неподвижно, в безсъзнание. „Ще замръзне!“ — помисли Иван и закрачи пак към Смердяков.
Още в коридора Маря Кондратиевна, която изскочи да отвори със свещ в ръце, му зашепна, че Павел Фьодорович (тоест Смердяков) е много болен и не че лежи, ами като да не е с ума си и дори чая казвал да махнат, не искал да пие.
— Е, какво, буйствува ли? — попита грубо Иван Фьодорович.
— Ами, напротив, съвсем тих, само че не разговаряйте с него много дълго… — помоли Маря Кондратиевна.
Иван Фьодорович отвори вратата и влезе в стаята.
Беше затоплено както предишния път, но в стаята личаха някои промени: една от страничните пейки беше изнесена и на нейно място се беше появил голям, стар кожен диван, имитация на махагон. На него беше постлано легло с доста чисти бели възглавници. На леглото седеше Смердяков с все същия си халат. Масата беше пренесена пред дивана, тъй че в стаята беше станало съвсем тясно. На масата имаше някаква дебела книга с жълта подвързия, но Смердяков не я четеше, той май седеше просто така, без нищо да прави. С дълъг, мълчалив поглед посрещна Иван Фьодорович и като че ли никак не се учуди на идването му. Беше се променил много в лице, много беше отслабнал и пожълтял. Очите му бяха хлътнали, долните клепачи — посинели.
— Че ти наистина си болен? — спря се Иван Фьодорович. — Няма много да те задържа и дори няма да си събличам палтото. Къде да седна?
Той мина на другия край на масата, премести един стол до нея и седна.
— Какво гледаш и мълчиш? Дошъл съм само за един въпрос при тебе и се заклевам, че няма да изляза оттук без отговор: идвала ли е при тебе Катерина Ивановна?
Смердяков помълча доста, като продължаваше да гледа спокойно Иван, но изведнъж махна с ръка и отвърна лице от него.
— Какво? — извика Иван.
— Нищо.
— Как нищо?
— Е, идва, но какво ви влиза в работа. Оставете ме.
— Не, няма да те оставя! Казвай, кога е идвала?
— Хич не помня вече — усмихна се презрително Смердяков и изведнъж пак, обърнал лице към Иван, се втренчи в него с някакъв екзалтирано невиждащ поглед, със същия онзи поглед, с който го гледаше при срещата преди месец.
— Май и вие сте болен, отслабнал сте, на човек не мязате — продума той на Иван.
— Остави моето здраве, говори за каквото те питам…
— А какво са ви пожълтели очите, бялото на очите ви съвсем жълто. Много ли се мъчите, а?
Той се усмихна презрително и изведнъж направо се изсмя.
— Слушай, казах ти, че няма да мръдна оттук без отговор! — извика страшно ядосан Иван.
— Какво току ми досаждате? Какво ме мъчите? — страдалчески издума Смердяков.
— А, по дяволите! Не си ми притрябвал. Отговори ми на въпроса и веднага си отивам.
— Няма какво да ви отговарям! — пак сведе очи Смердяков.
— Уверявам те, че ще те накарам да отговаряш.
— Какво се безпокоите все! — изведнъж се втренчи в него Смердяков, но не с презрение, а вече почти с някаква погнуса. — Затуй, че съдът ще почне утре? Вас нищо не ви заплашва, успокойте се най-после! Вървете си в къщи, легнете си спокойно, не бойте се от нищо.
— Не те разбирам… от какво да се страхувам утре? — възкликна учуден Иван и изведнъж наистина някаква уплаха смрази душата му. Смердяков го измери с очи.
— Не раз-би-ра-те? — провлече той укорно. — Умен човек, пък какви комедии разиграва!
Иван го гледаше мълчаливо. Дори този неочакван тон към него от бившия негов лакей, съвсем някак небивало високомерен, беше необикновен. Такъв тон все пак не му беше държал дори и миналия път.
— Казвам ви, няма защо да се страхувате. Няма да кажа нищо против вас, няма улики. Я, ръцете ви треперят. Какво са ви се разиграли пръстите? Вървете си в къщи,
Иван потръпна, спомни си за Альоша.
— Знам, че не съм аз… — измънка той.
— Зна-а-ете ли? — подхвана пак Смердяков.
Иван скочи и го сграбчи за рамото.
— Казвай всичко, гадино! Казвай всичко!
Смердяков никак не се уплаши. Той само прикова очи в него с безумна омраза.
— Тогава пък вие сте убили, щом е така — яростно му прошепна той.
Иван се отпусна на стола, сякаш проумял нещо. Той злобно се усмихна:
— Ти пак за онова ли? За онова, дето миналия път?
— Че и миналия път стояхте пред мене и всичко разбирахте, разбирате го и сега.
— Разбирам само, че си луд.
— Как не ви омръзна. Ето ни на четири очи, защо сега да се баламосваме, защо да разиграваме комедии? Или все още искате да го прехвърлите само върху мене, и то в очите ми? Вие го убихте и вие сте главният убиец, пък аз бях само вашият помощник, слуга, Личарда верни262, и по ваше нареждане извърших таз работа.
— Извършил си? Та нима ти си убил? — изстина Иван. Нещо като че разтърси мозъка му и той цял затрепери в ситни студени тръпки. В този миг вече самият Смердяков учудено го погледна: вероятно най- после го беше слисала искреността в уплахата на Иван.
— Че мигар наистина нищо не сте знаели? — измънка той недоверчиво, усмихнат накриво срещу му.
Иван продължаваше да го гледа, езикът му сякаш залепна.
проехтя изведнъж в главата му.
— Знаеш ли какво: страх ме е, че си сън, че си призрак отпреде ми! — едва проговори той.
— Няма никакъв призрак тука освен нас двама ни и още един трети. Без съмнение, че е тука сега, този третият, намира се помежду двама ни.
— Кой е той? Кой се намира? Кой трети? — продума изплашен Иван Фьодорович, като се оглеждаше наоколо и трескаво търсеше с очи някого из ъглите.
— Тоз трети е Бог, самото онова провидение, то сега е тука с нас, само че го не търсете, няма да го намерите.
— Ти излъга, че си убил! — бясно ревна Иван. — Или си луд, или ме дразниш както миналия път!
Смердяков, както и одеве, все го следеше изпитателно, без да се плаши ни най-малко. Той все още не можеше да победи своята недоверчивост, все още му се струваше, че Иван „всичко знае“, а само така се преструва, та „в очите му да прехвърли всичко върху него“.
— Почакайте — изговори най-после със слаб глас и изведнъж измъкна изпод масата левия си крак и започна да си запретва панталона. Кракът му беше обут с дълъг бял чорап и с чехъл. Без да бърза, Смердяков свали ластика и пъхна пръсти надълбоко в чорапа. Иван Фьодорович го гледаше и изведнъж се разтърси в конвулсивен страх.
— Луд! — извика той и като скочи бързо от мястото си, така се дръпна назад, че си удари гърба в стената и сякаш залепна за нея, цял изопнат неподвижно. Той гледаше в безумен ужас Смердяков. Онзи, без да се смути ни най-малко от уплахата му, все още ровеше в чорапа, като че се мъчеше да напипа и да измъкне с пръсти нещо от него. Най-после го хвана и почна да го измъква. Иван Фьодорович видя, че това са някакви книжа, или някаква пачка книжа. Смердяков я измъкна и я сложи на масата.
