Керн почти не я чу, защото наблюдаваше намръщено как Изабел грациозно изпълнява сложните стъпки на танца, сякаш през целия си живот бе танцувала по балове. Светлината на свещите падаше върху медночервените ивици в тъмнокафявата й коса, а нефритенозелената рокля галеше женствената й фигура. Мобри вече не изглеждаше отегчен и бе спрял да вири нос. На лицето му беше изписано изражение на влюбен хлапак. Когато стъпките на танца го доближаха до партньорката му, тя навеждаше глава към него и двамата си казваха нещо. Устните й бяха извити в лека усмивка, а очите й го галеха, сякаш сърцето й беше негово притежание.
Керн усети някаква тежест в гърдите си. Дяволите да я вземат малката мръсница. Всичко това само доказваше, че скъпите дрехи и изисканите обноски не бяха способни да прикрият низката й природа. Но ако той обичаше да се обзалага, никога не би заложил, че първото й завоевание ще бъде Чарлз Мобри.
Докато графът я наблюдаваше, Изабел се наведе и прошепна нещо на ухото на Мобри. Мъжът се хвана с ръка за сърцето.
Господи! Да не би вече да се опитваше да си уреди среща? Дори и Изабел Дарлинг едва ли беше толкова безсрамна. Какво тогава му беше казала, по дяволите?
— Никога не съм си мислила, че някога ще танцувам с мъж с вашето положение — измърмори Изабел, придавайки нюанс на страхопочитание на думите си — Сигурно познавате всички в обществото.
— Те са само едни крякащи кокошки. — Пепелявосивите очи на Чарлз Мобри се спуснаха към гърдите, преди да се върнат отново на лицето й. — Вие обаче сте райска птица. Ярко слънце, което пропъжда скуката на това отегчително събиране.
— Засрамете се, господине, ще ме накарате да се изчервя. Предпочитам да говорим за вас, отколкото за мен.
— Скромността само подсилва красотата ви.
Следващата стъпка ги отдалечи и спаси Изабел от домогванията му. Тя се замисли какъв беше най- добрият начин да научи онова, което искаше. Докато обмисляше, погледът й се плъзна над множеството танцуващи и срещна погледа на лорд Керн.
Изразът му я накара да се почувства виновна и да се изчерви. Дяволите да го вземат. Да не би да очакваше тя да направи някаква грешка? Изабел нямаше никакво намерение да излиза извън рамките на приличието. Поне не в негово присъствие.
Танцът я върна отново при партньора й. В мига, когато Чарлз Мобри улови отново ръката й, тя му се усмихна лъчезарно.
— Ако ми позволите да кажа това, вие сте надарен с твърде приятен характер. Сигурно имате много приятели, които ви се възхищават?
Големият му гръден кош се изду от гордост.
— Мнозина оценяват по-изтънчените ми умения. Но вие, госпожице Дарси… вие сте невероятно проницателна.
Над горещия му поглед беше надвиснала една пясъчноруса къдрица, а пръстите му се бяха вкопчили в нейните. Той беше готов, напълно готов, да изпълни всяко нейно желание. Когато си помисли какво щеше да поиска от него, пулсът й се учести. Тя сведе изящно очи и прошепна:
— Толкова сте любезен. Може би… о, не смея да ви помоля за това.
Ръката му стисна нейната още по-силно.
— Какво? Какво има? Кажете ми!
— Бих ви помолила за една услуга, но се познаваме твърде отскоро.
— Кажете какво искате, моя червена, червена розо. Ще ви донеса въглен от вулкана Везувий, стига да пожелаете. Скъпоценен камък от короната на руския цар. Звездата от самите небеса…
— Не искам такива геройства — побърза да каже Изабел. — Отскоро съм в града и не познавам никого. Чудех се дали… след като познавате толкова много хора в обществото, дали не бихте ме запознали с някого.
Той тревожно повдигна русите си вежди.
— Ако компанията ми ви е неприятна…
— О, не, съвсем не. Вие сте идеалният джентълмен. Не, аз само се интересувам да открия няколко от познатите на покойната ми майка.
Стъпките на танца ги разделиха отново за няколко секунди, докато си разменяха партньорите. Въпреки че нарочно се опитваше да предизвика съчувствието на Мобри, Изабел усещаше буца в гърлото си. Колко щеше да бъде щастлива майка й, ако бе имала възможността да танцува на такъв бал и да се радва на вниманието на някой хубав господин и да знае, че той отвръща на чувствата й.
Но нито един от любовниците й не й беше предложил почтен живот. Когато Аврора беше заплашила, че ще разкрие мръсните им тайни, един от тях я беше убил. Изабел знаеше, че имаше голяма вероятност убиецът да е бил баща й.
С всеки удар на сърцето й старата болка се опитваше да сломи самообладанието й. Искаше й се да избяга от тази бална зала и да се върне сред познатата обстановка на бордея.
Тя усети леко стисване на пръстите си и се озова отново срещу Чарлз Мобри.
— Скъпа госпожице — каза той, — ако ми позволите да уредя представянето ви на когото и да било тук, това ще ме направи най-щастливият мъж на този свят.
Успехът бе толкова близо. Кадрилът наближаваше към края си и тя нямаше намерение да стои тук и да чака танца си с Керн. Той несъмнено с удоволствие щеше да се откаже от изпълнението на това задължение.
Тя се отърси от неприятните мисли и се усмихна лъчезарно на Мобри.
— Тогава нека да се разходим до залата за карти. Подозирам, че господинът, с когото искам да се срещна, може да бъде там. Но искам да ми обещаете, че ще ме оставите сама да повдигна темата за майка ми, когато аз реша…
Докато Мобри я отвеждаше от дансинга, тя си наложи да овладее нервите си. Ако всичко минеше по план, Изабел щеше да застане лице в лице с баща си.
Танцуващите се бяха събрали в единия край на залата и пречеха на Керн да вижда Изабел и Мобри. Той прикри нетърпението си, докато Хелън си разменяше любезности с херцогиня Ковингтън.
Обичайно беше след края на танца една млада дама да се върне при придружителката си. Хатауей обаче бе възразил, че не трябва да водят придружителка, защото някоя роднина по женска линия би могла да се замисли над връзката на Изабел със семейството и да разкрие истината. По времето на обиколките по магазините и събиранията, на които Хатауей не можеше да придружава дъщеря си, с нея отиваше старата госпожица Гилбърт, която беше гувернантка на Хелън от години и твърде много ценеше работата си, за да си позволява да задава въпроси.
Тази вечер госпожица Гилбърт си беше останала вкъщи, а Хатауей се беше уединил с политическите си другари в библиотеката. Керн предпочиташе да бъде с тях, но обстоятелствата го бяха накарали да играе ролята на бавачка.
Тълпата се разпръсна. Останалите танцьори заеха местата си. Изабел и Мобри ги нямаше никъде. Къде бяха отишли, по дяволите?
Хелън и херцогинята обсъждаха каква трябва да бъде височината на шапката на една дама. Керн се усмихна на херцогинята с най-очарователната си усмивка, извини се, хвана Хелън под ръка и я дръпна настрана.
— Но, Джъстин — възрази тя, когато двамата започнаха да си пробиват път през множеството, — аз не бях свършила разговора си. Тъкмо казвах, че ако перото в шапката на дамата е по-дълго от лицето й, тя изглежда смешно непропорционална…
