раздвижването премахна твърдостта мускулите му и разкара тежката, болезнена изтръпналост и това му даде кураж да започне дневната си работа.
Хаднъл промени първоначалните планове на Том, като му нареди този ден да пази лагера, докато той и другите мъже отидат на лов. Той смекчи тази си заповед със забележката, че ако се яви близо до лагера някой бизон, на Том е позволено да го свали.
Когато ловците заминаха и Том привърши малкото задължения в лагера, с далекогледа в ръка той се изкатери на върха на хълма. Наоколо, чак до хоризонта се простираха широката сиво-зелена, леко вълнообразна шир, ниските възвишения и обвитото в зеленина речно течение. На разстояние няколко мили по течението на реката се извиваше стълб от дим, което несъмнено беше знак, че там има лагер. На югозапад се извисяваше странна планинска местност, с далекогледа ясно се различаваше назъбена стена с грамадни размери, сива и гола, прорязана от каньони, надвиснала сурова и дива над равнината. Едва в късните утринни часове Том можа да забележи как няколко бизона се приближават към лагера. Изведнъж той изтръпна: цяла редица животни, очевидно мъжки, пасяха по брега на реката, близо до лагера. Том се спусна бързо от хълма, взе пушката и патрондаша си, премина реката и забърза по гъсто залесения бряг. Той искаше да вкара животните в една клисура близо до коритото на реката. За кратко време той достигна целта — края на горичката и началото на сипея. Когато излезе иззад последните дървета, го обзе силна възбуда и приклекна на колене.
По откритата поляна, на около сто метра, пасяха девет мъжки бизона, водачът изглеждаше по-голям от най-едрия бик, който Том беше одрал миналия ден. Те не се обезпокоиха от присъствието на Том, а продължаваха да пасат, измествайки се леко наляво към клисурата.
Том ги следеше с неподвижен поглед, запъхтян и разтреперан. Той забрави, че държи в ръка тежката си петдесеткалиброва пушка, и се опомни едва когато чу пукота от други пушки. Учуди го, че бизоните не обръщат внимание на стрелбата, и той реши да чака удобен случай, за да убие водача им. Те приближаваха така бавно, че той имаше възможност да усмири треперенето на мускулите си, макар да не можеше напълно да се овладее.
Няколко от биковете преминаха от храсталака към клисурата и докато те бяха на петдесет метра от Том, другите започнаха да се изкачват по нагорнището. Грамадният бик вървеше отзад, мъкнейки тежката си глава. Следващите животни изчезваха в горичката, отдалечавайки се от Том. Трудно му беше да се овладее. Той неочаквано трепна: дълбоко сумтене, очевидно от ноздрите на бизон, който се намираше наблизо. Той предпазливо се обърна. Зад него, в тъмнината на горичката, крачеха други бизони. Той ясно чуваше хрупането им и очите му неволно потърсиха дърво, на което би могъл да се покатери, след като гръмне. Какво ще стане, ако това чудовище се спусне към него? Не би имал време да напълни наново пушката, пък дори и да успееше, какво ли щеше да направи?
Бикът заклати глава срещу Том. Каква широка и къса муцуна! Очите му — малко изпъкнали навън, а черната му брада висеше до земята. Том виждаше само върха на роговете му, подаващи се от вълнестата, рунтава маса. Фуу! — чуваше се дълбокото дишане.
Том почувства силно нежелание да убие това великолепно, страхотно животно, но не беше в състояние да удържи кипящата си, буйна кръв.
Той подпря тежката си пушка на един клон, премери се в рунтавите, големи плешки и гръмна с опнати мускули и притаен дъх.
Старият водач изръмжа страховито. Надясно от облака дим нещо изпращя в храсталака и тежко затрополиха копитата на останалите бягащи бизони Том ужасен видя широките кафяви гърбове да се скриват в храсталака, през който се излизаше на реката. С треперещи ръце той отново напълни пушката си. Острият му поглед се взря през разнеслия се облак дим и потърси бизона, по който беше стрелял, но видя само високата трева на клисурата. Малко по-нататък той откри грамадния, кафяв, безжизнено проснат труп.
