Кендъл замръзна на място.
— Не е ли тук?
— Не, отиде да те търси.
— О, господи! Ейми! Един федерален кораб се носи право към нас!
Ейми изпусна цветята, които държеше.
— О, Кендъл! Тръгвай веднага. С лодката нагоре по реката и в тресавището. Трябва да се скриеш!
— Не мога, поне докато не намеря Брент.
— Брент ще се оправи, ако не се тревожи за теб. Не искахме да ти казваме, но Хари чул, че съпругът ти се е върнал във Форт Тейлър. Може би той те търси. Трябва да се махнеш оттук бързо!
Кендъл усети, че й се завива свят. Светлината на деня изчезна.
— Джон…
Ейми я побутна.
— Тръгвай, Кендъл!
— Чакай! Трябва да взема Лоли и детето. Един бог знае какво може да им направи заради мен.
— Отивай в лодката, Кендъл. Аз ще ги доведа. Намери скривалище. Ти познаваш тресавището, нали? И не излизай оттам, докато някой от нас не дойде да те вземе.
— Но янките…
— Нищо лошо няма да ни направят, скъпа. Нямаме нищо, което да ни поискат. Бързо влез в къщата и вземи храна. После тичай в лодката. Аз ще доведа сестра ти.
Кендъл прехапа до кръв долната си устна. Не искаше да тръгва без Брент, но Ейми беше права. Ако той знаеше, че тя е в безопасност, имаше много по-малка вероятност да рискува живота си. Ейми вече тичаше към Лоли. Кендъл се втурна в къщата, бързо наля манерка вода и завърза в една кърпа хляб, плодове и пушено месо. През цялото време се молеше Брент да се появи, но той не дойде и тя разбра, че не може да го чака повече.
Затича се към реката и хвърли вързопчето в лодката. След миг видя през дърветата русата коса на сестра си. Лоли скочи в лодката. Погледна Кендъл без укор в очите и тя с всички сили загреба към тресавището.
Те не проговориха, докато Кендъл не отмина първия завой на реката и не намери пътечка, която щеше да ги отведе далеч от погледа на приближаващия се кораб.
— Лоли, съжалявам — прошепна Кендъл. — Мислех си, че тук ще си в безопасност. Не предполагах, че Джон ще дойде. Той е толкова отмъстителен. Способен е на всичко.
— Направила си това, което си сметнала за добре — спокойно отвърна Лоли.
Кендъл навлажни устни и продължи да гребе.
— Нагоре има една горичка, където би трябвало да сме в безопасност. Само индианците я знаят.
Лоли се усмихна.
— Разчитам на теб.
— Не разчитай на мен. Аз нося нещастие.
Лоли се усмихна отново.
— Видях твоя капитан, Кендъл. Той едва ли е нещастие! Ще дойде да ни вземе, сигурна съм.
По здрач стигнаха в горичката. Лоли се занимаваше с малката Юджиния, а Кендъл се опитваше да направи подслон. След цял час напразни усилия и опити успя да запали огън, край който да се греят в прохладната пролетна нощ.
— Знам, че рискуваме да забележат огъня — каза тя на сестра си, — но той ще ни пази от змии и насекоми.
— Предпочитам да ме нападне змия, вместо янки — промърмори Лоли, — но щом смяташ, че така трябва…
Детето потъна в сън в скута на Лоли, но двете сестри бяха твърде неспокойни, за да заспят. Те говориха с часове. Сякаш бяха разменили ролите си. Сега Лоли беше по-силната, а Кендъл разкри пред нея сърцето си и призна страстта, която изпитваше към Брент и която побеждаваше волята й. Лоли смяташе, че Кендъл греши като му се противопоставя.
— Не можеш да промениш един мъж, който воюва за идеалите си, Кендъл. Можеш само да се молиш да оживее. — Неочаквано Лоли се засмя. — Все пак май сте се сдобрили! Погледни роклята си!
Кендъл се изчерви като забеляза, че все още е без две копчета. Лоли отново стана сериозна.
— Кендъл, не разбираш ли? Това е краят. Време е един от тях — Брент или Джон — да предяви правата си над теб.
Тръпки полазиха по гърба на Кендъл от думите на сестра й. Тя потърси очите й, но Лоли не гледаше към нея. Беше се втренчила в храстите.
Кендъл проследи погледа й. Гласът на Лоли беше изпълнен с ужас.
— Там има един индианец, който ни гледа.
— Червената лисица! — радостно промълви Кендъл. Втурна се към него, хвърли се в обятията му и намери спокойствие и сигурност до силните му гърди.
— Какво правиш тук? — попита я той с пресипнал глас.
— Янките… янките дойдоха — тя погледна в тъмните му очи. — А Брент…
— Знам. Той се върна с „Гордостта на Юга“.
— Откъде знаеш? — учудено попита Кендъл.
— Той ме намери днес следобед. Точно сега отива към устието на реката.
— Сам? — ужасена попита Кендъл. Щеше да попадне право в клопката. — О, Господи! Трябва да го намеря!
— Оставаш тук, Кендъл — твърдо рече Червената лисица. — Аз ще отида за Брент.
Той погледна към Лоли, която го зяпаше с отворена уста.
— Коя е тя?
— Сестра ми.
Червената лисица кимна повелително.
— Тя ще остане при теб. Аз тръгвам. Ето, вземи ножа ми. Знаеш как да го използваш.
— Да — отвърна Кендъл, но преди ехото от гласа й да заглъхне, той беше изчезнал.
— Индианец! — възкликна Лоли и потръпна. — Кендъл, как може да се доверяваш на дивак?
— Той не е дивак, Лоли, но това е дълга история.
— Разкажи ми я. Говори ми нещо. Трябва да правим нещо, за да издържим.
Приказваха цяла нощ. Когато детето се събуди и се разплака от глад, те все още разговаряха. Сънят бягаше от тях, а вече се съмваше.
Следобед Кендъл забавляваше малката Юджиния с шепа камъчета — тя ги поставяше в шепата си, а детето ги изсипваше на земята. Беше очарована от красотата на момиченцето. Очите му бяха ясни като пролетното небе, а косата — също като косата на майка му, беше по-златна от слънцето.
Лоли лежеше и гледаше небето. Тя се усмихна на Кендъл.
— Един ден от теб ще стане чудесна майка. Кендъл сви рамене и се опита да отвърне безгрижно:
— Аз май не мога да имам деца, Лоли.
За нейна изненада Лоли се разсмя.
— Защото си била много пъти с твоя капитан през последните години и нищо не се е случило? Не бъди глупава, Кендъл. Когато бъдете заедно през цялото време, ще станеш майка.
— Ако изобщо го видя някога вече — промълви Кендъл. Лоли не отговори.
Когато се мръкна Кендъл реши отново да запали огън. Лоли и детето се бяха сгушили и спяха, но тя не можеше да си отдъхне. Потърси сухи съчки и започна да ги търка една в друга. Беше така погълната от работата си, че мина време, преди да осъзнае, че е чула изпукване на клонка. Усети, че зад нея има някой.
С мрачно предчувствие се обърна бавно и погледна. Обзе я ужас. Пред нея стоеше Джон Мур.
Войната не го беше променила. Изглеждаше така, както при последната им среща в тресавището. Същият онзи човек, който някога беше познавала болезнено добре.
Тя скочи и се вгледа в него, без да продума. Заля я вълна от страх и хиляди други чувства! Времето беше спряло. Не можеше да забрави онзи ден, когато по негова заповед бяха избити невинни жени и деца.
