждаш страхотно.
— Липсваш ми — признава тя.
— Ти също ми липсваш.
Мълчим дълго.
— Как се оправяте с Фран?
— Спя на дивана. Всичко е наред, диванът е удобен.
— А как върви животът в „Саунд Сийн“?
— Добре. Но не мисля, че ще се задържа дълго там. Имам по-добри новини.
— Какви?
— Помниш ли Ник, моя стар главен редактор от „Лаудър“? Обади ми се вчера, за да ми каже, че се връща в Би Ди Пи, за да подготвя пускането на ново списание. Иска да говори с мен.
— Срещнах го няколко пъти в сградата, но не знаех нищо за проекта. Поздравявам те. Музикално списание ли ще бъде?
Свивам рамене.
— И аз не знам.
Основно ястие
Става осем и трийсет и три, а ние все още не сме обелили дума за раздялата ни, за Никола или как смятаме да оправим нещата помежду ни. Никой от двама ни не иска да засяга темата, след като не може да предложи решение, вместо това разговаряме за всичко друго, но не и за най-важното — онова, което ни разделя.
— Утре е последното ми интервю за поста — съобщава Изи.
— Как мина досега?
— Добре — отвръща спокойно тя. — Дадох най-доброто от себе си. Но за тях важен е опитът. А моят стаж на ръководна длъжност се изчерпва с пет броя на женско списание с национален обхват.
— Но си брилянтна. Поне аз така мисля.
Тя се усмихва.
— Благодаря.
— Ще получиш работата, сигурен съм.
— Бих искала да притежавам твоята увереност. Само че непрекъснато дочувам разни слухове за това, кого смятат да поканят, какво смятат да правят. Последната клюка е, че щели да докарат някого от дъщерните фирми в Щатите или Австралия. Изглежда вероятно. Рядко те ценят там, където работиш. Те вероятно си мислят, че съм прекалено обвързана със старите методи на управление и ако докарат човек от друг континент, ще дадат нов тласък на списанието. Ако имах малко мозък, отдавна щях да напусна „Фам“, да продължа другаде и някой ден да стигна до върха.
— Но ти не го правиш, защото обичаш списанието, в което работиш. Това сигурно се брои за нещо?
— Не — отрича Изи. — Изобщо не се брои.
Десерт
Става девет и петнайсет, отдавна сме приключили с вечерята. Обсъдили сме работата си, апартамента, плащанията по ипотеката и приятелите си, но все още не сме разговаряли за нас.
— Искате ли менюто с десертите? — пита сервитьорката.
— Не, благодаря — поклаща глава Изи. — Дейв?
— И за мен не.
— Кафе? — предлага жената.
И двамата отказваме.
— Сметката, моля — казва Изи.
— Остави на мен — настоявам, докато сервитьорката се отдалечава.
— Спокойно — отвръща Изи. — Ти ще платиш следващия път.
