— Значи продължаваш с това, а?
Регън кимна.
— Просто не мога да спра. Честна дума, те са навсякъде.
Софи се засмя. Регън си помисли, че тя прилича на тийнейджърка.
Косата й бе на опашка, а страните й се бяха зачервили от тичането. Софи тичаше където и да отиваше, защото винаги закъсняваше. Днес изглеждаше прелестна, но всъщност винаги си изглеждаше така.
— Това нова блуза ли е? Харесва ми.
— Нося твърде много розово — въздъхна Софи. — Но видях тази и просто трябваше да я имам.
Сервитьорът се появи и записа поръчката на Софи. Регън се обърна към входа на ресторанта.
— Не мога да повярвам, че дойде преди Корди. Какво ли я задържа? Тя никога не закъснява.
— Аз й казах да дойде към един, един и петнайсет — обясни Софи.
Сервитьорът се върна със студен чай. Софи веднага грабна три пакетчета захар и ги изсипа във високата чаша.
— Защо да идва по-късно?
— Тя вече знае това, което искам да ти разкажа. Въвлякох я в тази история преди един месец, но не исках да те безпокоя, защото по това време ти имаше много пътувания.
— Ходих само до Рим.
— Извинявай, преди Рим беше в Хюстън, Маями и…
— Ел Ей — довърши Регън. — Май доста съм попътувала през последните два месеца. Хайде, разказвай. Какво е това, в което си въвлякла Корди?
— Планът.
Тя изрече думата с въодушевление и Регън видя блясъка в очите й.
— Звучиш ужасно сериозно, Софи! Хайде, разкажи ми за този план. — Последната дума произнесе с нескрита ирония.
— Не ми се присмивай.
Регън вдигна ръка:
— Не ти се присмивам. Кълна се в твоя студен чай.
Сервитьорът чу „студен чай“ и след няколко секунди една висока чаша се появи и пред Регън. Тя не го отказа, дори му благодари. Софи скръсти ръце.
— Първо да ти съобщя, че плановете за довечера се промениха.
— Няма ли да вечеряме заедно?
— Разбира се, че ще вечеряме. Корди вече е направила резервациите. Но първо ще ходим на един прием. — Тя се обърна, извади от чантата си руло сгънати листове и ги постави на масата.
— Какво е това?
— Ще ти обясня след минута.
— Добре, кажи ми поне за приема.
Софи се смръщи, защото някакви бизнесмени се настаняваха на дълга маса в съседство.
— Какво не е наред?
— Онези мъже те зяпат.
— Не зяпат мен, а теб — каза Регън. — Просто не им обръщай внимание. — Този в края всъщност е доста готин.
Регън не погледна.
— Кажи ми за приема.
Софи най-после насочи изцяло вниманието си към Регън.
— Приемът е за хората, които се регистрират първи за семинара през уикенда, на който трите ще ходим.
Тя изтърси всичко наведнъж и отправи към Регън най-очарователната си усмивка. Това не свърши работа.
— Не мога да дойда.
— Разбира се, че можеш. Още си много стресирана от пътуването до Рим и това, че е трябвало да стоиш в една стая с пастрока си, който е боклук — ако трябва да използвам твоето определение. А това, което ще направим, е нещо съвсем различно и… благородно. Да, благородно е.
— Колко благородно?
Софи се наведе напред и каза шепнешком:
— Ще ловим убиец.
ПЕТА ГЛАВА
Регън не се шокира от съобщението на Софи. В края на краищата, бяха израснали заедно и бе свикнала с драматичните й изявления.
— Ще ловим убиец ли? Това ли каза току-що?
— Да, точно това ще правим.
— Добре. И как по-точно ще го направим?
— Говоря сериозно, Регън. Наистина искам да пипна това копеле.
Регън повдигна вежди — не бе типично за Софи да използва груб език.
— За кого говориш?
— За д-р Лорънс Шийлдс — поясни тя. — Той е доктор по психология и използва купените си дипломи, за да ограбва богати, но самотни и уязвими жени, независимо от възрастта им. Чувала ли си за него?
Регън кимна.
— Чела съм някакви статии за него във вестниците.
Софи отпи от чая си и продължи:
— Семинарите му, на които обяснява „как да си помогнем сами и променим нещастния си живот“, привличат стотици нищо неподозиращи мъже и жени. Това всъщност е много тъжно. Младите търсят гуру, който да ги насочва, докато се лутат какво да правят с бъдещето си, а по-възрастните търсят как да променят пътищата, по които са поели.
— Спомням си, пишеше, че според хората д-р Шийлдс правел чудеса.
— Със сигурност не прави никакви чудеса. Всички статии и интервюта са платени реклами. Шийлдс харчи значителна част от парите си, за да се рекламира. Провежда по два семинара годишно тук, в Чикаго.
Софи се разгорещяваше. Червенината избиваше по бузите й.
— Предполагам, че печели доста от тези семинари — каза Регън, като гадаеше каква е таксата за подобна двудневна групова терапия. Вероятно бе възмутително висока.
Приятелката й взе купчината сгънати листове и й ги подаде.
— Тук е преснет дневникът на една жена, която се е казвала Мери Кулидж. Тя е една от тези, които Шийлдс е измамил.
— Ще го прочета по-късно, разкажи ми го в общи линии.
Софи се съгласи и бързо започна да нарежда:
— Съпругът на Мери Кулидж починал преди две години и тя изпаднала в дълбока депресия. Дъщеря й Кристин се опитала да й помогне, но Мери отказала да се консултира със специалист или да взема лекарства.
— След като загубиш човек, когото си обичал, е естествено да скърбиш — прекъсна я Регън. — На мен още ми е трудно да приема смъртта на майка ми, а вече мина почти година.
— Да, естествено е да скърбиш, но на Мери й трябвали две години за да започне да излиза от дома си.
— И какво е направила? — попита Регън. Видя как Софи добави още едно пакетче захар в чая си и се ужаси от вкуса й.
— Мери чула за сбирките на Шийлдс и без да каже на дъщеря си или на някоя приятелка, платила таксата от хиляда долара и посетила двудневния семинар.
— Хиляда долара! Колко души могат да си позволят тези семинари?
