— Той никого не презира — продължаваше Альоша. Само че на никого не вярва. А щом не вярва, разбира се, и презира.
— Значи, и мезе? Мене?
— И вас.
— Това е хубаво — някак скръцна със зъби Лиза. — Когато излезе и се засмя, аз почувствувах, че е хубаво да си презрян. И това за момченцето с отрязаните пръсти е хубаво, и да си презрян е хубаво…
И тя някак злобно и възбудено му се изсмя в очите.
— Знаете ли, Альоша, знаете ли, аз бих искала… Альоша, спасете ме! — скочи тя изведнъж от кушетката, хвърли се към него и силно го прегърна. — Спасете ме — почти простена тя. — Мога ли да кажа на някого в този свят, което говорих пред вас? А аз говорих истината, истината, истината! Ще се самоубия, защото всичко ми е гадно! Не искам да живея, защото всичко ми е гадно! Всичко ми е гадно, всичко ми е гадно! Альоша, защо никак, никак не ме обичате! — завърши тя в изстъпление.
— Не, обичам ви! — отговори горещо Альоша.
— А ще плачете ли за мене, ще плачете ли?
— Ще плача.
— Но не за това, че не поисках да съм ви жена, а просто за мене, просто така?
— Ще плача.
— Благодаря! Мен ми трябват само вашите сълзи. А всички други нека ме накажат и да ме стъпчат, всички, всички, без да изключвам никого! Защото никого не обичам. Чувате ли, ни-ко-го! Напротив, мразя ги! Вървете си, Альоша, време е да вървите при брат си! — отдръпна се тя изведнъж от него.
— Но как ще ви оставя така! — издума почти уплашен Альоша.
— Вървете при брат си, ще заключат затвора, вървете, ето ви шапката! Целунете Митя, вървете, вървете!
И тя почти насила избута Альоша към вратата. Той гледаше с тъжно недоумение, когато изведнъж усети в дясната си ръка писмо, мъничко писъмце, добре сгънато и запечатано. Погледна го и мигом прочете адреса: „За Иван Фьодорович Карамазов“. Той бързо погледна Лиза. Лицето й беше станало почти страшно.
— Предайте го, непременно го предайте! — екзалтирана, цяла разтреперана, заповядваше тя. — Още днес, сега! Иначе ще се отровя! Затова ви виках!
И бързо тръшна вратата. Щракна резето. Альоша сложи писмото в джоба си и тръгна право към стълбите, без да се отбива при госпожа Хохлакова, дори забрави за нея. А Лиза, щом си тръгна Альоша, веднага дръпна резето, поотвори мъничко вратата, сложи си пръста в отвора и като тръшна вратата, притисна го с всичка сила. След десетина секунди, като си измъкна ръката, тихо, бавно отиде на креслото си, седна, цяла изопната, и внимателно загледа почернялото си пръстче и кръвта, която се беше показала под нокътя. Устните й трепереха и тя бързо-бързо си шепнеше:
— Подла, подла, подла, подла.
IV. Химнът и тайната
Беше вече съвсем късно (то колко ли са ноемврийските дни), когато Альоша звънка на вратата на затвора. Вече дори се смрачаваше. Но Альоша знаеше, че ще го пуснат при Митя безпрепятствено. В това отношение при нас, в нашето градче, е като навсякъде. Най-напред, разбира се, след приключването на цялото предварително следствие, свиждането му с роднини и с някои други лица все пак беше придружено с някои необходими формалности, а после формалностите не че толкова намаляха, ами поне за някои лица, които идваха при Митя, се установиха някак от само себе си известни изключения. До такава степен, че по някой път дори и свижданията със затворника в определената за това стая ставаха почти на четири очи. Впрочем такива лица бяха само няколко: единствено Грушенка, Альоша и Ракитин. Но към Грушенка беше твърде благосклонен самият околийски Михаил Макарович. Тежеше му на сърцето на стареца, че беше я хокал в Мокрое. После, като научи по-точно нещата, изцяло промени мнението си за нея. И чудно нещо, макар да беше твърдо убеден в престъплението на Митя, но откакто го бяха затворили, гледаше го някак все по-меко и по-меко: „Може да е бил с добра душа човекът, ама на, опропасти се като швед от пиянство и безредие!