хиляди души, които да живеят в онази разхвърляна купчина от колиби и бараки.
По-нататък корабът ще пропълзи осемстотинте километра, обхождайки редица по-малки острови, наречени Деветте опашки, след което ще предприеме един смел скок от седемстотин километра през открито море и екватора. Следващата суша, която ни предстои да видим тогава, е северозападният бряг на Аквила, така нареченият Клюн.
Да се нарече това превозно средство „пътнически дирижабъл“ е направо упражнение по творческа семантика. То е просто едно огромно подемно устройство с товарен обем, който е достатъчен, за да побере и да пренесе град Феликс над открито море и пак да остане място за хиляди бали фибронластмаса. Междувременно по-маловажните товари — ние, пътниците — се разполагаме, където можем. Аз съм разпънал едно походно легло близо до кърмовия товарен портал и съм си направил доста удобно кътче от личния си багаж и трите големи куфара с екипировка за експедицията. Недалеч от мен се е настанило едно осемчленно семейство — местни работници от плантациите, поели обратния път в своето пътешествие с цел пазаруване до Кийтс, което предприемат веднъж на две години — и въпреки че аз нямам нищо против звуците или миризмите, които издават техните прасета, затворени в клетки, нито против писъците на използваните за храна хамстери, непрестанното кукуригане на достойния им за съжаление ошашавен петел понякога нощем надхвърля границите на онова, което мога да понеса. Животни!
Вечерям в салона над горната палуба с гражданина Херемнс Дензел, пенсиониран професор от някакъв малък колеж за нлантатори недалеч от Ендимион. Той ме осведомява, че хората от първата група, стоварена на Хиперион, всъщност не са страдали от никакъв фетишизъм спрямо животните; официалните имена на трите континента не са Еквус, Урса и Аквила, а Крайтън, Аленсен и Попее. После ми обясни, че били наречени така в чест на трима бюрократи от средна ръка в старата Инспекционна служба. По-добре да беше фетишизъм към животните!
След вечеря. Сам съм на външната горна палуба, за да наблюдавам залеза. Пътеката за разходка тук е заслонена от товаро-разтоварните модули, така че вятърът е незначително по-силен от обичайния солен бриз. Над мен се извива оранжево-зелената кожа на дирижабъла. Намираме се между острови; морето е в наситено лазурен цвят, изпъстрен със зелени полутонове, пълна противоположност на небесните тонове. Купчина високи перести облаци улавят последната светлина на твърде малкото слънце на Хиперион и пламват като горящ корал. Не се чува никакъв звук, с изключение на съвсем слабото жужене на електрическите турбини. На триста метра под нас сянката на някакво огромно подводно създание се движи в крак с дирижабъла. Преди секунда насекомо или птица с размера и окраската на колибри, но с прозрачни крила, широки един метър, се спря на цет метра разстояние да ме разгледа, преди да се гмурне към морето с прибрани крила.
Едоуард, тази вечер се чувствам много самотен. Би ми било от помощ, ако знаех, че си жив, че все още работиш в градината, а вечер пишеш в кабинета си. Мислех, че моите пътувания ще събудят старите ми вярвания в концепцията на свети Тейлхард за Бога, в който се съединяват Христос на Еволюцията, Лично и Универсално, Горе и Напред, но не предстои никакво подобно обновление.
Стъмва се. Остарявам. Чувствам нещо… все още не разкаяние… относно греха ми, свързан с фалшифицирането на доказателствата при разкопките на Армагаст. Но, Едоуард, ваше превъзходителство, ако останките от материалната култура означаваха наличието на християнски ориентирана култура там, на разстояние шестстотин светлинни години от старата Земя, почти три хиляди години, преди човекът да е напуснал повърхността на родния свят…
Толкова черен грях ли бе да се интерпретира такава двусмислена информация по начин, който би могъл да означава възкресяването на християнството в наше време?
