— Не може да бъде! — извика Том учуден. — Кой е толкова подъл да краде кожи?
— Кой? — изръмжа Дън и малките му очи засвяткаха.
— Ние не сме. Също и войниците не знаят. Те твърдят, че крадците били индианци. Аз съм на мнение обаче, че са с бяла кожа.
Том веднага усети сериозния тон на това съобщение — трудностите и опасностите на лова за кожи постепенно се очертаваха пред него.
— Ами вие би трябвало да уведомите Хаднъл и Пийлчак за тези истории — каза той.
Точно в този момент приятният глас на Сали извика:
— Том, Том, дали вашите гости не биха ли желали да хапнат нещо?
— Убеден съм, че не биха имали нищо против, госпожице, много любезно от ваша страна! — извика вместо него Дън.
Що се касае до Ари Текс, той изглеждаше напълно завладян както от мисълта за яденето, така и за близостта на една хубава, млада дама. Той изостави всякаква работа и се зае живо с тоалета си.
Дън и Том бяха вече седнали, преди да се яви Ари, който беше решил да направи значително впечатление.
— Госпожица Хаднъл — моят племенник Ари Текс — представи ги Дън с пресилена официалност.
— Как се казва? — запита Сали, като че ли не беше чула добре.
— Арвил Текс на вашите услуги, госпожице Хаднъл — отговори младият човек с грижливо произношение. — Радвам се много, че се запознах с вас.
Сали го изгледа с остър, недоверчив поглед и като се убеди, че не се подиграва, прояви леко смущение, оставяйки за после своята веселост.
Том скоро остави новодошлите да се занимават с лагерните си приготовления и се залови със своите задължения — охраната на лагера. Часовете минаваха. Към залез-слънце Том хвърли поглед към равнината. Оттам пристигаха Пийлчак и ловните му другари. Пийлчак мъкнеше с колата шестдесет и пет кожи. Точно на смрачаване от другата страна на реката се чу викът на коларя — изглежда колата изкачваше нанагорнището. Скоро се чу веселият вик на Хаднъл за вечеря.
Сега Том следеше разговорите с по-голям интерес, отколкото обикновено. Хаднъл ликуваше. Работата от този ден даде отлични резултати. За силния и издръжлив мъж нямаше непреодолими трудности. Той напомняше златотърсач, намерил първата жила. Лицето на Бърн Хаднъл изразяваше същите чувства като тези на бащата. Пийлчак мълчаливо дъвчеше и изглеждаше безразличен към това въодушевление. Стронгхърл трябваше да бъде глупак, за да не усети по кокетниченето на Сали съперничеството на Ари Текс. Този млад човек ядеше почти от ръката на Сали. Дън имаше тъжно лице, очевидно не беше още осведомил Хаднъл за многократните си теглила.
След вечерята в продължение на два часа мъжете опъваха кожите. Цялото пространство между дърветата се покри с кожи от бизони, а между тях — тесни улички. Междувременно жените се оттеглиха на почивка. И при искрящия огън, който Том поддържаше, Дън предаде същите новини, които беше казал пред Том, като пропусна само забележките си относно присъствието на жените.
За изненада на Том Хаднъл се отнесе много несериозно към историята на Дън. Изглеждаше сякаш не вижда сериозна опасност, и дори прекъсна оплакванията на Дън лаконично:
— Неприятна работа! Но вие бързо можете да си ги набавите отново. Присъединете се към нас! Колкото повече, толкова по-весело, и ще бъдем по-силни.
— Добре, Кларк, съгласен съм. Разбира се, ще ловувам за своя сметка и ще плащам своя дълг — отвърна Дън бавно и обмислено, като че ли се отнасяше до важно решение.
— Обаче няма да ми се сърдите, ако се изкажа относно жените ви.
— Ама, разбира се, можете свободно да говорите за всичко и за всекиго.
— Трябва да върнете жените обратно вкъщи или да ги изпратите във форт Елиът — отвърна твърдо Дън.
Хаднъл възрази:
— Не мисля така, Дън, не мисля.
— Но вместо вас това ще направят войниците, ако случайно минат насам — каза грубо Дън. — Ваша работа. Не искам да се меся в работата ви. Само смятам, че Пийлчак би трябвало да ви предупреди, а вие да се съгласите с оставането на жените в селището.
