— Одирал съм много говеда — бикове и волове — отвърна Том. — Не беше особено тежко. Защо да не мога да свърша и тази работа?
— Момче, момче, тази кожа е толкова дебела — ще ви измъчи повече!
— Я ми подайте пушката! — отвърна Том, като се качи отново на коня. — Хващам се на бас с вас, Бърн, че още днес преди смрачаване ще одера кожите на моите десет бизона и преди да легна да спя, ще ги разпъна, чухте ли!
— Дадено! — каза Бърн с пресилена усмивка. — Бих искал само да съм свободен и да ви гледам. Ще бъде забавна шега. Ще намина след няколко часа.
— Добре. Хайде, сега тръгвам, за да мога да спечеля баса — отвърна Том с весела решителност, пришпори Дъсти и препусна бързо към следващия убит бизон.
IV част
Страхът на Дъсти не изглеждаше толкова голям, когато се приближи до втория убит бизон — един бик по-голям и от едрото, старо и здраво животно, с чиято кожа се занимаваше Бърн.
Този път Том не се реши да рискува с Дъсти.
Стигайки на петдесет метра от мъртвото животно, той се приближи към него, като скочи и поведе неспокойния кон към трупа, правейки все по-малки кръгове. Дъсти се държа добре в сравнение с предишния път и щом бе оставен на свобода, се оттегли малко настрана и започна да пасе.
Том не искаше да губи време и веднага се захвана работа. Остави настрана грижливо пушката си, съблече палтото си, извади от пояса ножа за порене и този за одиране. Беше изпълнен с твърда решителност, разбира се, очакваше трудна и тежка за преодоляване работа, но се чувстваше в състояние да я изпълни и да спечели баса с Бърн.
Този бизон беше истински великан: руното на предницата му беше дълго една стъпка, разрошено и облепено с бодили, беше почти чисто черен.
Отначало Том опита да обърне животното на една страна, в положение по-удобно за обработка. Убеди се обаче, че грамадният труп едва би могъл да бъде помръднат. Това беше неприятна изненада. Не му оставаше нищо друго, освен как да е да започне работа и да дочака да дойде някой и му помогне да обърне животното. Той хвана ножа за порене и се помъчи да изпълни указанията, които му бяха дадени. Трябваше да натисне три пъти, докато най-сетне ножът проби кожата и започна да реже. Тогава той установи, че се иска доста сила за това. Първоначално смяташе, че ще трябва да изразходва по-значителна енергия, докато получи известна сръчност. Но много скоро „по-значителната“ енергия нарасна до такива размери, че той едва издържаше. След разпорването започваше одирането и за кратко време Том правилно оцени забележката на Бърн: „Адска работа“ — вярно беше. Том обаче напрегна всички сили и му се удаде да одере бизона по-рано, отколкото Бърн своя. Том не можеше да гарантира качеството на работата си, но кожата беше одрана. Задъхан, той усети тялото си цялото мокро от пот. Да ореш ниви и да товариш снопи — работи, които той смяташе за изморителни и трудни, изгубиха всяко значение.
Така Том преминаваше от един убит бизон към друг. Вятърът утихна, слънцето се издигна високо и изгаряше земята. Най-много го измъчваше липсата на вода за пиене. Жаждата му се увеличаваше с всеки час. Ризата му беше така мокра, че би могъл да я изстиска. Жегата не го безпокоеше толкова. Постепенно дрехите му се покриха с кора от прах, кръв, мазнина и пот. Това обстоятелство и усилващите се болки в мускулите на тялото му, особено в ръцете и китките, започнаха да стават особено мъчителни. Той не забелязваше как времето лети. От време на време хвърляше поглед из равнината и очакваше знак от другарите си. Бърн и Стронгхърл се виждаха в далечината, после видя и Пийлчак, който беше докарал колата. Веднъж дори Том забеляза и една друга кола да преминава на няколко мили далеч от реката, но не можеше да твърди това със сигурност. Докато часовете мъчително минаваха за младия авантюрист, той не можеше да обръща внимание на някои интересни неща. Лешояди хвърчаха все по-ниско над главата му, докато в един миг той най-сетне усети полъха на крилата им. Един мършав, сив вълк дойде на разстояние пушечен изстрел, но Том нямаше време да стреля. Той продължаваше да сменя труповете, а часовете минаваха.
