поставим стражи.
— Пийлчак, що за странни неща ни разправяш? — попита Хаднъл, малко изненадан и угрижен.
— Аз трябва да говоря за това, обаче няма основание да се обременяваме с грижи. Това лято ще има войници в тази местност и много вероятно е при опасност войниците да отведат всички жени в някой близък форт или добре запазена товарна станция.
Том помисли за черноокото момиче Мили. Почти я беше забравил. Колко отдавна изглеждаше онази среща. Къде беше тя сега?…
По-късно мъжете отново се отдадоха на радостното очакване, останаха до късно през нощта край лагерния огън, смяха се, бъбриха и гледаха на бъдещето с надежда.
Том стана пръв на другата сутрин. Ударите на брадвата му и шумът от дърветата, които се трупаха около лагера, събудиха другарите му. Когато Стронгхърл стана, за да потърси конете, денят беше настъпил, а докато се раздигаше закуската, слънцето изгря на хоризонта.
Пийлчак, който се върна от върха на хълма, съобщи, че по протежение на цялата река, докъдето стига поглед, се движат бизони. Те, изглежда, бяха доста далече отвъд равнината и не намираха още място за водопой.
— Аз ще остана в лагера, няма как — каза Хаднъл сдържано. — Има доста работа за вършене, пък и някой трябва да се грижи за жените.
— Добре би било, ако от време на време се качвате на хълма, за да оглеждате местността — отвърна Пийлчак равнодушно. Обаче погледът, който той хвърли на Хаднъл, не беше никак равнодушен… — Оставям ви и моя далекоглед. Оглеждайте добре!
Мъжете оседлаха конете си и препасаха патрондашите. Том имаше чувството, че помъква хиляди килограми. Освен това той пропусна да си купи прикрепен към седлото калъф за пушката и сега трябваше да я държи в ръка — неприятна работа при ездата.
Те яздеха след Пийлчак, покрай реката и я пресякоха при едно плитко, песъчливо място, което конете трябваше да преминат бързо, за да не затънат в тинестия пясък. Другият бряг на реката беше горист и не така стръмен. Около една локва следите на бизоните бяха толкова нагъсто, сякаш на водопой бе идвало цяло стадо говеда. Ездачите спряха на билото на височинката, в подножието на която почваше гладката равнина. Там, по тревистата на разстояние около миля се виеше тъмна, подобна на стена маса.
— Ето ги бизоните — каза разузнавачът. — Сега да се разделим и да изчакаме един час. Трябва да се скриете в шубраците или зад храстите, докато дойдат наблизо. Тогава ги насолете!…
Пийлчак остави Том на пост на мястото, където бяха сега и заедно с другите мъже препусна по края на равнината, докато всички изчезнаха от погледа.
Том слезе от седлото, хвана коня си за поводите, застана на края на храсталака, като се оглеждаше и ослушваше: беше странен миг, който развълнува сърцето му. Той опита да се успокои, но не можеше да надвие вълнението си. Разбра кое пленява душата му — любовта към приключения, към волност. Приключения и волен живот търсеше Том в тази дива страна. Той стоеше на пост сред крайбрежните храсти на една река в Пфаненстил на Тексас, а пред учудения му поглед пасеше стадо бизони. Койоти дебнеха някъде иззад дърветата, после се мярна доста голямо животно със сив цвят… Той почти бе сигурен: вълк. Ястреби и соколи се стрелкаха в синьото небе, а близо до реката, в тъмнозелената гора, видя ято диви пуяци, които крачеха важно.
Разстоянието между него и бизоните не намаляваше. Той забеляза, че те се придвижваха повече на изток, отколкото към речните храсти.
Изведнъж Том се сепна. Гърмежи от пушка. Бум! Бум! Другарите му откриха лова.
„Какво да правя сега? — помисли той, като плъзна поглед по реката и се загледа в стадото. От държането на животните не личеше да е настъпила някаква промяна. — Наредено ми е да стоя тук. Но сега, когато започна стрелбата, сигурно никой бизон няма да дойде насам“.
Скоро зад гърба на Том изпука пушка.
— Това е тежка, петдесеткалиброва! — извика той високо.
