да не умрат само поради липса на едно сърце. Ала тук то е просто отпадък.
— Трябва да има нещо повече от това — повторих аз, макар да не бях убеден.
Спомних си погребението на негово светейшество папа Урбан XV малко преди да напусна Пацем. Както бе обичаят още от дохеджирско време, трупът не беше балсамиран. Той чакаше в преддверието на главната базилика, за да бъде подготвен за обикновения дървен ковчег. Докато помагах на Едоуард и на монсинъор Фрей да облекат дрехите на вкочанения труп, забелязах кожата, която бе станала кафява, и отпусналата се уста.
Докторът сви рамене и довърши повърхностната аутопсия. Последва изключително кратко официално разследване. Не бе открит никой заподозрян, не бе изнесен никакъв мотив. В Кийтс бе изпратено описание на убития, но самият той бе погребан на другия ден в едно просяшко гробище между ниските кални брегове и жълтата джунгла.
Порт Романс е смесица от жълти причудливи дървени постройки, издигнати върху плетеница от скели и талпи, разпрострени на широка площ върху калните ниски брегове, получили се от приливите при устието на Канс. Реката е широка почти два километра тук, където се разлива в залива Тошахай, но само няколко от каналите са плавателни и драгирането не спира ден и нощ. Всяка нощ лежа буден в евтината си стая с отворен прозорец, от който се чуват ударите на драгажния чук, сякаш бумти сърцето на този гнусен град, и далечният шепот на прибоя, неговото мокро дихание. Тази нощ слушам как диша градът и не мога да си го представя другояче освен като одраното лице на убития.
Фирмите поддържат едно летище за плъзгачи в края на града за превозване на пътници и материали във вътрешността, към по-големите плантации, но аз нямам достатъчно пари за подкуп, та да се натоваря на някой от тях. По-точно бих могъл да се вредя да се кача, но не мога да си позволя да транспортирам трите си куфара с медицинска и научна екипировка. Все още се изкушавам. Службата ми сред бикурите сега изглежда по-абсурдна и ирационална от когато и да било. Единствено странната ми нужда от местоназначение и някаква мазохистична решимост да изпълня условията на своето самоналожено изгнание, ме крепят, за да се придвижвам нагоре по реката. Един речен съд тръгва срещу течението на река Канс веднъж на всеки два дни. Купил съмм си билет и утре ще пренеса куфарите си на борда.
Няма да ми бъде трудно да се разделя с Порт Романс.
„Емпоротик Жирандол“ продължава бавното си движeние нагоре по реката. Откакто преди два дни напуснахме пристанището на Мелтън, не се виждат никакви човешки поселения. Сега джунглата притиска брега на реката като здрава стена; нещо повече, тя изцяло надвисва над нас на местата, където реката се стеснява до тридесет-четиридесет метра. Самата светлина е жълта, наситена като течно масло, филтрирана през листа и клони, надвиснали на осемдесет метра над кафявата повърхност на Канс. Аз съм седнал на ръждясалия тенекиен покрив на централния пътнически шлеп и напрягам очи, за да съгледам първото теслово дърво. Старият Кади, седнал наблизо, спира за малко да дялка, плюе зад борда през някаква празнина между зъбите си и ми се смее:
— От толкова далече не може да се види нито едно огнебълващо дърво — казва той. — Ако ги имаше тук, гората със сигурност нямаше да изглежда така. Трябва да стигнеш горе до Зъбера, за да се надяваш да видиш някоя тесла. Още не сме излезли от тропическата гора, падре. Вали всеки следобед.
Всъщност дъжд е твърде нежна дума за пороя, който ни залива всеки ден, скрива от погледите ни брега, удря но тънките покриви на лодките с оглушителен рев и забавя нашето пълзене срещу течението, докато започне да ни се струва, че стоим на място. Сякаш всеки следобед реката се превръща във вертикален порой, във водопад, който корабът трябва да изкатери, ако искаме да продължим.