“ Предишният ужас в сърцето му се смени с някаква жалост. Колкото до Альоша, околийският много го обичаше и отдавна вече се познаваше с него, а Ракитин, който почна впоследствие да идва много често при затворника, беше един от най-близките познати на „околийските госпожици“, както ги наричаше, и всеки ден се вмъкваше у тях. А в дома на надзирателя на затвора, благодушен старец, макар и верен служител, преподаваше уроци. Альоша пък беше добър и отдавнашен познат и на надзирателя, който обичаше да разговаря с него изобщо за „любомъдрието“. Към Иван Фьодорович например надзирателят не само изпитваше уважение, но дори се страхуваше от него, главно от неговите разсъждения, макар и той да беше голям философ, разбира се, „със собствените си умувания“. Но към Альоша изпитваше непреодолима симпатия. През последната година старецът тъкмо беше се задълбочил в апокрифните евангелия257 и всяка минута съобщаваше впечатленията си на своя млад приятел. По-рано дори го навестяваше в манастира и разговаряше с него и йеромонасите с часове. С една дума, Альоша дори и да закъснееше за затвора, достатъчно беше само да отиде при надзирателя, и нещата винаги се уреждаха. При това всички, до последния пазач в затвора, бяха свикнали с Альоша. А стражата, разбира се, не му правеше спънки, стига да имаше разрешение от началството. Когато го викаха, Митя винаги слизаше от килията си долу, на мястото, определено за срещи. Като влезе в стаята, Альоша внезапно се сблъска с Ракитин, който вече си тръгваше от Митя. Двамата приказваха високо. Митя, докато го изпращаше, високо се смееше на нещо, а Ракитин сякаш мърмореше. Ракитин напоследък нещо не обичаше да се среша с Альоша, почти не разговаряше с него, дори поздравяваше само от немай-къде. Щом видя Альоша, който влизаше, той особено смръщи вежди и изви глава настрани, като че всецяло погълнат от закопчаването на голямото си хубаво палта с кожена яка. После веднага почна да си търси чадъра.
— Да не би да си забравя нещо мое — измънка той, само колкото да каже нещо.
— Ти гледай да не забравиш нещо чуждо! — пошегува се Митя и веднага пръв се разсмя на своята острота. Ракитин моментално кипна.
— Това го препоръчай на твоите Карамазови, на вашия крепостнически сой, а не на Ракитин! — викна той внезапно, цял разтреперан от яд.
— Какво ти стана? Аз се пошегувах! — извика Митя. — Тю, дяволска работа! Такива са всичките — обърна се той към Альоша, като посочи с глава към бързо тръгналия си Ракитин, — досега седя, смя се и беше весел — и току изведнъж кипна! На тебе дори не ти и кимна, да не сте съвсем скарани? Защо толкова късно? Аз не само че те чаках, ами копнеех за тебе цяла сутрин. Но няма нищо! Ще наваксаме.
— Защо толкова често е почнал да идва при тебе? Да не си се сприятелил с него? — попита Альоша, като кимаше също към вратата, през която се беше измел Ракитин.
— С Михаил да съм се сприятелил? Не, няма такова нещо. Пък и как, свиня е той! Смята, че съм… подлец. И от шега не разбират — това им е най-лошото. Хич не разбират от шега. Пък и пресъхнали са им душите, плоски и сухи, точно както като ме караха към затвора и гледах тъмничните стени. Но умен човек е, умен. Е, Алексей, сега вече ми отиде главата!
Той седна на пейката и направи място на Альоша да седне до него.
— Да, утре ще те съдят. Е, какво, съвсем ли нямаш никаква надежда, братко? — плахо издума Альоша.
— За кое говориш? — погледна го някак неопределено Митя. — А, за съда! По дяволите! Ние досега с тебе все за глупости говорим, на, все за този съд, пък аз най-важното съм премълчал. Да, утре ще ме съдят, но аз не заради съда казах, че ми отиде главата. Не ми е отишла главата, ами онова, което ми беше в главата — то отиде. Защо ме гледаш така критично?
— За какво говориш, Митя?
— Идеите, идеите, това е то! Ефиката. Какво е ефика258?
— Ефика ли? — учуди се Альоша.
— Да, наука ли е, какво е?
— Да, има такава наука… само че… да ти призная, не мога да ти обясня каква е тази наука.
— Ракитин знае. Много знае Ракитин, дявол да го вземе! Няма да стане монах. Кани се да замине за
