Дори сега споменът се завръщаше в кошмарите й. Помнеше и нощта на злобното му отмъщение…
— Кендъл!
Изрече името й отчетливо и любезно, сякаш й бе дошъл на гости. После се усмихна бавно.
— Знаех си, че ще те намеря, ако потърся достатъчно добре.
Тя все още не можеше да продума. Отстъпваше назад, а той се приближаваше. Впила поглед в него, тя се страхуваше да мигне.
— Всичко свърши! — осведоми я той с глас, все още тих и приятен. — Може би си мислила, че ще те забравя? Ако е така, подценила си ме. Не си ме познавала достатъчно добре, а аз си мислех, че ме познаваш. Смятах, че знаеш всичко за мен. В края на краищата, ти си моя съпруга. И ето, дойде денят, в който отново сме заедно! Чудесен ден. Отново си моя, Кендъл. И ще се върнеш с мен. Трябва да наваксаме пропуснатото!
Отвращение и ужас завладяха сърцето й. Никога. Не и след всичко, което беше изтърпяла.
— Защо? — с пресипнал глас попита тя и леко поклати глава. Все още не можеше да повярва, че я е открил, че стои пред нея. Най-странното бе, че той си оставаше красив мъж. Фигурата му изглеждаше стройна във военната униформа. Извитите нагоре мустаци бяха елегантни, сините очи се открояваха на фона на тъмната коса, която падаше на вълни. Той би могъл да срещне жена, която да го обича и да бъде щастлив и… нормален.
Би могъл.
Травис някога вярваше в това. Познаваше Джон от малък. Но дори той се отдръпна от него през последните години, като видя ужасяващите промени в характера му. Кендъл изпитваше съжаление към този човек, който бе станал жертва на собствената си наранена гордост. Но между тях лежаха толкова неща, които не можеха да бъдат простени, и сега тя чувстваше само страх и омраза.
— Защо? — повтори той въпроса й и се усмихна. — Не знам, Кендъл. Разбрах, че те искам от първия миг, в който те видях. Молех се да ме излекуваш. Никога не бях виждал толкова красива жена… — Той сви рамене. — Бих платил всяка цена. И наистина платих доста голяма сума! Но от самото начало беше очевидно, че ме мразиш, че се смяташ за нещо повече от мен. Също като всички тези самохвалковци, които сега плуват в кръвта си. Великите войници на Юга! Ти не ме излекува, Кендъл. А заби втори нож в мен. Но от последната ни среща нещата се промениха. Разбрах, че причината за болестта ми е била нервно разстройство. Но като всяка рана и тази зарасна. — Той млъкна, наведе се и погледна към все още спящата Лоли и детето. — Хлапето не е твое, нали?
— Не е! — увери го Кендъл и енергично поклати глава. Винаги се страхуваше от това, което той би могъл да направи на другите заради нея. — Детето е на сестра ми. Само като ги погледнеш си личи. Косата му е платиненоруса като на Лоли.
— И двете със сестра ти сте руси — припомни й той. — Твоят южняк също не е с много тъмна коса. Или по-точно — не беше…
— За какво говориш? — разтревожено попита тя. Ужасно се страхуваше от отговора, но въпреки това, докато говореше, се опита незабележимо да погледне през рамо и да разбере как е дошъл и дали е сам. Язвителната му усмивка показа, че е забелязал движението на очите й.
— Ах, искрата на страха засиява във величествените й сини очи! — подразни я той. — Приятно ми е да гледам страха ти, Кендъл. Не, не съм срещнал прочутия капитан Маклейн — все още. Но войната свърши, нали знаеш. Преди два дни Робърт Ли капитулира пред Грант. Джеф Дейвис избяга от Ричмънд, а докрай верният на Юга губернатор на Флорида се самоуби. — Джон я гледаше, лицето му ставаше все по-сурово, докато чакаше новините да проникнат в съзнанието й. Какво удоволствие беше за него да разказва това! — Свършено е, Кендъл. С твоя величествен Юг, с твоя рай. От него остана само пепел и прах. Ако хората ми не открият капитан Маклейн, аз сам ще го намеря и ще го убия. С времето ще те накарам да го забравиш. В Ню Орлеанс срещнах много вълнуващи млади красавици. Беше просто невероятно с какво желание забавляваха офицерите на Севера. Знаеха, че само ние имаме пари за копринени чорапи. Но знаеш ли какво, Кендъл? Дори след като открих, че съм излекуван, че все още съм мъж, аз пак желаех теб. Теб, с твоето високомерие, страст и ярост, дори с омразата ти. Не искаше да правиш нищо с мен. Но сега всичко ще се промени. Ти си ми длъжница, моя любов, моя съпруго. Имаме цял живот пред себе си. Има достатъчно време да се предадеш и да изплатиш дълговете си. Всичко ще се промени. Ще те накарам да забравиш.
