Завпрягаха още преживящите зоб от наглавните си торби коне. Мили избърса вилиците и чиниите, които госпожа Джет бе измила мълчаливо и с омраза.
— Майко, аз… аз исках… ние не трябваше да идваме в тази дива страна — каза накрая Мили с боязлив глас, не понасяйки повече тягостното мълчание.
— Аз не съм твоя майка — отвърна грубо жената. — Ако ревнуваш за името на Джет, наричай ме Жана.
— Да ревнувам? Че защо да ревнувам името? — попита Мили с учудване.
— Ти да не си по-близка на Джет, отколкото аз — каза госпожа Джет начумерено и неприязнено, тя имаше тежък характер. — И на мен не ми харесва цялата история. Казах на Джет, а той ми рече: „Искаш или не, ще вървиш с мен. По-добре си свивай устата.“
Мили не се нуждаеше от тези предупреждения на втория си баща, но от този момент реши да си отваря очите и ушите. Може би дръпнатия характер на Джет бе причина за недоволството на жена му и мълчанието на хората му.
Когато всичко беше готово за път, Мили запита втория си баща може ли да седне на капрата до коларя.
— Не — отвърна Джет, качвайки се на мястото си.
— Боли ме гърбът, не мога да лежа постоянно — оплака се Мили.
Джет се обърна към жена си:
— Жана, ти ще пътуваш с Кетли, а Мили да седне при мен.
— Много ще ти прилича! — каза горчиво жена му и в очите й блесна омраза, която за мили беше истинско откровение. — Много ще ти прилича, Ренд Джет!
— Затваряй си устата! — отвърна Джет с яд и неприязън.
Когато слънцето залезе, керванът на Джет слизаше по един лек наклон, който завършваше с гориста ивица край реката. Кетли показа на Мили, която седеше на капрата до него, два лагера сред дърветата. Бели коли се открояваха върху тъмния фон на гората, огньове мъждукаха, дим се издигаше към небето. Джет пресече реката, разпрегна конете, като той и Фолънсби ги напоиха и напълниха съдовете с вода, а Пруит и Кетли събраха дърва, които привързаха отзад на колите.
Един от хората от чуждите лагери отвъд реката излезе на открито и извика „хей“ на Джет, радостен привет без особено значение. Джет не отговори. Той побърза да впрегне конете и да тръгне на път. С настъпването на тъмнината те продължиха пътуването и спряха до една ливада, покрита с дебела трева.
— Защо вторият ми баща не иска да лагеруваме при другите хора? — запита Мили Кетли, който разпрягаше колата си.
— Хм, липсва му дружелюбност, а и желае всеки ден да напредваме колкото може повече — отвърна коларят с неопределен израз на лицето.
Докато Мили усърдно помагаше на госпожа Джет край лагерния огън, настъпи нощната тъмнина. Койотите виеха. Изви се нощният вятър, измете тясната ливада надлъж и изви бели искри във въздуха. Лошото настроение сред пътниците изчезна. След вечеря Мили се покачи на капрата на нейната кола, която беше настрана от лагерния огън — оттам не можеше да се чуе нищо. Наоколо се простираше обширната прерия. Вятърът шибаше в колите и шумът му беше толкова силен, че трябваше още малко, за да почне да свири. Само няколко звезди надничаха от облачното небе. Мили, обзета едновременно от сподавена боязън и необяснима решителност, мечтаеше за бъдещето, заровила пламнало лице в ръцете си, тя се опитваше да потули в душата си копнежа, нахлуващ в нея откъм широката прерия…
Дните минаваха мъчително в това безкрайно пътуване през все по-широката и безкрайна прерия с еднообразен лагерен живот, с утешителната забрава на нощния сън.