От разстояние може би две мили прозвуча острият гърмеж на шарпсова пушка, отекващ в лекия утринен въздух. Още веднъж и още веднъж! Том започна да трепери в радостно очакване. Вероятно другарите му подгонват бизоните към него. Тогава се чу трети гърмеж, от разстояние някъде между първия и втория. По всичко личеше, че другарите му бяха в акция. Том стана неспокоен. Погледна към стадото и забеляза, че то беше започнало да се движи. Леко трополене от копита достигна до ушите му. Вдигналият се прах закри отчасти бизоните от погледа му, изглеждаше, че те се оттеглят в сивата широка равнина. Том неочаквано чу съвсем наблизо непрекъснат пукот от пушки, после — друг, едновременно на много места. Той наостри уши. Забеляза, че гърмежите ставаха все по-тихи. Другарите му гонеха бизоните отдалечавайки ги от неговия пост. След известно време той вече не чуваше нищо. Изчезнаха също и обвитите в облаци прах бизони. Дълбоко разочарование изпълни сърцето му.
Няколко минути по-късно на билото се появи един ездач, което отклони вниманието на Том от лова — той позна белият кон на Пийлчак. Видя как ездачът размаха шапката си, прие това като призив, скочи на седлото и препусна в галоп към хълма, за да стигне до билото, което се простираше отдясно на разстояние няколкостотин метра. Тук се откриваше просторна гледка. Обширна, сиво-зелена, неплодородна, гола, вълнообразна равнина, забулена в прах! Не се виждаше вече стадото бизони. Том пристигна при Пийлчак.
— Жалко — каза разузнавачът. — Те не искаха да тръгнат към вас, измъкнаха се покрай реката.
— Ударихте ли нещо? — запита живо Том.
— Двадесет и един — отговори той. — Стронгхърл проклина, защото смъкна само един. А Бърн, който изстреля доста барут, доколкото можах да видя, досега повали само един-единствен.
— Охо! — каза Том — той беше сигурен, че ще му върви на дузини.
— Той си знае — отвърна сухо Пийлчак. — Яздете нататък и вижте колко ще можете да одерете. Аз отивам в лагера, ще впрегна една кола и ще опитам да я прекарам през реката.
Разузнавачът се отдалечи, а Том изви коня си на изток и се заспуска по равното надолнище. След като претърси с очи цялата равнина, той откри един пасящ кон и до него тъмен, мръсен куп, това очевидно беше някой от убитите бизони. Том пришпори коня си и за късо време стигна до мястото. Скоро той видя на земята Бърн, зает с одирането на бизона.
— Да е честито! — извика Том, още галопирайки.
— Адска работа е това одиране! — изрева Бърн и извърна към Том зачервеното си потно лице. — Хей, внимавай!
Предупреждението му обаче дойде късно. Конят на Том вече се беше разбеснял опасно. Пръхтейки, като искаше да избегне някакъв противен за него мирис, той се изправи във въздуха и с такава сила скочи на земята, че Том изхвръкна на една страна, а пушката му — на друга.
Том зарови лице в тревата. Ударът за момент го замая, после младежът се изправи и видя, че не е ранен, единствено самочувствието му беше пострадало. Шумният смях на Бърн Хаднъл се разнесе над равнината. Докато Том гледаше слисано пред себе си, Бърн скочи, настигна коня, който беше избягал на стотина метра и с влачещи се поводи и извита настрана глава обикаляше около мъртвия бизон. Бърн хвана юздата, с успокоителни думи предпазливо и леко поведе Дъсти към трупа и го задържа там за известно време.
— Така, сега той е в ред — каза Бърн.
Том стана и се приближи, като накуцваше. Той любопитно гледаше рунтавия труп, които на земята изглеждаше като истинска малка планина.
— Ама че голямо животно!
— Изглежда като слон с козина — каза Бърн. — Стар бик. Единственият, който убих, а колко много барут ми струва! Толкова дълго го гоних, че трябваше да го надупча с куршуми.
— Къде са бизоните, които уби Пийлчак? Том беше в треска да започне работата.
— Първият лежи там — на около четвърт миля от тук — нататък, малко наляво. Идете и се опитайте да го одерете, той е стар бизон, като този. А ако успеете да го одерете днес, аз ще му изям кожата.
