Червената лисица мина край Лоли, край Травис, край Брент и Кендъл. Наведе се над трупа. Този път Джон беше мъртъв, без съмнение. Но това нямаше значение. Червената лисица коленичи, извади камата и я заби отново в тялото му.
— Първият удар — за Аполка, моята жена, моят живот. Вторият — за сина ми. Моята кръв.
После се изправи.
Брент застана пред Травис.
— Деланд — с пресипнал глас рече той, — моля за извинение. Но сега ще ви помоля, сър, да се махнете от нашата територия, преди да…
— Брент! — извика Кендъл. — Това вече не е наша територия. Всичко свърши, Брент. Войната приключи.
Той я погледна. Премигна. После се извърна към Травис. Поклати глава.
— Кендъл…
— Генерал Ли е капитулирал! — продължи тя. — Травис, кажи му, убеди го!
Брент отново се взря в Травис. Травис кимна тъжно.
— Кълна се, Маклейн. Ли се предаде официално в Апоматокс на десети.
Брент се задъха. Все още стоеше изправен, но пусна ръката на Кендъл. Пръстите му се забиха в дланите, кокалчетата побеляха.
— Ли не е единственият генерал. Кърби-Смит сигурно още се бие на запад. Нищо не е свършило. Не е възможно. По дяволите, не е възможно! Толкова години, толкова жертви, толкова кръв!
— Да, Брент, жертвите бяха много — съгласи се Кендъл. — Брент, моля те, повярвай! Всичко свърши!
В гората настана тишина. После детето на Лоли се разплака.
Брент остана неподвижно само миг, преди да тръгне към лодките. Той сякаш не виждаше нищо пред себе си, вървеше като сляп.
— Маклейн! — извика Травис след него. — Упълномощен съм да помилвам всеки южняк, който хвърли оръжие!
Брент се поколеба за малко, после продължи към реката. Кендъл се втурна след него, но Червената лисица я спря.
— Остави го — тихо й каза. — Той те обича. Беше готов да жертва живота си за теб. По-късно ще живее само за теб. Сега го остави да се примири с поражението.
Кендъл остана смълчана, загледана след Брент, който гребеше нагоре по реката, и имаше чувството, че сърцето й ще се разкъса. Като в просъница чу как Лоли взе на ръце разплаканото дете и се обърна към Травис с открита враждебност.
— Е, янки, кажи какво сте направили ти и твоите приятели със селището?
— Нищо! — троснато отвърна той. — Казах вече, че войната свърши. Наредих на хората ми да се оттеглят.
Лоли тръгна към лодката, която ги бе довела тук.
— Индианец… после някакъв янки… — несвързано мърмореше тя. — Кендъл, можем да си отидем вкъщи, ако този янки казва истината и ако все още имаме дом.
— Разбира се, че казвам истината — настоя Травис раздразнен, изоставил галантността си.
— Кендъл? — отново попита Лоли.
— Още не — промълви сестра й. Не изпитваше мъка заради смъртта на Джон, но знаеше, че двамата с Травис бяха длъжни да го погребат.
— Е, добре — промърмори Лоли. — Май не мога да се отърва от този индианец.
Червената лисица се засмя.
— Трябва да внимаваш с диваците, Златокоса жено. Но заради сестра ти ще те заведа вкъщи.
Кендъл гледаше как двамата се настаняват в лодката. После се обърна към Травис:
— Ти ми спаси живота. Знам какво ти струваше това.
Травис сви рамене, но очите му издаваха, че не му е било леко.
— Джон трябваше отдавна да умре. Той от години всъщност е мъртъв. Но някога беше мой приятел. Дано да почива мир.
— Дано — прошепна Кендъл.
Хванаха се за работа. Изкопаха гроб с едно от греблата и кофата за вода. Погребаха Джон, а с него и миналото.
След като поставиха кръст над гроба, те се отправиха към лодката. И докато гребяха към устието на реката, разговаряха — за бъдещето.
Както бе очаквала, Кендъл намери Брент в малкото заливче. Той гледаше към морето. Чу я, но не помръдна.
Кендъл седна до него. Той нито я погледна, нито проговори. Тя облегна глава на рамото му и се загледа заедно с него в нощното море.
— Обичам те — каза му нежно.
Тръпка премина по тялото му. Най-после я прегърна.
— Загубихме Юга, Кендъл. Войната нямаше смисъл. Нищо не ни остана.
Кендъл потръпна от отчаянието в гласа му. Тя сложи ръце на рамената му, коленичи в пясъка пред него и обърна стоманения му поглед към себе си.
— Брент, ние имаме всичко.
— Всичко ли!? — избухна той. — Кендъл, аз нямам нищо! „Саут Сийз“ изгоря. Нямам нито цент освен конфедерални пари, с които можем само да си запалим огън. Старият начин на живот също си отиде. Югът си отиде.
— Не си е отишъл! — възрази Кендъл. — Земята все още е тук, Брент. Ще трябва да построим всичко отново, но нали земята е тук. О, Брент, изгубихме много, но и спечелихме. Живи сме! И аз те обичам. Докосни ме, Брент. Аз съм жива и имам нужда от теб. Най-после можем да имаме нещо — нещо истинско, нещо завинаги. — Тя сграбчи ръката му и я постави между гърдите си, където сърцето й биеше в ритъма на живота. Сълзи се надигнаха в гърлото й. — Господи, Брент, всичко свърши и можем да започнем отначало! Моля те, моля те…
Тя рухна до него и отчаяно зарида. Беше го изгубила заедно с войната. Той нямаше да се примири с поражението. Щеше отново да я напусне и да потърси южняците, които продължаваха да се бият.
Но най-после тя усети пръстите му върху косата си. Той разсеяно я погали.
— Кендъл, вече нямам какво да ти предложа. Нямам дом. Дори не знам, къде е „Джени Лин“.
— Брент, аз нямах нищо, докато не открих теб — прошепна Кендъл. — Можем да си построим дом тук. Травис каза, че почти нищо няма да се случи тук. Никой не се интересува от някакво малко селце край тресавището. — Тя се поколеба за миг, но намери смелост, докато той я галеше собственически. — Травис би искал да построи пристанище и да работи тук.
— Какво, искаш да работя заедно с някакъв си янки? — възкликна Брент и пръстите му гневно се впиха в косата й.
Кендъл трепна, но отвърна с достойнство:
— Не, само те моля да обмислиш предложението на един човек, който винаги е бил наш приятел.
Тя почувства как той застива и после се отпуска. Повдигна глава от гърдите му, с опакото на дланта си изтри сълзите от бузите си и срещна погледа му. Очите му бяха стоманеносиви и намръщени, но той повдигна брадичката й.
— Добре, ще го обмисля.
— О, Брент! — щастливо въздъхна Кендъл и се хвърли на шията му така, че и двамата паднаха назад в пясъка. Бързо го целуна, преди той да възрази или да се отдръпне. Отначало устните му бяха студени и застинали, но после ръцете му я обгърнаха и устните му отговориха на целувката й. Животът, топлината, желанието се върнаха при него и устните му с наслада погалиха нейните. Когато тя го погледна, на смръщеното му лице изгряваше лека усмивка.
— Обичам те, малка южнячке — промълви той. Ръцете му все още я притискаха здраво, а гласът му бе дрезгав. — Може би наистина имаме всичко. Докато имам теб, винаги ще виждам пред себе си храбростта и красотата на Юга.
