Това пътуване предлагаше единствена радостна възможност — само една надежда, в най-добрия случай загубена надежда — някъде, някога отново да види стройния, хубав чужденец, който бе говорил с нея така любезно и я бе гледал така прочувствено.
Тя не очакваше нищо повече от една нова среща, едно приятелство. Още повече, че вторият й баща не би позволил по-близки отношения с един ловец на бизони. Пет седмици при този й баща я научиха на много неща и тя се страхуваше от него. Обидният му тон към Том Доун снощи предизвика възмущение в нежното сърце на Мили. Тя не вярваше, че ще изчака една година, когато ще стане пълнолетна и ще получи свободата си.
Снощната среща с Доун измени мислите и чувствата на Мили Файър. Неговият поглед я трогна силно и прогони смута от страните й. А какво ли би станало, ако не го види вече? Тя не искаше да мисли за това. Откакто го бе срещнала, тя понасяше по-леко бремето на несгодите си.
Така за Мили Файър се роди една нова радост, един сън. Нейна участ беше нерадостния живот в селската ферма, бащината къща и училището. Тя не помнеше баща си, който бе изчезнал във войната. После, когато стана на шестнадесет години, дойде нещастието — майка й се омъжи за Рендъл Джет и след няколко месеца почина. Мили нямаше роднини. Млади момчета и мъже я преследваха с предложения и с настойчивостта си. Животът, който трябваше да води, бе лишен от всякаква радост. Какво облекчение изпита, когато вторият и баща отиде за няколко месеца на лов за бизони! Но през март той се завърна с нова съпруга, една намръщена и груба жена, ревнива към Мили. После той продаде малката ферма в Мисури и тръгна с жена си и Мили на юг, воден от желанието да забогатее в областта на бизоните…
Колата подскачаше по неравния път и внезапни проблясвания на светлина през чергилото на колата показаха, че слънцето е изгряло. Мили чуваше тракането на конско снаряжение. Една кола, която Джет караше, беше съвсем близо зад нейната.
Клатушкането и шумът от пътуването станаха поносими, когато Мили се замисли върху особената промяна, настъпила за един ден. Колко й бе леко и добре, че тя върви по пътя на ловците, между които е Том Доун. Във всяка нейна мисъл се вплиташе нещо тайнствено и я объркваше съвсем. За миг тя си спомни вечерта, случайната среща, когато погледите им неочаквано се срещнаха, и как тя през целия ден гледа в лагера на Хаднъл, за да съзре стройния млад момък, как подслушваше разговорите на Джет с хората му за другите ловни групи, как радостно се изненада, когато срещна за втори път Том Доун.
В следващата минута Мили се помъчи да надвие приятните си мисли, да се съсредоточи върху сегашното си положение и предстоящото си бъдеще. Като че ли съдбата й беше решително променена. Нов дух, нова надежда поникна в душата й. Ако нещо я радваше, това бяха тихите часове, в които се отдаваше на мечтания. Тази кола с чергило от ленено платно беше нейният дом и в нея тя се радваше на самотата, от която сърцето й се нуждаеше. Рендъл Джет нямаше нищо против нейното усамотяване и тя инстинктивно схващаше защо: той не понасяше мъжете да я следят с очи. При това той постоянно я следеше с острия поглед на сините си очи. Очите на Том Доун бяха други — тя можеше да си припомни техния дружелюбен, сякаш умоляващ израз…
Това преминаване от предположения, от чувствено мечтание към неопределен копнеж беше за Мили съвсем ново преживяване. Известно време тя му се противопоставяше, а после отстъпи. Щастие бликаше от това ново чувство. Тя трябваше само да се пази от единствения му враг — действителността.
Колата на Мили се друсаше по пътя и точно когато тя мислеше, че не може повече да понася задуха под лененото чергило, друсането спря.
Чу се грубият глас на Джет, скърцане на спирачките на следващата кола, изваждането на шпрангите и след малко дрънкането на готварски съдове, които се разтоварваха на земята. Мили открехна чергилото в задния край на колата, взе чантата си, която съдържаше огледало, четка, гребен, сапун, кърпа за лице и други принадлежности, отметна краищата на чергилото и слезе на земята.
Бяха спрели край горичката до една пресъхнала вада. Беше горещо и Мили, след като си изтри с кърпа лицето си и вчеса косите си, реши да си сложи широката шапка за слънце.