Да, така беше. Но мисля, че не заради греха на подправената информация, а заради по-сериозния грях да си мисля, че християнството би могло да бъде спасено. Църквата умира, Едоуард. И не само нашият любим клон от Светото Дърво, ами и всичките му израстъци, чепове и ракови образувания. Цялото Тяло на Христос умира толкова сигурно, колкото това мое изразходвано нещастно тяло. Ти и аз знаехме това в Армагаст, където кървавото слънце осветяваше само прах и смърт. Ние го знаехме през онова хладно зелено лято в колежа, когато положихме първите си клетви. Знаехме го като момчета в тихите полета за игри на Вилфранш сюр Сайон. Знаем го сега.
Светлината вече си е отишла; налага ми се да пиша под слабия отблясък от салонните прозорци на горната палуба. Звездите са се разположили в странни съзвездия. Средното море свети нощем с някаква зеленикава, нездрава фосфоресцираща светлина. На югоизточния хоризонт се забелязва тъмна маса. Възможно е да идва буря или просто се задава следващият остров от веригата, третата от деветте „опашки“. (Коя ли митология има отношение към котка с девет опашки?)
Заради птицата, която видях преди малко — ако е било птица, — се моля това отпред да е остров, а не буря.
Прекарах осем дни в Порт Романс и видях там трима мъртъвци. Първият беше някакъв труп на плажа, изпоцапана бяла пародия на човек, който беше изхвърлен върху калния нисък бряг оттатък пристанищната кула, през първата ми вечер в града. Децата го замеряха с камъни.
Вторият гледах как го измъкват от изгорелите останки на магазин за газови бутилки в бедната част на града, близо до моя хотел. Тялото му бе овъглено до неузнаваемост и сгърчено от горещината, като ръцете и краката му бяха силно присвити в позата на професионален боксъор, в която от незапомнени времена застиват жертвите на изгаряне. През целия ден не бях ял нищо и признавам със срам, че започнах да отделям слюнка, когато въздухът се изпълни със силния аромат на пържена мазнина от изгоряло месо.
Третият човек бе убит на няма и три метра от мен. Току-що бях излязъл от хотела върху нахвърляните, опръскани с кал талпи, които служеха за тротоари в този мизерен град, когато прогърмяха изстрели и един мъж на няколко крачки пред мен политна, сякаш кракът му се бе подхлъзнал, извъртя се към мен с въпросително изражение на лицето и падна странично в калта и нечистотиите.
Беше прострелян три пъти с някакъв вид огнестрелно оръжие. Два от куршумите го бяха улучили в гърдите, третият бе влязъл точно под лявото око. Беше невероятно, но той все още дишаше, когато стигнах до него. Без да мисля, извадих епитрахила си от чантата, потърсих опипом стъкленицата със светена вода, която бях носил толкова дълго време, и се заех да извърша тайнството елеосвещение. Никой от насъбралата се тълпа не възрази. Падналият потрепери веднъж, прочисти гърлото си, сякаш се канеше да проговори, и умря. Тълпата се разпръсна още преди да бяха вдигнали тялото.
Мъжът беше на средна възраст, с пясъчна коса и леко пълен. Нямаше никакви документи за самоличност, нито вселенска карта, нито инфотерм. В джоба му имаше шест сребърни монети.
По някаква причина реших да остана с тялото до края на деня. Лекарят беше дребен и циничен човек, който ми разреши да остана да присъствам на поисканата аутопсия. Подозирам, че беше зажаднял да разговаря с някого.
— Ето колко струва цялата работа — рече той, като отвори корема на умрелия, сякаш беше някаква розова чанта, дръпна диплите от кожа и мускули назад и ги притисна като краища на отвора на палатка.
— Коя работа? — попитах аз.
— Животът му — поясни докторът и издърпа кожата от лицето на трупа нагоре и назад, като че ли беше мазна маска. — Вашият живот, моят живот.
Червените и бели ленти от преплитащите се мускули образуваха синя рана около назъбената дупка непосредствено над скулата.
— Трябва да има нещо повече от това — казах аз. Докторът вдигна поглед от мрачното си занимание с озадачена усмивка.
— Така ли? Покажете ми, моля — той вдигна сърцето на мъжа и сякаш го претегляше в ръката си. В световете от Мрежата то би струвало някакви пари на свободния пазар. Там има хора, които са твърде бедни, за да поддържат отглеждани във вана клонирани части на склад, но които са достатъчно богати, за
