Петербург. Разправя, че ще отиде в отдела за критика, но с благородна насока. Че какво, може да принесе полза и да направи кариера. Ух, майстори са те на кариерата! Дявол да я вземе ефиката! Но с мене край, Алексей, с мене, човече божи! Аз тебе най-много те обичам. Сърцето ми е тревожно за тебе, тъй да знаеш. Кой беше Карл Бернар?
— Карл Бернар ли? — учуди се пак Альоша.
— Не, не Карл, чакай, сбърках: Клод Бернар. Какво беше това?259 Химия ли, или какво?
— Той е, мисля, един учен — отговори Альоша, — но да ти призная, и аз не мога много нещо да ти кажа. Чувал съм само, че е учен, но какъв — не знам.
— Е, по дяволите, и аз не знам — изруга Митя. — Някой подлец, най-вероятно, пък и всички са подлеци. А Ракитин ще си пробие път, Ракитин всякак ще се провре, същи Бернар. Ух, тия бернаровци! Много се навъдиха!
— Но какво ти става? — попита настойчиво Альоша.
— Иска за мене, за моя случай да напише статия и с това да започне кариерата си в литературата, затова идва, той ми призна. Той иска да напише нещо целенасочено: „в смисъл, не можел да не убие, средата е виновна“ и прочие, така ми обясни. С малко социалистически дух, нека е с дух, все ми е едно. Не обича брата Иван, мрази го, и тебе не те понася много. Е, пък аз не го пъдя, защото е умен човек. Но много се превъзнася. Ей сега му казах: „Карамазови не са подлеци, а са философи, защото всички истински руски люде са философи, а ти, макар че си учил, не си философ, ти си смрад.“ Смее се, ама злобно. А аз му викам: „Де мислибус non est disputandum“260, нали хубава духовитост? Барем и аз влязох в класицизма — изсмя се изведнъж Митя.
— Но защо казваш, че край с тебе? Ей сега го каза — прекъсна го Альоша.
— Защо край ли? Хм! В същност… като се има пред вид всичко като цяло — за Бога ми е жал, затова!
— Как така ти е жал за Бога?
— Представи си: там в нервите, в главата, тоест там, в мозъка са тези нерви (дяволите да ги вземат!)… има едни такива опашчици, тези нерви имат опашчици и щом те затреперят… тоест, разбираш ли, като погледна нещо с очи, ей така, и те затреперват, опашчиците… а като затреперят, явява се образ, но не се явява веднага, ами някакъв миг, секунда някаква минава, и се появява нещо като момент, тоест не момент — по дяволите моментът, — а образ, тоест предмет или случка, дявол да го вземе затова аз съзерцавам, а после мисля… защото има едни опашчици, а не защото имам душа и че съм някакъв си там образ и подобие, всичко това са глупости. Това, брате, ми го обясни Михаил още вчера и сякаш нещо ме попари. Великолепна е тази наука, Альоша! Нови хора идват, разбирам това… но все пак жал ми е за Бога!
— Е, пак добре — каза Альоша.
— Че ми е жал за Бога ли? Химия, братко, химия! Няма как, ваше преподобие, отдръпнете се малко, химията иде! А Ракитин не обича Бога, ух, как не го обича! Това е най-болното им място на всички тях! Но крият. Лъжат. Преструват се. „Е и какво, ти ще прокарваш тези идеи в отдела за критика ли?“ — питам го. „Ами, няма да може направо“ — казва и се смее. „Само че, питам, какво ще стане с човека после? Без Бога и без бъдния живот? Защото, ще рече, сега всичко е позволено, всичко може да се върши?“ — „А ти не знаеше ли?“ — казва. Смее се. „За умния човек, казва, всичко е възможно, умният човек знае да лови раци, а пък ти, казва, си убил и си се насадил, и гниеш в затвора!“ Това ми го казва на мене. Натурална свиня! Аз такива по-рано ги изхвърлях вън, а сега ги слушам. Приказва все пак и сума неща, които си заслужават! И умно пише. Преди една седмица почна да ми чете една статия, тогава нарочно си преписах три реда от нея, чакай, тука са.
Митя бързо извади от джоба на жилетката си едно листче и прочете:
— „За да разрешим този въпрос, необходимо е преди всичко да поставим личността си в разрез със собствената си действителност.“ Разбираш ли, или не?
— Не, не разбирам — каза Альоша.
Той се вглеждаше с любопитство в Митя и го слушаше.
— И аз не разбирам. Мъгляво и неясно, но пък умно. „Всички, казва, сега пишат така, защото такава е средата…“ Страх ги е от средата. И стихове пише, подлецът. На Хохлакова крачето възпял, ха, ха, ха!
— Знам — каза Альоша.
— Знаеш ли? А стихчетата знаеш ли ги?
— Не.
— Аз ги имам, ето, ще ти ги прочета. Ти не знаеш, не съм ти разправял, това е цяла история. Шмекер! Преди три седмици намислил да ме дразни: „На, казва, ти се насади като глупак за три хиляди, пък аз ще пипна сто и петдесет хиляди, ще се оженя за една вдовица и ще си купя каменна къща в Петербург.“ И ми разправи, че се усуквал около Хохлакова, пък тя и на младини не беше умна, а на четиридесет години съвсем си е загубила ума. „Но пък е много чувствителна, казва, и с това ще я спечеля. Ще се оженя, ще я закарам в Петербург, а там ще почна да издавам вестник.“ И с такава гадна сладострастна лига на устата — не за Хохлакова, а за тези сто и петдесет хиляди. И ме увери, увери ме; все идва при мене, всеки ден: ще стане, казва. Светеше от радост. И току изведнъж го изгонили: Перхотин, Пьотър Илич го изместил, браво! Тоест просто бих я разцелувал тази глупачка, че го е изпъдила! Та когато идваше при мене, тогава съчини тези стиховце. „За пръв път, казва, си цапам ръцете, пиша стихове с цел прелъстяване, значи, с полезна цел. Като задигна капитала на тази глупачка, мога после да допринеса гражданска полза.“ Зер тия хора за всяка мръсотия имат гражданско оправдание! „А все пак, казва, по-хубаво от твоя Пушкин го написах, защото и в едно шутовско стихче успях да вмъкна гражданската скръб.“ Това за Пушкин го разбирам. Какво пък, щом той наистина е бил способен човек, а е описвал само крачетата. Пък как се гордееше със стихчетата си! Какво самолюбие, какво самолюбие! „За оздравяването на болното краче на моя обект“, такова заглавие измислил — бива си го човека!
Свиня, цяла свиня е, пък палавко го направил, мерзавецът! И наистина „гражданското“ успял да вмъкне. А колко се беше разсърдил, когато го изпъдиха. Скърцаше със зъби!
— Той си е отмъстил вече — каза Альоша. — Написал е една кореспонденция за Хохлакова.
И Альоша му разправи набързо за кореспонденцията във вестник „Слухове“.
— Той е, той! — потвърди Митя, като се намръщи. — Той е! Тези кореспонденции… нали знам… тоест колко низости бяха вече написани, за Груша например… И за онази също, за Катя… Хм!
Той закрачи замислен из стаята.
— Брате, не мога много да стоя — каза Альоша, след като помълча малко. — Утре е ужасен, велик ден