— Добро утро, момиче! — каза един неприятен глас с провлечен тон. Това беше мъжът, които караше следващата кола. Той се казваше Кетли, мъж на около четиридесет години, с мургава кожа, груб, облечен като колар и с лице, погрозняло от тежкия живот. Но Мили не се стресна от него, както от другите мъже на бащината й група.
— Добро утро, господин Кетли — каза тя. — Може ли да взема малко вода?
— Разбира се, госпожице, ей сега — отвърна той с готовност, стъпи на шината на предното колело, забърка в сандъка под капрата и извади една кана. Той сложи съда под бурето, което беше прикрепил с тел за стената на колата.
— Сух лагер, Кетли — извика един груб глас зад тях. — Лошо без вода.
— Нищо, шефе, няма как — отвърна мъжът, докато изваждаше единия чеп на бурето. Той смигна на Мили и остави водата да клокочи от отворения чеп, докато каната се напълни. После я сложи на капрата.
— Ето, госпожице.
Мили благодари и започна бавно сутрешния си тоалет. Тя знаеше, че чифт очи следят всяко нейно движение, а ето че и грубият глас извика:
— Момиче, бързо. Помагай на приготовленията и не се грижи толкова много за хубавото си лице!
Мили обикновено малко се грижеше за добрия си външен вид и едва хвърляше поглед в огледалото, а Джет често й напомняше за красотата й. Толкова често, че тя вече предпочиташе да бъде грозна. След няколко минути тя си постави шапката за слънце, която изпълняваше двойната роля: да предпазва очите й от слънцето и да прикрива лицето й. Така тя се отправи към лагерния огън, за да помогне в работата.
Госпожа Джет, мащехата на Мили, приклекнала пред един тиган с вода и брашно приготвяше сухарено тесто. Слънцето не й пречеше да работи, макар че беше без шапка. Беше хубава жена, още млада, с тъмен тен на лицето, с пълни бузи, с правилни черти и малко начумерено изражение.
Джет сновеше из лагера от колите до огъня, като сръчните му и здрави ръце свършиха много работа. Очите му с метален син блясък също шареха навсякъде. Това бяха сърдити очи. Този човек със сърдит поглед подозираше всички, с които живееше.
Всички работеха усилено, но като че ли не с добрата воля на една здрава и весела лагерна дружина, която е потеглила към надеждно, макар и опасно приключение, а заставяни от един властващ дух. Скоро яденето беше приготвено и мъжете запротягаха чинии и канчета, за да получат всеки своя дял от ръцете на госпожа Джет.
— Яж, момиче — извика Джет с груб тон.
Мили беше много гладна, макар да беше работила малко, тя получи яденето и питието си и седна върху чувала с ечемик. Докато ядеше, тя наблюдаваше изпод широката периферия на шапката си цялата гледка на лагера.
Струваше ли й се, че между тези мъже беше настъпила лека промяна, откак навлязоха в областта на бизоните? Фолънсби не беше за пръв път в компания с Джет и се радваше на доверието на водача, което личеше от честите съвещания на тих глас, които Мили забелязваше. Той беше висок, сух мъж, с грозни черти на зачервеното от уискито лице и с очи, в които Мили не смееше да погледне. Пруит скоро се беше присъединил към групата. Нисък, набит, с бледо лице и несиметрични черти, които правеха още по- отблъскващо впечатление, отколкото очите на Фолънсби. Той е бил въстаник и не изпускаше случай да изтъкне този факт. Тези мъже бяха ловци на бизони, въодушевявани и подтиквани от мисълта за големите печалби, които ще получат от продажбата на кожите. Както Мили узна, всички, с изключение на Кетли, участват наравно в деленето на плячката. Тя дочуваше доста кавги на тази тема, кавги, които прекъсваха, щом тя се приближеше.
Любопитството на Мили растеше. Тя започна да се интересува повече за втория си баща и за хората му. Но този интерес се изостри след снощната среща с Том Доун и след късия разговор с госпожа Хаднъл, която й даде да разбере, че групата на Джет е по-особена. Никакво приятно настроение, никакви шеги, веселие или волен смях, никакво предчувствие за радостно бъдеше!
— Напред! — изкомандва Джет грубо, щом се надигна от трапезата.
— Искаш ли днес да стигнем в Уедс Кросинг? — запита Фолънсби.
— Не. Оттам ще вземем само вода и дърва и ще продължим — отвърна късо Джет.
Другите мъже не направиха никаква забележка, а станаха бързо, за да изпълнят задълженията си.