— Нищо никога няма да се промени! — изсъска тя отвратена. — Никога няма да забравя. Господи, Джон! Не исках да се омъжвам за теб, но не те мразех, докато не открих колко си жесток. Може би си се променил, но аз няма никога да забравя миналото. Не това, което стори на мен, а жестокостта към другите. Недалеч оттук ти унищожи хората, които обичах. Жени, деца. Бебета! Сърцето ми няма да се промени, Джон. Независимо дали сме изгубили войната или не, аз обичам Брент Маклейн.
— Кендъл, това няма никакво значение. Аз те открих и ти идваш с мен. Веднага.
— Не! — прошепна тя яростно.
— На борда на кораба ми има двайсет и четирима добре въоръжени мъже. Ще бъдат тук всеки миг. Не можеш да се бориш с мен, Кендъл. Ти си ми съпруга. При това — шпионин на Конфедерацията и избягала затворничка. Законът е на моя страна.
Законът…
Никога.
Червената лисица й беше дал ножа си. И отдавна я беше научил как да го използва. Само да можеше да стигне до ремъка около глезена си…
Тя се усмихна и седна на земята, сякаш бе решила да не мръдне от мястото си.
— Джон — тихо рече тя, — от четири години водя борба. Сега не е по-различно.
Ловко посегна под роклята си и извади ножа. Може би той бе очаквал това или пък знаеше колко е отчаяна. Играеше с един ход напред. Преди тя да успее да се хвърли срещу него, той сграбчи сестра й и опря нож в гърлото й. Лоли продължаваше да спи — невинна и уязвима като ангел.
— Хвърли ножа в краката си. Веднага! — нареди Джон. Кендъл преглътна.
— Няма да я убиеш, Джон, дори ти няма да я убиеш…
— Хвърли ножа!
Не беше сигурна на какво е способен и не смееше да поеме риска точно сега. Победена, тя хвърли ножа. Очите й плувнаха в сълзи, раменете й увиснаха. Беше стигнала толкова далеч! Толкова далеч и да изгуби! Помисли си за Брент и за последните му прегръдки след дългото чакане, след надеждите и молитвите. Беше се върнал при нея. Войната ги разделяше, но не можеше да спре буйния растеж на любовта им. За последен път го беше докоснала… и бе избягала от него в пристъп на гняв.
Но никога не си беше представяла, че е възможно да не го види повече, че след дългото чакане, след надеждите и молитвите, всичко ще свърши така.
Той се усмихна мрачно и прибра оръжието й, после се изправи и пристъпи към нея. Острието на ножа му блестеше на слънцето.
— Би трябвало да издълбая на челото ти буквата „П“, за да знаят всички, че си прелюбодейка. Или по- добре на бузата…
Дръпна я, за да стане, и притисна ножа към лявата й буза. Тя отвърна на погледа му, като се мъчеше да не трепне. Той заплашително плъзна студената стомана по шията й. После надолу към долината между гърдите й, отрязвайки едно копче от роклята.
— Има и други подходящи места. Може би най-добре ще е на гърдите! Хората няма да приказват, а ти два пъти ще премислиш, преди да се разголиш пред някой друг любовник.
Кендъл стисна зъби. Трепна, когато острието се притисна по-силно към плътта й. Задъха се от болка. Капки кръв потекоха по кожата й. С ужас разбра, че той говори сериозно. А тя стоеше беззащитна пред него. Беше сама. С една изтощена спяща жена и малко дете.
— Джон, не…
— Трябва да платиш, Кендъл. Знаеш това, нали? Падни на колене като родната си страна. Хайде, Кендъл. Помоли ме да ти подаря живота.
От ледената студенина на суровите му очи тя разбра, че няма голямо значение какво ще направи. Два пъти се беше отказала от него — веднъж заради друг мъж, а втория път бе предпочела затвора. Той наистина щеше да я накара да плати.
Остана изправена. Очите й се замъглиха от сълзи, но тя храбро се пребори с тях. Смътно видя, че от