„Жирандол“ е древен плоскодънен влекач с пет малки шлепа, разпръснати наоколо му като опърпани деца, които се притискат към полите на уморената си майка. Три от лодките на две нива са натоварени с бали от стоки, които ще бъдат заменени или продадени в няколкото плантации и поселища покрай реката. Другите две предлагат някакво подобие на подслон за местните жители, които пътуват нагоре по реката, макар да предполагам, че някои от обитателите на шлеповете са постоянни. Моята собствена каюта може да се похвали с един мръсен матрак на пода и гущероподобни насекоми по стените.
След като спре дъждът, всички се скупчват на палубите, за да гледат как вечерните мъгли се издигат от изстиващата река. Въздухът сега е много горещ и пренаситен от влага през по-голямата част от деня. Старият Кади ми казва, че съм дошъл твърде късно, за да се изкатеря през дъжда и огнебълващите гори, преди тесловите дървета да се активизират. Ще видим.
Тази нощ мъглите се издигат като духовете на всички мъртъвци, които спят под тъмната повърхност на реката. Последните раздърпани останки от следобедната облачна покривка се разсейват между дърветата и цветът на света се завръща. Наблюдавам как гъстата гора се променя от хромовожълто към прозрачно шафранено и след това бавно избледнява през охра към тъмнокафяво и накрая до мрак. На борда на „Жирандол“ старият Кади запалва фенерите и глобусите със свещи, окачени на провисналото второ платно, и сякаш за да не остане по-назад, притъмнялата джунгла започва да мъждука с бледата форфоресценция на гниенето, докато в тъмните по-горни пластове могат да се видят светулки и различно оцветени наяжинки, които се носят от клон на клон.
Тази вечер не се вижда малката луна на Хинерион, но тукашният свят се движи през повече отломки, отколкото е обичайно за планета, така близко до своето слънце, и нощните небеса са осветени от непрекъснати метеоритни дъждове. Днес небесата са особено плодовити и когато минаваме през широките участъци на реката, можем да наблюдаваме цяла плетеница от бляскави метеоритни следи, които съединяват звездите в едно. Не след дълго техните образи изгарят ретината и аз поглеждам надолу към реката единствено за да видя същото оптическо ехо там, в тъмните води.
На източния хоризонт се мярка някакъв ярък отблясък и старият Кади ми казва, че това се дължи на орбиталните огледала, които снабдяват със светлина една малка част от по-големите плантации. Твърде топло е, за да се върна в каютата си. Разстилам тънкото си одеяло върху покрива на шлепа и наблюдавам небесния светлинен спектакъл, докато групичките туземски семейства пеят натрапчиви песни на някакъв жаргон, който дори не съм се опитвал да науча. Мисля си за бикурите, които са все още далеч оттук, и у мен се надига странна възбуда.
Нейде в гората невидимо животно надава писък, който напомня гласа на изплашена жена.
Пристигнах в плантацията Паресебо. Болен.
Много съм болен. Температура. Пристъпи на треска.
През целия вчерашен ден повръщах черна жлъч. Дъждецът е оглушителен. Нощем облаците са озарени отгоре от орбиталните огледала. Небето сякаш е обхванато от пожар. Температурата ми е много висока. Една жена се грижи за мен. Къпе ме. Твърде съм зле, за да се срамувам. Косата й е по-тъмна от тази на повечето туземци. Тя говори малко. Тъмни, нежни очи.
О, Господи, да си болен толкова далеч от дома.
Тя чака шпионирайки идва мокра от дъжда тънката риза нарочно да ме изкуси, знае състоянието ми кожата ми изгаря от огън тънката памучна тъкан зърна на гърди тъмни под нея знам кого към кого са насочени, тук чувам гласовете им нощем те ме къпят в отрова изгаря ме те мислят че не зная но аз чувам гласовете им над дъжда когато пищенето спира спрете спрете.
Кожата ми почти я няма. червено отдолу усещам дупката в бузата си. когато намеря куршума ще го изплюя навън навън. agnusdeiquitolispecattamundi miserer nobis misere nobis misere.
