Сервитьорката се връща със сметката и Изи плаща с кредитна карта. Обличаме мълчаливо палтата си и излизаме на оживената нощна Уордър Стрийт.
— Не си говорихме много — чудя се как ще се разделим. — Поне не за нещата, за които би трябвало.
— Така е — съгласява се тя.
— Може би следващия път?
— Може би.
Тя се обръща към мен и ме целува по устните. Отвръщам на целувката.
— Обичам те — казва тя.
— Аз също те обичам.
С тези думи поемаме в различни посоки и се отдалечаваме.
мярка
Втора седмица: Четвъртък вечер, „Кетнърс“ на Ромили стрийт
Ордьовър
Пристигам малко след седем и половина. Изи вече седи на масата. Става да ме целуне и заемаме местата си.
— Как си? — пита ме тя. — Как мина срещата ти с Ник Рандал?
— Добре. Както върви работата, може отново да работим в една и съща сграда. При това доста скоро. След фалита на „Лаудър“ Ник разработил нов проект за списание и е получил зелена улица, очакванията са в следващите два месеца да го пуснат на пазара.
— Какво списание?
— Познай.
— За музика?
— Не, не е за музика.
Тя се разсмива:
— Не е и за тийнейджъри, нали?
— Не е.
— Не е и женско, надявам се — усмихва се тя. — Не ми казвай, че ще имам собствения си съпруг за конкурент.
— Точно обратното — отвръщам през смях. — Лайфстайл списание за мъже. Като „Джентълменс Куотърли“ и „Ескуайър“. Неколкостотин лъскави страници, пълни с интервюта с модели и филмови звезди, репортажи за скандално скъпи коли и всичко това, натъпкано между куп реклами за автомобили, одеколони и модни електронни играчки.
Изи прихва.
— Фантастично! Носеха се слухове, че Би Ди Пи се прицелват и в тази пазарна ниша, но никога не съм си представяла, че ще го направят. Направо съм развълнувана. Ти какво ще правиш?
— Ник ще бъде изпълнителен редактор, имат някакъв тип, който е работил преди в списание за мъже, и той ще бъде главен редактор, а аз негов заместник. Парите са добри и имаме уверението, че няма да гонят прекалено високи продажби и ако през следващите дванайсет месеца успеем да поддържаме разумен тираж, няма да дръпнат шалтера.
— Как ще се казва?
— „Фърст Клас“.
— Дейв Хардинг, заместник-главен редактор на „Фърст Клас“ — произнася тържествено Изи. — Добре звучи. И никакъв Доктор Любов повече?
— Джени иска да продължа рубриката, аз се допитах до шефа и той каза, че няма нищо против.
— Значи оставаш да решаваш любовните проблеми на момичетата?
— Да — казвам. — Защото съм най-добрият.
Основно ястие
Става осем и петнайсет, и аз събирам сили, за да поставя основния въпрос, заради който седим на тази маса:
— Мисля, че е време да поговорим за Никола.
— Прав си — съгласява се жена ми. — Откъде да започнем?
— Не знам. Ти какво мислиш за нея?
— Ако трябва да бъда напълно искрена, макар да знам, че звучи ужасно, бих искала тя да не бъде част от нашия живот, никога да не беше я срещал. Бих искала да заживеем отново стария си живот.
— Но това не е възможно.
— Знам, но то не ме спира да го желая, нали?
— Предполагам, че е така.
— Най-странното е, че отлично си давам сметка, че ако знаех за Никола, по-точно, ако ти си знаел за нея и ми беше казал още когато се срещнахме, изобщо нямаше да има проблем. Толкова много хора имат деца от предишните си връзки.
— Тогава каква е разликата?
— Трудно ми е да определя. Свързано е с шока, също и с начина, по който ти ме лъга, но най-много от всичко с помятането. Исках да ти дам син или дъщеря, но не можах. Вместо това ти получи едно красиво момиче, което е част от теб и някаква друга жена. Страшно боли.
Десерт
— Разкажи ми за Никола — иска Изи. — Разкажи ми за чувствата ти към нея.
Девет и половина е, а ние почти не сме докоснали храната си.
— Мисля, че е страхотна. Не мога да говоря за нея с „ако“ и „може би“. Мога да говоря за нещата само такива, каквито са. Така че не мога да кажа, че бих искал тя въобще да не съществува, защото съществува. Не мога да кажа, че бих искал да не съм я срещал никога, защото я срещнах. И не мога да променя онова, което се е случило преди четиринайсет години, защото се е случило. Да, всичко е объркано. И нищо не е така, както бих искал да бъде в един съвършен свят, но аз не живея в такъв. Нито който и да било от нас.
— Няма нужда да ми го казваш — отвръща Изи. — Събуждам се всяка сутрин и теб те няма. Връщам се в празен апартамент, защото те няма. Седя сама в дома, който създадохме, отчаяно желая да ме прегърнеш и да ми кажеш, че всичко ще бъде наред. И не мога да престана да мисля, че единствената причина, заради която не си до мен, в центъра на живота ми, е Никола. От това също боли. Боли много повече от всичко на света, защото дори и да не е така, оставам с чувството, че си избрал нея вместо мен.
— Не съм. Тук не става дума за избор. Тя е част от мен. Ти също. Това е като… не знам как да ти обясня… Все едно ме карат да избера между сърцето и белите си дробове.
— Знам. Но ти си моето сърце и бели дробове. Ти си всичко. И най-много боли, защото знам, че преди аз също бях всичко за теб.
— Искате ли десерт? — пита сервитьорът, застанал до масата ни.
— Аз не, благодаря — отвръщам. — А ти?
— Също не искам.
— Само сметката, моля — казвам, докато Изи става и си облича палтото. — Ако изчакаш една секунда, той ще се върне със сметката и ще излезем заедно.
— Не, така е по-добре. Предпочитам да си тръгна сама.
— Защо?
— Защото е прекалено тежко да се сбогувам с теб — обяснява тя, взима чантата си и излиза от