Мили посрещаше изгрева и залеза на слънцето и това беше единственото събитие на деня, което я радваше. Тя беше разпитала Кетли, който изрови целия си запас от истории и бегли сведения за граничната земя. Той беше единственият от групата, с когото тя можеше да разговаря. Фолънсби беше открит женомразец. Пруит два пъти се приближи към нея, твърде дружелюбен, но с обиждащо държание и израз на лицето си и тя категорично отблъсна опитите му за сближаване. Ястребовите очи на госпожа Джет с неуморно старание следяха всяко движение на съпруга си, когато беше близо до Мили, което накара Джет начумерено да страни от дъщеря си. Обаче в погледа му се криеше нещо, от което Мили се плашеше. Колкото повече се увеличаваха изминатите километри, толкова повече Джет се отдалечаваше от онзи негов характер, който Мили познаваше от времето, когато той се ожени за майка й. Тук, в тази нова обстановка, се проявиха присъщите му груба суровост и плашеща възбуденост.
Не минаваше ден, в който Джет да не срещне и задмине група от две и повече коли, отиващи към ловната област; ако срещата ставаше на пътя, той бързо и безмълвно отминаваше; случеше ли се пък в лагерно място, той напълно отбягваше хората. Ако обаче срещнеше товарна кола, караща бизонови кожи за близкия търговски пункт, той винаги намираше време да спре и да заприказва.
Пътуването продължаваше в бързо темпо, Джетовите коне бяха млади и яки, а той ги хранеше с ечемик, за да ги запази силни и да използва до краен предел. Сивата, вълнообразна равнина на индианската територия премина в огромната зелена и пресечена от много хълмисти възвишения област Пфаненстил на Тексас. Докато преди десет дни беше рядкост да се мине дори край една река на ден, сега броят на пресичаните реки постепенно се увеличаваше. Все пак обаче това бяха незначителни потоци или временни ручеи от дъждовете. Но колко красиви бяха зелените дървета по бреговете на лъкатушещите реки.
Мили отново се почувства радостна и свободна сред тази прекрасна, дива страна.
Един следобед по-рано от обикновено, Джет без особени причини изостави пътя, премина реката и в една притулена горичка на залесения бряг разгъна лагера си. Там колите и конете мъчно можеха да се видят отвън. Очевидно тук щяха да лагеруват за повече от една нощ. След като помогна да се разтоварят колите и даде някои нареждания на хората си, Джет оседла един кон и препусна през гората.
Когато се завърна, нощта беше настъпила. Чакаха го за вечеря. Държанието му беше особено възбудено. Алчност лъхаше от погледа му. Мили веднага предугади това, което миг по-късно Джет съобщи на висок глас:
— Група бизони идват тук на водопой! Попаднали сме на едно откъснато малко стадо. Засега ще останем в този лагер и ще ловуваме, докато видим дали ще дойде голямото стадо откъм север.
Тази новина не събуди особен интерес в съдружниците му. Изглежда никой не споделяше голямата възбуда на Джет. След вечеря той лично прегледа сандъците с патрони, ножовете и тежките пушки.
Новият приток на сила у Джет тази вечер не се поддаваше лесно на укротяване; очевидно краят на дългото пътуване го изпълни с надежда и кураж и му даде повод да пие няколко глътки от бутилката. Мили отдавна знаеше, че Джет обича алкохола. Под неговото въздействие суровостта и грубостта му като че ли се смекчаваха. Пиенето събуждаше у него някаква сантименталност. Мили вече няколко пъти се беше сблъсквала с нея. Това обикновено не й създаваше особени грижи, докато госпожа Джет владееше с ревнивите си очи обстановката. Разбира се, госпожа Джет не можеше постоянно да присъства.
Оказа се, че опасенията, които от известно време се породиха у Мили бяха основателни. Не след дълго Джет използва отсъствието на жена си, която беше се отдалечила в колата си или в гората, и се приближи до Мили, която седеше на вратата на фургона.
— Мили, аз ще стана богат — каза той с тих прегракнал глас.
— Така ли? Чудесно — отвърна тя, като се отдръпна от разгорещеното му лице.
Очите му светеха, изпълнени с трепкащ блясък и дяволитост.
— Слушай, хайде да се отървем от старата — пошепна той.
— Как… какво? — заекваше тя.
— Казвам — старата.
— Аз не те разбирам, не те разбирам.
— Днес изглеждаш малко оглупяла — продължи той, леко усмихвайки се, — помисли върху това, момиче!
Мили промърмори бързо едно „лека нощ“, изчезна в колата и с треперещи ръце се опита да затегне
