Тя беше там долу, но къде?
Стори му се, че видя нещо да се движи вдясно от него, до някакви изсъхнали клони. Реакцията му бе мигновена. Стреля два пъти, надявайки се да я улучи или да я подплаши, за да я изкара от скривалището й.
Шумът от изстрелите отекна между дърветата и още камъчета се затъркаляха по склона. Той знаеше, че полицаите са чули изстрелите и щяха да се отправят към него. Но сега беше твърде късно да се мисли за това.
Пак чу някой да вика името й, разбра, че приближава. Гейдж се облегна на стената, обърна се и се прицели. После зачака.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Алек чу изстрелите точно когато спираше рязко. Изключи от скорост и не си направи труда да изгаси двигателя. Изскочи и побягна, без да обръща внимание на тълпата и бариерите, които събаряше по пътя си.
Зад него колата на Джон Уинкът с пусната сирена също спря на паркинга.
Алек забеляза Софи и Корди в другия му край в момента, в който и те го видяха. Корди се втурна насреща му, а Софи извика:
— Не можем да намерим Регън. Полицаите не ни пускат да я търсим, а имаше изстрели…
Алек сграбчи Корди.
— Къде я видяхте за последно?
— На старта. Тя щеше да тича три километра — един и половина в едната посока и после толкова в обратната.
Отекна изстрел и преди Корди да каже още нещо, изражението на Алек се промени. И той изчезна. Никога не беше виждала подобно изражение на нечие лице и това я ужаси. Осъзна, че щом Алек залови този, който стреляше, ще го убие.
Алек бе полудял. Ако нещо се случеше с Регън, ако той не стигнеше навреме, ако някой от тези куршуми вече я беше повалил… Не, още имаше време да я открие. Трябваше да има. Кучият син щеше да умре, и то в адски мъки. Ако дори и косъм паднеше от главата й, Алек щеше да го одере жив.
Къде, за бога, беше тя? Дали Гейдж вече я беше пипнал? Алек извика името на Регън.
Уинкът тичаше зад него. Алек чу накъсаното му дишане, докато се опитва да го настигне. Той също викаше Регън.
— Чакай, Алек. Не прави глупости. Пусни ме пред теб. Не се подлагай като мишена на копелето. Няма да й помогнеш мъртъв.
Алек не му обърна внимание. Не можеше да мисли за нищо, освен да стигне до нея.
Отекнаха още два изстрела и той се втурна по посока на звука.
ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА
Гейдж започваше да се отчайва. Той се наведе над стената и пак се огледа от другата страна. Не беше толкова лесно да я убие, колкото беше очаквал. Неблагодарница! След всичко, което беше направил за нея. Тя беше съставила онзи списък и той се бе съобразил с желанията й. Дори му беше казала какво да прави с Питър Морис — поне му беше дала идеята — с бележките, които бе нахвърляла в папката. Да, той играеше по свирката й. Беше й дал това, което тя искаше. Беше поел този риск заради нея, без да казва на демона какво прави. Просто искаше да стори нещо мило за нея, да я направи щастлива, защото това изобщо не беше нейна грешка, и той чувстваше, че тя заслужава малко радост и щастие, преди да умре.
Но тя не оценяваше усилията му. И това го вбесяваше. Той усещаше как гневът го завладява. Каква каша беше забъркал. Не, не трябваше да вини себе си. Това не бе по негова вина. Той не беше направил нищо лошо. Тя се опитваше да му се измъкне. Тя беше отговорна за бъркотията, не той. О, той знаеше какво прави тя. Искаше да се чувства виновен — точно като след катастрофата, но демонът му беше помогнал да разбере, че вината е на Уокър Мадисън.
Гейдж още си представяше съвсем ясно Уокър, прочутия състезател, който стоеше със сериозно изражение от другата страна на шосето, пъхнал ръце в джобовете си. Той бе заобиколен от мъже и жени, обожаващи го почитатели, които се надяваха да получат дори миниатюрна частица от вниманието му, докато медиците се опитваха да изгребат потрошеното тяло на Нина от колата.
Шофьорът на камиона бе загинал на място и полицаите изкараха него виновен, но каква полза има да се гневиш на мъртвец? Не, Уокър беше отговорен за станалото.
Някакъв глас го стресна. Някой пак викаше Регън, измъчен вик, който той не разбра. Пак се чу, този път много по-близо. Нямаше време да се прехвърли през стената и да се спусне в клисурата, за да я търси. Регън трябваше да почака още малко отмъстителния му гняв. Той се изправи, насочи пистолета си към пътеката, откъдето се чуваха приближаващите стъпки, готов отново да убива.
Алек се появи между дърветата с изваден пистолет.
Беше точно на мушката на Гейдж. Изведнъж от клона над него някой изкрещя предупреждение. Гейдж вдигна глава само секунда преди Регън да стовари и двата си крака върху главата му. Тя се метна тежко върху него, претърколи се и се опита да изпълзи настрана, но той беше бърз като змия и се вкопчи в глезена й. Дръпна я назад и в същото време завъртя пистолета си.
Алек се хвърли на земята, изчака възможност да се прицели в Гейдж и веднага щом Регън се изправи на крака, детективът натисна спусъка. Беше чисто убийство, един куршум в черепа, но Алек не искаше да рискува. Той продължи да държи пистолета си насочен към Гейдж, изтича и изрита оръжието от ръката му.
После коленичи. Опита два пъти да пъхне пистолета си в кобура. Сграбчи Регън за раменете с две ръце и я разтърси:
— Добре ли си? Добре ли си?
Тя изпадна в истерия.
— Махни го от мен. Махни ръката му от мен. Махни го!
Алек освободи глезена й от пръстите на Гейдж. После се изправи и я издърпа да стане. Огледа я внимателно и пак попита:
— Добре си, нали?
Гласът му звучеше трескаво, не можеше да се овладее. Почти я беше загубил. Сега, докато я държеше в обятията си, не можеше да се насили да я пусне. Прегърна я още по-силно.
— Добре съм — увери го Регън. Беше изненадващо спокойна. Продължителното изтощително бягане обаче си казваше думата. Тя се изненада, че краката й още я държат. Мускулите й пареха.
Беше благодарна, че може да разчита на силата му. Тя трепереше неконтролируемо и точно когато си мислеше, че започва да преодолява шока, изведнъж заплака. Алек сякаш нямаше нищо против, че тя плаче и със сълзите си мокри тениската му, докато се опитва да му обясни колко се е изплашила за него.
— Можеше да загинеш! — ридаеше тя. — Той те чакаше. Аз знаех, че си ти, защото чувах как ме викаш. Алек, той се канеше да те застреля. Можеше да те убие. Знаеш ли, че се размина на косъм?
Той бе поразен. Гейдж я беше преследвал, беше стрелял по нея бог знае колко пъти, а тя се тревожеше за него. Искаше да я целуне и да й каже, че я обича. Но тя първо трябваше да спре да плаче.
Уинкът стоеше до краката на Гейдж.
— Видя ли я какво направи? — попита Алек.
Уинкът кимна.
— Да, скочи от дървото като филмова звезда. Адски ме стресна. Със сигурност изненада и Гейдж. Тя спаси живота ти, Алек. Онзи те беше взел на мушка.
— Знам. — Алек пак я прегърна силно. — Ще я отведа оттук.
— На паркинга би трябвало да чака поне една линейка. Аз ще те открия по-късно, след като извикам криминолозите.
Регън се дръпна от Алек.
— Защо чакат линейки?