Едва когато късно следобед одра последната кожа, което му осигури победата в баса, Том заликува от радост. Беше само на две мили от колата, когато видя, че Пийлчак се отправя към него. Той можа да намери само още един бизон и одра и него, докато Пийлчак дотътри колата.
— Та вие сте огън! — извика разузнавачът с нескрито учудване. — Единадесет парчета, одрани за първия ден. Досега никой не е успявал.
— Басирах се с Бърн — отвърна Том и изтри потното си лице.
— Ако запазите тази бързина, млади човече, от дране на кожи ще си напълните джоба с пари — додаде сериозно Пийлчак.
— Почакайте да изуча добре занаята! — извика Том, запален от похвалата и перспективите.
Подпомогнат от Том, Пийлчак натовари кожите в колата, като прибра и едно голямо парче месо от бизон.
— Смятам, че сега нищо не ни пречи да потеглим към лагера.
— Стадото ли се връща? — запита Том, взирайки се от седлото на коня си.
— Да. То ще стигне до водопоя още тази вечер, а утре сутринта ще го заварим тук… Чухте ли големите петдесеткалиброви пушки на другите ловци!
— Други? Освен нашата група? Не.
— Надолу по реката има доста групи. Но това не пречи. Колкото повече, толкова по-сигурно, а бизони има достатъчно.
Яздейки, Том се върна в лагера, когато залезът на слънцето украсяваше със злато и пурпур хълмовете на запад. Линията на хоризонта в далечината се очертаваше от една дълга плоска планина и в този момент тя изглеждаше прекрасна и спокойна. Том се запита дали това не е източната част на големия Стекъд Плейн, за която често беше чувал.
Така, уморен от изключителното си постижение, той все пак беше достатъчно бодър, за да оглежда, чувства и мисли! Бъдещето му изглеждаше като този позлатен хоризонт.
Преди мракът да настъпи, Том видя как Пийлчак разпъва една кожа. Разузнавачът първо постави разгънатата кожа на земята и проби по краищата и малки дупки. После заостри с брадва и нож къси колчета, дълги около един фут. Три от тези колчета той заби във вратната част на кожата и ги заби здраво в земята. Тогава отиде откъм опашката и започна да опъва кожата. Том видя, че за тази работа се изисква сръчност. Като държеше кожата опната, Пийлчак заби други две колчета от тази страна. Така той непрекъснато се въртеше около кожата, но цялата процедура не траеше много и не изглеждаше мъчна.
Том започна работата си с обяснимо смущение. Но както одирането, така и опъването беше по-тежко, отколкото изглеждаше.
Сали Хаднъл предложи да му помогне, но той й отклони предложението, като обясни, че се е хванал на бас. Момичето остана наблизо и любопитно го гледаше, което доста изнервяше младежа. Той забеляза, че тя му се присмива.
— Какво смешно има? — запита възбудено той.
— Приличате на малко момче, което играе на сади-цвете и скочи-жаба! — отвърна тя със смях.
Том преглътна шегата и продължи да наблюдава работата на Стронгхърл. Момичето се изчерви и го остави да се бори с трудностите на опъването. Том се виеше като змия около разстланата кожа. Съумя да премълчи и други женски закачки. Усърдието му се увенча с успех. Към полунощ той завърши работата си и крайно изморен се тръшна в леглото, потъвайки в дълбок сън.
На другата утрин той рязко откликна на Пийлчаковия зов за събуждане, но тялото му беше вкочанено и неспособно за нищо. Той се повдигна изпод одеялата си, целият схванат и вцепенен. Лека-полека обаче