Младежкото нетърпение надви всички колебания. Той скочи, затича през горичката, наддаващ вик като индианец, спусна се по нанадолнището, горд и радостен, без да забравя евентуалните опасности. Той можеше да бъде спокоен — грамадният бизон изпусна последния си дъх.
Пийлчак изкара колата от лагера, прекара я през храстите и навлезе с нея в плитката вода на реката. Конете поеха в тръс, а водата заплиска над копитата им. Пийлчак размаха дългия камшик и зашиба животните със силни удари. Трябваше да се бърза, за да не затънат колелетата в пясъка. Конете, коларят и колата се измокриха до кости. На другия бряг Пийлчак се обърна.
— Отлично за ден като днешния! — извика той.
Малко след като той изчезна, Том чу да цвили кон нагоре по реката, на няколко мили разстояние. Това го накара да отиде нататък. В началото на гората препускаше непокритата кола. На капрата седеше само един мъж. Друг, който яздеше край колата, водеше за поводите два хубави коня.
„Други ловци на бизони — си каза Том, като се приближаваше към непознатите. — Бих искал да зная как се постъпва в случая.“
Коларят, щом забеляза идващия с пушка в ръка Том, задържа конете си.
— Групата на Дън — ловци на бизони — извика той малко страхливо и с омраза. Той беше нисък, широкоплещест мъж и лицето му, полупокрито от големи, рунтави бакенбарди беше яркочервено.
— Аз съм Том Доун от групата на Хаднъл — отговори Том. — Там е нашият лагер.
— Кларк Хаднъл! Ах да му се не види — извика непознатият. — Познавам Хаднъл. Миналата есен се бяхме уговорили да излезем заедно. Но той не беше готов и аз избързах.
Том му подаде ръката си и в този момент дойде другарят му, който се беше забавил зад колата. Той беше пълен, млад мъж с извънредно приятно изражение на кръглото си лице. Облеклото му не отговаряше на начина на живота сред суровата прерия. Старата му широкопола шапка беше твърде малка за голямата му глава и през една дупка върху нея се подаваше кичур руса коса.
След като Дън представи племенника си Ари Текс, двамата млади мъже силно се здрависаха и тримата тръгнаха към лагера. Том помогна на пътниците да настанят колата си на подходящо място и да я разтоварят. През време на тази работа върху пръстите на крака на Ари падна един денк.
— Ох! — извика той и потърка крака си с ръка, плъзгайки поглед из лагера на Хаднъл. Този поглед беше едновременно изненадан и очарован. — Не виждам ли една хубава, млада дама?
Том се извърна: бялата врата на Хаднъловия фургон очертаваше лицето на Сал и макар и отдалечени, Том забеляза как Сали Хаднъл и Ари Текс си размениха погледи.
— О, ла-ла — извика Том, който не можа да се сдържи.
— Вярно, това е млада дама — госпожица Сали Хаднъл, обаче не знаех, че тя…
— Чуваш ли, вуйчо Джет, в този лагер има момиче — каза Ари с уважение.
— Ние имаме тук три жени — каза Том. Дън погледна нататък.
— Това ме учудва. Не мислех, че Хаднъл ще мъкне жени… Никой ли от вас не познава граничната земя?
— Да, да, Пийлчак.
— И той допусна да дойдат жените?
— Не му е оставало нищо друго — отвърна Том.
— Хм, откога сте на реката?
— От два дена.
— Видяхте ли други групи?
— Не. Но Пийлчак казва, че има няколко групи наоколо.
Дън потърка брада със силната си дебела ръка. Той изглеждаше угрижен и замислен, изкашля се и започна да разправя:
— Да, вижте, Доун, ние сме от есента в тази област, пълна с бизони. И прекарахме тежко, много тежко. Есенният лов не бе нищо. Страшното бе отвъд, при Бразъс. Индианците от племето кайени ни преследваха. Не знаехме, че там е забранено да се стреля по бизони. Чиновниците ни отнеха кожите. А после започна пролетният отличен лов — на четиридесет мили оттук в западна посока. Бяхме събрали петстотин кожи и всичките ни откраднаха.