— О, — изръмжа разузнавачът, — аз загатнах на Хаднъл, но той не искаше и да чуе.
— Вятър! — извика ядосано Хаднъл. Последва горещ спор, от който Том заключи, че Пийлчак не бе казал всичко, което знаеше.
— Слушайте, Хаднъл — отвърна Дън. — Не искам да се опитвам да играя ролята на водач. Щом сте решили да задържите при себе си жените, нямам нищо повече за казване. Край на тази история. Сега за лова. От шест месеца съм на лов за кожи и зная какво приказвам. Големите стада бизони са по на юг оттук, при Ред Ривър, в края на Стекъд Плейн. Тук има само няколко животни. А там, при Ред Ривър, ловуват ловци на бизони, там команчите и кайените са на бойна нога. Ако искате да печелите пари, трябва да тръгнете към Ред Ривър.
— Ах да му се не види, тогава и ние отиваме, Том — извика Хаднъл.
Пийлчак поклати глава.
— Чакайте! Докато има бизони край реката, ще имаме добри възможности. При това не сме смущавани от никого.
— Това е вярно — каза Дън най-после. — Съгласен съм. Обаче щом тръгнем за областта на Стекъд Плейн, ще трябва да се примирите с горещините. Това лято на Ред Ривър е адска жега.
Дните, след като Дън се присъедини към групата на Хаднъл летяха бързо. Том много бързо стана опитен ловец и одирач на бизони. Той не беше кой знае какъв стрелец с тежката шарпсова пушка, но онова което му липсваше в точното прицелване се допълваше от смелостта му и изкуството да язди добре. Ако един мъж притежава достатъчно кураж, не е нужно особено изкуство с пушката. Том обаче изпревари всички мъже от Хаднъловата група по одиране на кожите.
Те се придвижиха на юг по реката, следвайки бизоните, ориентирайки се по дирите на други ловни групи. Нито Дън, нито Пийлчак знаеха със сигурност дали тази река се влива в Ред Ривър, но когато дните се превърнаха в седмици, надеждите им за това нарастваха. Стадото бавно се придвижваше, отдалечавайки се в раздразнението си по няколко мили на юг и идвайки отново всеки ден на паша край реката. Едно утро стадото вече изобщо не се виждаше. Пийлчак обходи на кон тридесет мили на юг без никакъв успех. Той беше на мнение, пък и Дън го подкрепи, че бизоните най-после са се отклонили към Ред Ривър. Вечерта се реши временно да се изостави ловът и да се потърси главното стадо.
Том преброи трофеите си и остана извънредно доволен. Как бързо растяха малките цифри!
Той бе ловувал общо двадесет и четири дни, полагаха му се триста и шестдесет бизона. Но това не бе всичко. Заплащаше му се за одирането, а той бе одрал кожите на четиристотин осемдесет и два бизона — средно по двадесет на ден. Хаднъл, следователно, му дължеше сто двадесет и четири долара и шестдесет цента. В по-раншните си години Том би работил доволен в някоя ферма за двадесет долара месечно. Тази печалба беше невероятна. Завиваше му се свят. Какво ще бъде, ако ловува бизони цяла година! Чудесна перспектива. При това лагерният живот му даваше силните усещания в прерията, здравото яздене и радостта от лова. Всичко това неусетно му въздействаше и той постепенно се променяше.
V част
Беше още достатъчно светло, за да могат да се различават отделните предмети, когато Мили Файър се подаде от колата, подтиквана от смътна надежда, че ще може да размаха кърпа за довиждане на момъка Том Доун. Тя знаеше името му, както и имената на всички членове от Хаднъловата група. По неизвестна причина вторият й баща беше извънредно любезен за всичко, отнасящо се до чужди групи ловци, въпреки че грижливо отбягваше всякакъв контакт с тях.
В лагера на Хаднълови обаче всичко беше тихо. Скоро мрак смени здрача и обгърна горичката и прерията. Мили легна в леглото на дъното на колата и притвори очи. Сънят не идваше. Шумът от колите, скърцащите колелета и тропащите в тръс копита не само че смущаваха съня й, но я караха да усети, че бе започнало опасното пътуване през обширната прерия.
